Освобождението на Станимака – д-р Светозар Тошев
Над смълчаната от уплаха Станимака е лепнала бяла, тежка зима. Утрото на 18 януари е мразовито. Подухва студен вятър откъм заснежената планина. Водите на река Чая са сковани в лед. Дърветата покрай бреговете сякаш зъзнат – по оголените им гранки светлее скрежец.
Екват наблизо топовни гърмежи. Всеки трясък разтърсва двукатите чорбаджийски къщи, стъклата им грозно потракват под големите им стрехи. Съвсем близо гърмят пушки, цвилят подплашени коне, трополят топове, обозни коли и ракли. По калдъръмените улици пробягват аскери, пищят ранени в предсмъртни мъки. Тук-таме в полето пламват пожари, горят копи ръженица в долината „Кюмюрджи махала“. Сърцата бият лудо и тръпнат в ужас пред неизвестността. Тъй близка е турската кървава разправа с развълнувания от радост град!
Уплахата в града все повече нараства. Людете се изпокриват в мазета и яхъри. Някой побягват в планината. На високото горе в „Нохто махала“, в двуката къща, която през априлските дни на 1876 година, е била свърталище на Отон Иванов, са се събрали неколцина църковни настоятели на първия български храм „Св. Димитър“. Неспокойни, но радостни са и българите, в околните бедняшки къщурки. През процепи и пролуки те зърват страховита, но радваща гледка. На белия фон на заснеженото поле аленеят хиляди фесове на бягащите турски войски. По пътя към Бачково отстъпват в безредие други турски табори. По заледените води на реката се мъчат да прекосят артилерия и тежки обози, но ледът се пропуква и те затъват. Подплашените аскери ги изоставят заедно с конете. Белезникави кълба тук и там бележат попаденията на руските снаряди.
Някъде зад Горни Воден се вдигат снежни бели облаци… Очите се просълзяват. Мираж ли е това или не е ? Не! Това са те. Братушките! Те идват, идват победоносно насам!… Ето, от общата дълга верига там край Воден, подвижна и лъкатушна, бързо се отделя конница. Казашка сотня, на бели коне, в луд бяг достигат покрайнините на града и брега на реката. Казаците се пръсват и оглеждат всичко наоколо. Наново пропукват пушки. Закъснели в отстъплението си аскери падат простреляни от казашките разезди. Първите конници вече трополят. Някой от тях бързо достигат до Тополовския път, други са вече под Метоха. Да! Това са те, нашите братушките!
В стаята на къщата-наблюдателница църковните настоятели през сълзи се прегръщат и целуват. Плачат и се прегръщат хората във всички български бедняшки къщурки
.Бим… бам… бум… Бим… бам… бум… удря голямата тежка камбана на църквата „Св. Димитър“. Дин… дан… дан… пригласят и по-малките в чудна надпревара. Над смълчания град еква радостният камбанен звън, запял песен за свободата…
Бум… ммм… Бум… м.. м… се чува вече на изток от града. Там – към Мулдава и Червен, падат вече руските гранати по отстъпващите в паника турски аскери, преследвани неуморно от богатирите на генерал Дандевил
.Бим… бам… бум.. Дан… дан… дан… запяват в хор и камбаните на другите църкви в града.
Бум… м… м… Бум… м.. м.. м.. пригласят руските топове и прогонват все по-далеч мрака на робството…
Възбуденият народ изпълва улиците. Гъсти колони се спущат към „Мармара юфир – трисводестия каменен мост (където сега изтичат водите на „Асеница“), що свързва Метошката махала и Воденския път с другите градски части и главната. Пред моста са вече всички свещеници, градските първенци, целия народ. Над голите глави на плачещите от радост станимаклии се веят църковните хоругви. Завчас секна всякаква глъчка. Народът се сбутва в радостна тръпка…
По моста пристъпва щабът на дивизията-освободителка начело с ген. Дандевил, радостен, просълзен… Свещениците запяват в хор, пее и народът, просълзен и ликуващ от радост.
– Многая лета импетатору Александру Второму, руском войнство, генералу Дандеволу и ево богатиром преподнес на мече своем свободу Станимака. Многая лета и всему болгарскому народу…
Запяват развълнувани и пристигналите вече на брега на реката руски войници. С треперящ от вълнение глас генерал Дандевил се прекръства, отчупва залък от хляба, поднесен със сол и обявява началото на свободата.
