История на Евангелската църква в Асеновград – Веселин Игнатов
През 1887-1888 г. Петър Игнатов бил войник в Хасково, където се запознава с местни протестанти и приема за себе си това течение в християнството. След приключване на службата се завръща в родния си град. Тук споделя преживяното с двамата си приятели Коста Тахтаджиев и Атанас Стоилов, които също стават последователи. Тримата започват да се събират в дюкяна на Петър Игнатов.
Малката общност полага основите на протестантизма в Станимака. Петър Игнатов се занимава – преди да стане християнин с кръчмарство, заедно с брат си Атанас Игнатов. След това, той спира да се занимава с кръчмарския занаят и прави бакалски магазин.
Малко по-късно към скромното евангелско общество се присъединяват и Атанас Игнатов с неговите приятели Стою Сендов и Димитър Райчев. От любопитство тримата посещават евангелската църква в Пловдив на 22 октомври 1889 г. слушайки проповедта проповедта на пастир Иван Тонжаров. В същия ден в родния град станимаклиите на практика учредяват и първата евангелска църква. Следват почти три години събрания на шестимата – с молитва, хваление, библейски изследвания и поучения.
От 1890 г. те полагат началото на събирането на доброволни дарения. За първата година събират 22 лева, а за шест години сумата нараства до 535 лева – внушителна за времето си. През 1898 г. общността нараства значително, когато в Станимака се преселват от Меричлери целите семейства на протестантите Добри Шопов и Запрян Вълчев. Малко по-късно към църквата се присъединяват и новородените станимаклии Влашо Николов, Иванка Гинева, Деля Запрянова и Тодорка Запрянова. Едни от първите крупни индустриалци в града и членове на общността, Добри Шопов и Запрян Вълчев, са основатели на Копринената фабрика, първата фабрика в Станимака. Събранията на увеличилата числеността си евангелска общност са значително облекчени от този факт, тъй като могат да ползват по-удобна зала – в самата фирмена сграда (до скоро ДДЛРГ „Таню Войвода“). През 1902 г. се осъществява желанието на църквата да закупи имот – голямо дворно място с къща. От тогава църквата се помещава на настоящия си адрес на ул. „Захари Стоянов“ 3.
Първото десетилетие на 20 век е особено важно за разрастване на църквата в Станимака и добиване на опит както в християнския социален живот, така и в работата сред обществеността. Църквата се популяризира, през 1907 г. сутрешните неделни събрания посещават редовно 54 граждани, вечерните 26, неделното училище – 38, а молитвения курс в сряда – 14. Неделното училище расте с особено бързо темпо, така че през 1909 г. се образуват два мъжки и два женски класа, и един детински клас – със съответните учители и един помощник. Евангелското общество в Станимака е на 22 години, с развита структура и църковен живот. На 24 октомври 1910 г. се провежда Събор на източните евангелски църкви с присъстващи 250 делегати. На този събор евангелското общество е провъзгласено тържествено за църква. Пастир в църквата в този момент е Иван Цанков, внук на Неофит Рилски.
Евангелската църква в Станимака успява да запази и доразвие благовестителската си и социална дейност, въпреки че след 20-те години е с относително оредял състав и години наред – без постоянен пастир. През 1929 г. най-после за постоянен пастир е избран Лука Мирчев, родом от с. Битоля. Той служи само две години в Станимака, но полага основата на нов възход на църквата, който продължава до 1944 г.
За две години, 1936 и 1937, постоянен пастир става завършилият богословие в САЩ Крум Стоянов. Пастир Стоянов е останал в спомените на възрастните протестанти и в историята на църквата като християнин с благ характер и висока култура. Той е призован през 1938 г. на служение в САЩ сред българските имигрантски среди, където служи до края на живота си. По същото време църквата купува нов хармониум „Хофберг“, който се употребява чак до средата на 90-те години. Инициативата е на младия органист Петър Ат. Игнатов, който се свързва с фирмата и организира закупуването на най-добрия за времето си хармониум в България. На 10 януари 1937 г. се изнася пред асеновградското гражданство и първата оратория „Месия“ на Хендел. Грандиозният концерт се радва на препълнена зала. До този момент „Месия“ не е изпълнявана в страната, с едно изключение в София. Ораторията е подготвена от евангелския църковен хор в Асеновград със съучастието на градския хор и хора на православните църкви в Асеновград.
Евгений Зюзюк, диригентът на градския хор и на една от големите православни църкви, участва в реализирането на постановката. Освен това участват няколко оркестъра на любители и военният оркестър на гарнизона в града. Солист е оперния певец Ромео Райчев, част от оркестровата партия се изпълнява на хармониума на църквата.
От 1938 г. в Асеновград започва пастирското си служение Симеон Илиев, завършил богословие в Швейцария. Той е син на Петър Илиев от Сливен, основателят на младежкото дружество в асеновградската евангелска съборна църква. По време на неговото служение църквата преживява увеличение на членската си маса и посещаемостта, развива широка църковна и социална дейност и скоро сградата отеснява. Въпреки тежките следвоенни години и в условия на нарастващ атеизъм се взема решение за построяване на църковна сграда. Тя се изгражда с доброволен труд и лични заеми за около две години. Много от възрастните членове днес, са едни от строителите и като младежи. Рестрикциите от страна на властта не закъсняват, национализират се имущества и имоти, но пастор Симеон Илиев е несломим в започналата духовна и политическа борба – успява да запази пастирския дом и да създаде към църквата дори детска градина за 25 деца, да развие неделното училище. По същото време особено силна става дейността на женското дружество, което е най-активното през този период в България. През 1949 г. пастир Илиев е арестуван и осъден на дългогодишен затвор по време на „пастирските процеси“.
Най-тежки са следващите десет години, когато църквата остава без духовен водач. Но макар и разкъсано, тялото и се консолидира – християните си помагат, грижат се един за друг и за семействата на репресираните, службите се водят от членове на църквата, понякога идват и външни проповедници. Рискът е много голям, тъй като църковният живот е под непрекъснато наблюдение от страна на властите, а масовата пропаганда вече е свършила своята работа и настройва гражданството срещу „враговете на народа“, едни от които се явяват и българските протестанти. През 1959 г. пастир Константин Бозовайски заема служение за три години. Той е един от малцината все още незасегнати от властта пастири.
През 1961 г. за пастир църквата приема Георги Сивриев. Той е завършил богословие в Германия, много енергичен и високо ерудиран мъж, който успява да сплоти църквата. А благодарение на контактността си създава връзки и с гражданството, така че атмосферата на настройване срещу протестантите се разведрява. Той не се безпокои да кани атеисти в църквата и ги конфронтира с широката си култура, езикови и философски познания в спорове и дебати по теми от Библията, християнското богословие и църковна история.
Духовният подем не остава незабележим за властта – пастир Сивриев е отдавна под наблюдение , той има присъда от „Народния съд“ от „Пастирските процеси“, която е излежал в затвор дълги години и е бил изселен. Но репресиите на властта и заплахите да спре работата не го стряскат, напротив те го мотивират. До смъртта си през 1976 г. пастир Георги Сивриев остава верен на девиза си от Марк 5:36 „Не бой се, само вярвай!“. Това е надписът на надгробния му камък в асеновградските гробища.
(снимка на евангелският храм в Асеновград – 2013 г.)
