Дюлгерлък - Туристически пътеводител

Причините за образуване на голeми дюлгерски чети в миналото на родопското село Момчиловци

ustremeni — Sun, 23 Nov 2025 11:50:00 +0000

Три са били главните причини за образуване на голяма дюлгерска чета:

1. Старата народна родопска традиция към задружен труд на роднини, близки, комшии и селяни. Селяните-дюлгери отивали в старо време при чужди хора, чужди по вяра и традиции, и когато били повече, те по-добре защитавали както икономическите си интереси, така и национално-верската си принадлежност.

2. Болшинството дюлгери били скромни, честни, но назадничави и не така предприемчиви. От тях изниквали хора със силни характери, общителни, които се налагали като майстори в известна юрия

3. Добрата работа и организация задължавали тези хора дълго време да живеят и работят заедно. В началните години вадили добра надница, която рядко спадала под 10 гроша. За да няма конкуренция, старите дюлгери се обединявали в задруги. Животът в четата бил продължителен, понякога 40 години, дисциплината в нея не се нарушавала. Всяка есен членовете ѝ заедно се отправяли на работа под ръководството на устабашии и майстори. Изработеното било чиста печалба, защото за храна не давали нищо. От 1898 г. четите почнали да се разпадат – устабашиите започнали произволно да облагодетелстват себе си и болшинството от дюлгерите били икономически ощетени. Гласове на протест се чували тук-там, но никой нямал смелост да се обяви открито против потъпканите закони в четата.

От книгата „Миналото на село Момчиловци – Смолянско“ на свещеник Константин Канев

Момчиловци – 1924 г.

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Причините за образуване на голeми дюлгерски чети в миналото на родопското село Момчиловци е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Патилата на сатовчанските дюлгери през 1929 г. в Пазарджишко

ustremeni — Tue, 22 Apr 2025 17:23:51 +0000

До 1912 г., когато Неврокопско е било в пределите на Османската империя, през зимните месеци дюлгерите ходели на далечен гурбет на юг от родния край. Работели от есента докъм „предой“ – началото на юни, когато големите горещини ги подгонвали, а и трябвало да се свърши приберището по нивите и ливадите – коситба, вършитба, оран и т.н. Други пък, които нямали земя, работели целогодишно – зиме по южните земи, лете по техния край.

След 1912 г. занаятът започва да запада. Настъпило време на глад и нищета за дюлгерските семейства. Тогава и експлоатацията на дюлгерския труд била най-страшна. Обикаляли дюлгерите от село в село, от район в район, за да намерят по-сносна надница или въобще работа.

Със затварянето на границата зимните месеци за работа отпаднали, работило се само пролетта, лятото и есента. Но надниците след Първата световна война (1915-1919 г.) и особено след 1925 – 1929 г. спаднали неимоверно, спадали всяка година, всеки месец. Пък и работа не се намирала. Стотици хора тръгнали на север да търсят хляб и препитание.

Към края на февруари и началото на март, според времето (не можело да се зида, когато е помръзнало), започвало съставянето на дюлгерските групи. Обикновено те се нагласяли от хора от един род, от близки и добре разбиращи се другари в работата. На групи по четирима, шестима майстори и един-двама „калари“ и общи работници тръгвали на север. Свивали кепетата (дебела домашна вълнена завивка) на руло (суджук), нарамвали торбите с личните инструменти (чук, мистрия, тесла, трион, отвес) и тръгвали пеш. Всяка група се стремяла да изпревари другата, защото иначе ще остане без работа. Оттогава съществува приказката: „Кепе на суджук, хайде на дюлгерлук, търси си чорбаджия друг“. В нея е въплътена съдбата на дюлгерина от онова жестоко време, когато майсторите от Сатовча обикаляли всяка година по няколко пъти селищата около Батак, Пещера, Пловдив и Пазарджик, само и само да си намерят каква да е работа.

За тези тежки времена на гурбетчийство, мизерия и глад с мъка си е спомнял бай Благо Ролев, който през 80-те години на миналия век е бил в средата на своите 70 години. Той разказвал:

– Както всяка година, през 1929-а година нашата група тръгна на гурбет. Снегът по припеците беше стопен, но във високото нагазихме сняг до коляно, мек, кишав. Едва стигнахме до Камбаклилук. Настанихме се под един клонест смърч, накладохме огън, завихме се с кепетата и така осъмнахме на открито. Тръгнахме рано, по помръзнало, за да вървим по-леко. Стигахме в Батак – работа няма. Отидохме в Пещера и там работа няма. Продължихме за Пазарджик. И там работа няма. Разделихме се на двойки и тръгнахме по селата в различни посоки. Всяка вечер се събирахме – да се видим, сдумаме и оплачем от напразното дирене. Сетне се преместихме в едно голямо пазарджишко село, отдето продължихме по същия начин да обикаляме околните села. Това празно лутане трая десетина дни.

През това време хитро ни следил един местен чорбаджия, който имал намерение да строи къща. Изчаквал, докато се увери, че сме съвсем отчаяни и накрая дойде при нас. Започнахме пазарлъка, той и постави две условия: първо, надницата ще е един наполеон, наполовина от надницата на местните дюлгери, и второ, ще работим от тъмно до тъмно. Нямахме избор, приехме. Настани ни в един край на разкъртен обор, където си постлахме стара прахлива слама и нощувахме.

Сутрин, щом започнеше да се развиделява, чорбаджията гневно се развикваше и все ни заплашваше, че ще ни изгони и няма да ни плати цялата сума. Местните майстори ни се подиграваха и подхвърляха с насмешка: „Сутрин, когато козите ги отвързват за паша, дюлгерите от Сатовча ги връзват за работа. Вечер, когато козите връзват, тогава дюлгерите отвързват“. Ругани, подигравани, гладни и ограбвани – такава беше и нашата съдба“.

Говорил бай Благо Ролев и показвал старите белези на раменете си. Те били от рани, които въжетата на козинявите торби, които били постоянни спътници на дюлгерина, и прежулвали раменете му по дългите пътища в „гонене“ на хлебеца.

Материалът Патилата на сатовчанските дюлгери през 1929 г. в Пазарджишко е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Дюлгерите в миналото на село Сатовча

ustremeni — Fri, 18 Apr 2025 08:55:10 +0000

Дюлгерството навремето е бил най-разпространеният занаят в Сатовча. Знае се, че първите дюлгери в селото са преселници от Ковачевица, Лещен, Гърмен и др. Всъщност дюлгерството е било разпространено в много села на Неврокопския край. Прочути майстори-зидари са ни оставили богато наследство. Строените от тях преди 100-150, че и повече години училища, черкви, конаци, манастири, къщи и пр. със самобитните си архитектурни решения ни карат и днес да се възхищаваме, да прекланяме глава пред съграденото от дедите ни. Много от тези сгради са обявени за паметници на културата. В Сатовча особено ценни образци на майсторството на строителите са били Арабаджиевата, Терзиеската (къщата на Лазар Терзиев), старото училище. В тях сатовчанските майстори са вложили целия си талант. А съграденото от тях съвсем не се ограничава в рамките на родното им село.

В Сатовча е имало цели родове от дюлгери – дядото, синовете, внуци и правнуци. Щом като момчетата навършели 12-13 години, тръгвали да чиракуват с дюлгерите по две-три години като калари (да носят кал) и общи работници. Всичко се вършело на ръце. Калта се носила по строежите с копаня (дървено коритце, обградено от трите страни). Тя се поставяла върху три кола, забити според ръста на каларя (обикновено още почти дете), откъдето след пълненето той я поемал на рамо.

Най-добрият майстор предавал занаята на по-младите. Дюлгерите владеели до съвършенство обработката на камъка, дърводелството, разкройката, планирането на постройката, читтосването на покрива и реденето на каменни плочи (тикли). Най-ценени и търсени били именно тия майстори, които умеели от всичко. Наемали ги да строят по-сложни и тежки строежи – черкви, училища, конаци, мостове, манастири, чорбаджийски къщи. Някои от сатовчанските дюлгери са работили на строежите на светогорски манастири, градили са къщи на богаташи в Серес, Кавала, Драма и др.

В Сатовча е имало много дюлгери до средата на първата половина на миналия век. Цели дюлгерски „династии“ разнасят доброто име на сатовчанските майстори . Още се помнят и споменават като добри дюлгери мъжете от родовете Попърцови, Вълчеви, Терзиеви, Караколеви, Начеви и много други. Те са били и постоянните гурбетчии.

(снимка – къща в село Сатовча през 70 те години на миналия век)

Материалът Дюлгерите в миналото на село Сатовча е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Дюлгерски традиции от Добростан

ustremeni — Mon, 14 Apr 2025 16:21:29 +0000

Думата ми е за строителната благословия, или както народът ни се изразява „Викане на нова къща“. Стара българска традиция, която доскоро бе неотменна, е още със завършване на билото бъдещите стопани тръпнещи от радост, да поглеждат към строителите – времето за благослова е дошло.

Съдбата дарява семейството с покрив. Остава само подреждане на керемидите…“Денят бе лек. Бъдещите стопани ни бяха събрали около новия дом, начело със зидарите.

На най-високата греда на покрива бяха поставили кръст от здраво дърво – родовито: за да се множи родът в новата къща. Украсен бе със зелени китки и здравец, привързани с червен конец. Стопанката на новия дом почерпи строителите с домашна ракия. Дари ги за майсторлъка им, благославяйки ги, като на раменете им мяташе дар – риза, кърпа и др. Почерпи и нас, гостите и съседите…

Първият майстор се качи на покрива. Обърна се към селото. Преметна пешкира на кръста и започна да нарежда благослова отговор. От високото екна пожелание за здраве, плодородие и много деца в новия дом. „Слушайте, майстори, и вие калфи и чираци, и наоколо комшии и роднини. Чорбаджията бай Иван Стоянов подарява дар златен!

– Да го дари Бог с живот и здраве, тежко имане да сипва и пресипва!
– Колкото цветчета китката, толкова веселба в къщата!
– Колкото копчета по ризата, толкова дечица и кончета!
– И колкото са нишките на ризата
– толкова напредък в къщата.

„Благословията бележи главния строителен обичай. Той, благословът, е времето на надеждата – от старото към новото, към по-доброто…

Около трапезата радостта на новите стопани споделихме всички… За да има здраве и живот!

Село Добростан. 1989 година

автор арх. Стоил Стоилов

Материалът Дюлгерски традиции от Добростан е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Зараждане на дюлгерството в село Момчиловци

ustremeni — Sun, 24 Nov 2024 16:05:46 +0000

Според предания и документи дюлгерството в село Горно Дерекьой (днешното Момчиловци) се е зародило по-късно от овчарството. Но този занаят излязъл по-устойчив и икономическите последици от него са имали доскоро значение за цялото село.

В началото на XVIII в. населението започнало да откупува от юруците околните планини, стадата се намножили и селянинът, икономически възмогнал се, имал вече нужда от по-голямо и удобно жилище от обикновените мандренски колиби. В селото започнали да се строят тъй наречените кощи – пак с една стаичка, но навдигната от земята. Вместо прозорец поставяли кожа, през която светлината едва прозирала.

Да учиш дюлгерлък преди близо 200 години не било лесна работа

Още тогава имало хора обшивачи, които умеели да покриват колибите със слама. Тези обшивачи били винаги местни жители , които се занимавали със земеделие и само ако станело нужда, правели покриви. Една дъска, игла и върбови въжета (клони) били единстените им инструменти.

Други можели да правят незначителна каменна зидария, но това не им било работа за препитание. Смътно се говори, че старите цървулански къщи са били правени от карлуковски (Карлуково е името на село Славейно до преди 1934 г.) дюлгери преди Салихагово време.

Първите дюлгери в Горно Дерекьой (Момчиловци)

До 1750 г. населението на Горно Дерекьой се е занимавало изключително с овчарство. В селото имало само няколко терзии (шивачи), самарджии, кожари и рибари.

Материалът Зараждане на дюлгерството в село Момчиловци е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Да учиш дюлгерлък преди близо 200 години не било лесна работа

ustremeni — Thu, 31 Oct 2024 18:34:46 +0000

Иван Енчков от Горно Дереке (днес Момчиловци) бил пратен като дете в Кирковско да носи кал за дюлгерите, които строили там. Заедно с него било пратено и още едно дете на име Йовчо, а годината била 1838. Малкия Иван носил, какво носил, седял каквото седял, но в един момент му дотегнала копанята, станало бално за майка и бубайко и драснал нах Горно Дереке.

Посрещнала го майка му, а вечерта дочакала баща му, който слизал от къшлите, застанала пред вратата и занареждала:
– Чилеку, детету си е добегналу чисто скоцано, рамоно му я ожулену от копаняна, плаче и не ще да си иде

Бащата яхнал мулето обратно и казал:
– Кажи му още утре да си върви, защото гърба му ще сторя по-мек и от корема – и тръгнал пак към къшлите

През цялата нощ майката молила през сълзи детенцето да си замине, защото лошо щяло да стане. Накрая детето склонило, турила му майката един фурнит хляб и заминало в тъмни зори, никой да го не види да са посрами и отишло занаят да учи.

(снимка – къща в Момчиловци 1924 г.)

Материалът Да учиш дюлгерлък преди близо 200 години не било лесна работа е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Славата на чаушовските дюлгери

ustremeni — Sat, 25 May 2024 16:54:15 +0000

Кацнал на скалите преди село Добростан, параклисът „Свети Дух“ посреща гостите на селото и ги зарежда с вяра и преклонение пред традициите.

Селото, със старо име Чаушево (Чаушово), е било едно от местата в този район на Родопите, където майсторите-строители (дюлгерите) са били на особена почит. Радост е било за всяко семейство, когато чаушовски дюлгери е трябвало да строят къщата му.

Въпрос на престиж и инвестиция в добрия градеж е било наемането на майстори от това високопланинско село. Кръстът с преметнатия върху него пешкир и знамето на покрива са традиции, останали още от времената, когато задругите от строители са градили къщи, църкви и мостове.

Материалът Славата на чаушовските дюлгери е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Първите дюлгери в Горно Дерекьой (Момчиловци)

ustremeni — Fri, 15 Dec 2023 20:04:22 +0000

Отец Константин Канев от село Момчиловци описва детайлно историята на дюлгерлъка в родното си село. Това е тема, която ме вълнува, защото моят прадядо Тодор Топузов е от Момчиловци и е бил дюлгер. За мен е важно да проуча развитието на този занаят и на хората, които са го практикували, за да науча и неща, свързани с моя род. Сред имената нямаше представители на моят род, но пък има представители на рода Бабугерови, които също като моите предшественици се преселват в село Джурково.

„Първите дерекьойски майстори работили най-напред в селото, а когато се намножили, те тръгнали на гурбет. В началото дюгерите се присъединили към чатаклицките майстори, а именно Йовчо Стаматевски и Карагяурци. Те били по-стари майстори и ходили да работят в Кириленско и Кирковския район. С тях бил бащата на Васил Аврамов и синовете му Стоян и Райчо, там бил Митю’ Тодоров (Трампаджиев), Златарски Костадин и Тодор, Христо Кабасански, Паскалевски Костадин, Иван Куртев Бабугеров, Михов Митю, Енчов Райчо, Костадин Петров, Братанков Настас, Килхан Димитър, Кихан Иван, Георги Килхан, Христо Димов, Иван Енчков и много други.

(Горнодерекьойски (момчиловски) камендолеци и дюлгери – 1906 г.)

Материалът Първите дюлгери в Горно Дерекьой (Момчиловци) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.