Едва преди няколко години покривът му беше възстановен, за да бъдат съхранени стенописите, голяма част от които вече са безвъзвратно изгубени и са останали единствено в историята.

Материалът Стенописи в параклис „Св. св. Кирик и Юлита“ при аязмото над Воденски манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Из Воденския манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ (галерия) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Благоукраса на съборния храм във Воденски манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ (галерия) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

След опустошителните кърджалийски нападения /1793 – 1810 г./, през 30-те години на 19 век съществувалите до тогава и разрушени средновековни манастири ”Св.св.Кирик и Юлита ” /при аязмото/ и Св.Параскева ” се обединяват в една обител и започва нейното изграждане като общ архитектурен ансамбъл. След Първата световна война тук са намерили убежище белогвардейци, а впоследствие се открило духовно училище. През Втората световна война манастирът е бил превърнат в концлагер за антифашисти.

Манастир “Св. Св. Кирик и Юлита” се намира на 7 км южно над Асеновград и на 3 км от квартал „Горни Воден. До светата обител се достига по асфалтов път достъпен за всички видове транспорт.

Материалът Воденски манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ – Пловдивска епархия е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът 2025 – 15 юли – Архиерейско богослужение в манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ над Асеновград (галерия) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Воденски манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ – църковен магазин е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Онова, което ние искаме да добавим към историята на манастира, е че той е застроен върху мястото на тракийско светилище и че неговото разрушаване през 1810 година е извършено от кърджалиите на Емин ага заедно с второто разграбване на Асеновград. Разположен върху един спад от най-северните разклонения на Родопите, в подножието на една сиво-бяла варовикова чука, манастирът се радва на вълшебен изглед към равнината, на богата природа и чудесен климат. Край манастира се намират няколко над тристагодишни букови дървета – може би най-старите в Пловдивски окръг, ако не и в целите Родопи.

Намират се там едни от най-живописните скали в България, обраснали със здравец и червено-зърнести хвойни, които излъчват лятно време миризма на тамян.

На самата варовикова чука над манастира се намира току „под небето“ чуден параклис, изографисан някога и отвънка и отвътре, а на югоизток от параклиса се разстила местност, прочута с това, че там растат редките и рядко хубавите цветя, наречени „божури“.

Хвойновите и храстови горички около манастира „Св. Кирик“, съставени от габър и леска, и размесени с липови, брезови и други широколистни дървета, с трънки, шипки и глогини, представляват истински горски венец около манастира. Не случайно през двадесетте и тридесетте години на века там ставаха пролетните ученически и главно ремсови сборища на Първи май. Ако старите буки около манастира можеха да говорят, биха разказвали какви битки са се разразявали на манастирските поляни между легионери и ремсисти, какви стражарски свирки са пищели, какви знамена са се развявали!

Какво става сега с манастира и със забележителната както от природно, така и от историческо значение местност около него? – Тая местност представлява сега пущинак. Манастирът е превърнат в пансион за душевно болни и недъгави и по тази причина е станал непристъпен както за любители на красивата природа, така и за хора, интересуващи се от него като съкровищница на изобразителното изкуство. Всички чешми и чешмички около манастира са съборени, коритата са изпочупени, полянките около сградата са потънали в бурени и представляват тъжна гледка.

Това не бива така да продължава – с един манастир, където българщината и българското са запечатани и подпечатани на всяка крачка и се намират такива съкровища, грехота е както се казва, да седят заключени и недостъпни. Градският съвет в Асеновград, който проявява похвален интерес и грижи към старините около града, би трябвало да се намери сграда, за да се премести пансиона за душевно болни от „Св. Кирик“. С това трябва да се започне. След това Институтът за опазване на паметниците би трябвало да се погрижи да възстанови онова, което подлежи на възстановяване и да се открие това „градище“ на българския дух за многобройните любители на старините и старинното изкуство.

Градският съвет би трябвало да включи манастира в историческия комплекс и в градския парк и да се погрижи природата около него да остане така девствена, както е сега, да възстанови чешмите и коритата и да вземе мерки за опазване на чудесните стари буки край манастира. Да открие поляната за нови първомайски ученически посещения като продължение на традиционните. А някога да бъде въздигнат там паметник на ремсиста – за възпоменание на ученическите манифестации и борби.

Рано или късно (в това не бива да се съмняваме) местността „Св. Кирик“ ще получи своето своето, защото не е възможно едно такова място, едно такова богато съчетание на природа, история, традиция и курортни възможности, да остане незабелязано и неизползвано и още пък – толкова близо до един град, който копнее за глътка пресен балкански въздух. Работата е в това – да се предотвратят пораженията върху манастира и местността, които идват от неговото сегашно запустение и забрава и да стане той един оазис за отмора и съзерцание, една „обител“ за патриотическо възпитание.

(снимка – Изпращане на гости-курортисти в манастир Св. Крик – края на XIX в.)

Материалът Още няколко думи за манастир „Св. Кирик и Юлита“ – Николай Хайтов е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

През 1928 г. уредникът на музея в гр. Пловдив Ст. Н. Шишков изпраща писма до всички кметове в околността, с цел да събере информация за старините в района.

Един от въпросите е: „Има ли в селото ви манастир и кога е построен?”. На това запитване новозаселилият се в Горни Воден кмет Иван поп Стоянов, отговаря: „Има манастир „Св. Кирик”, построен в 1321 г., според надписа на плочата на входа на черквата”.

Манастирът е ограбен и опожарен от кърджалиите на Емин ага през 1810 г. Когато в 1819 г. поп Константин Иконом издава „Наръчник на Пловдивската епархия”, той споменава, че „Воденският манастир в момента е в руини, вследствие опожаряването му от разбойници”. С доброволни християнски дарения манастирът е възстановен до 1935 г. През следващите години храмът „Св. Параскева”, издигнат в средата на манастирския двор, бил постепенно изографисван. За две от иконите се смята, че са дело на Захари Зограф, а по-голямата част от останалите сцени и стенописи – на преселника от Егейска Македония Алекси Атанасов. Църквата е осветена официално на 15 октомври 1850 г.

След учредяването на самостоятелна Българска екзархия от 1870 г. манастирът остава в ръцете на Патриаршията и се превръща за известно време в крепител на гръкоманщината. Едва през 1906 г. жителите на с. Лясково го превземат и предават на Българската екзархия. Гърция води по този въпрос дела за обезщетение чак до 1930 г.

В манастира „Св. Кирик” през деветнайсти век е имало килийно училище. В края на 19-ти и началото на 20-ти век той е един от най-оживените манастири в областта. От описите на имуществото му се вижда, че по това време той е разполагал с 55 стаи, 8 кухни, трапезария, две фурни, 4 яхъра, изби, складове и т.н. Стопанството му има над 1200 декара гори, 615 декара лозя и ниви, доста едър и дребен добитък, птици.

През 1922 г. „Св. Кирик” бил предоставен на монаси и свещеници от царска Русия, забягнали след Октомврийската революция, които откриват тук Пастирско-богословско учмилище. На 17 август 1924 г. сутринта в западното крило на манастира, където живеели курортисти, избухва пожар, който унищожава 22 помещения от най-живописната му част. През 1943 г. манастирът е забранен за посещения и превърнат в концлагер. Тук са затворени Тодор Павлов, Сава Гановски, Жак Натан, Марко Марчевски, Младен Исаев и много други известни учени, писатели и интелектуалци. Има и група съветски военнопленници. През август 1944 г. броят на въдворените е 129, от които 52 са жени. 

(манастирът носи името „Св. св. Кирик и Юлита“. Името „Св. Кирик“ е използвано от автора в конкретната статия)

Материалът Воденски манастир „Св. Кирик“ – Никола Филипов е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

През 1924 г. в статия за манастира „Св. Кирик“ известният д-р Ал. Пеев описва съществуващите надписи, като дава в превод намиращия се до чешмата на северния вход на църквата, а именно: „Зрителю, понеже виждаш, че съм без украшения, не ме отминавай: макар и да не съм Ипокрини* имам вкусна вода.

Построи се след като помогнаха с пари всички околни християни, обаче с настояването и грижите на господин хаджи Антим, игумен тук, след като изразходваха суми грънчарите и чешмеджиите заедно с хаджи Спилко Георгиев и Никола, който издяла този камък в 1816 година.“

Скоро след това обаче тази плоча е изчезнала оттам, защото вече не си я спомнят дори най-старите хора.

Преди месец, в „Известия на музеите от Южна България“ в бележка към статия от Петрана Тотева прочетох, че в музея в Асеновград имало изпочупена плоча от манастира „“Св. Кирик“, чийто надпис в превод гласял: „Зрителю, не ме отхвърляй, гледайки моята простота. Ако не съм конска чешма, (имам) сладка струя. Построи се с общия сбор на всички села, особено със старанието на господин хаджи Антим, игуменуващ, заедно с иждивенията на Антония… и чешмеджиите, с … и Никола… Настоящия камък… година…“

Приликите в двата текста са очевидни – явно това е описаната от д-р Ал. Пеев и изчезнала след това плоча. Многоточията във втория текст означават липсващи парчета, неправилно преведените думи са по същата причина. Преводачът, който ползвала Петрана Тотева не е знаел значението на думата Ипокрини като съществително собствено име и я превел като конска чешма.

Господин Али хаджи Садък ми разчете и старотурския надпис на същата плоча: „Пийте от райските води и се молете на бога… Азис 1230 г.“

Документ от Окръжния държавен архив в Пловдив ми изяснява как е могла да стане грешката.

През 1928 г. Ст. Шишков като уредник на Пловдивския музей изпратил циркулярно писмо-анкета до всички кметове с цел да събере данни за историческите паметници в района. Единият от въпросите е : „Има ли в селището ви манастир и кога е построен?“

Не допускайки някакви особени последици новозаселилият се в Горни Воден кмет Иван Попстоянов, преселник от село Пилорикь, Енидже Вардарско е попълнил с мастило: „Има манастир „Свети Кирик“, построен 1321 година според надписа на плочата до входа на черквата“. Освен, че е погрешно преведена годината, тук става въпрос и за две различни летоброения. Така споменатата плоча е била отнесена с пет столетия назад.

През 1930 г. се отпечатва юбилеен сборник „Българското село“, в който имайки предвид погрешните данни от анкетата на Шишков за пръв път се споменава за плоча от 1321 г. в манастира „Св. Кирик“. Ако там наистина имаше такава плоча, щеше ли д-р Ал. Пеев да я отмине в публикацията си?!И така, въпросната плоча от построената през 1816 г. чешма е именно плочата за която става въпрос. Какво е станало с нея след 1924 година?

Новодошлите заселници от Македония и Тракия гледали как по техните родни места гърците унищожавали всички надписи със славянски букви, включително и надгробните плочи. През 1924-25 г. в манастира „Св. Кирик“ е отсядала и четата на тракийския войвода Георги Арнаудов, която не е могла да търпи такива гръцки надписи.

Така, че в първите години след заселването, тази плоча е изкъртена, изпочупена и захвърлена от новодошлите.

Кога и от кого са докарани парчетата в музея не можах да изясня, но според броя и формата им личи, че плочата е чупена нарочно, за да се унищожи надписа. Още повече, че точно по това време Гърция води дело за собственост върху манастира и като едно от доказателствата е сочила именно тези гръцки надписи.

С това, колкото и да не ни харесва, трябва да се сложи край на мита за намерена в манастира „Св. Кирик“ плоча от 1321 г., споменавана в редица книги и публикации, без да се дава съдържанието и.

___________________

*Ипокрини – прочута в гръцката митология чешма, посветена на музите и с изобразен на нея коня Пегас. 

Материалът Заблудата около една мраморна плоча в манастир „Св. Кирик“ – Никола Филипов е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Прекрачвайки прага на манастирската порта, мнозина спират поглед на издълбания надпис, чието предназначение е да разкаже накратко вековната летопис на манастира. След това търсят проспекти, картички, диплянки и др., посветени на тази народна светиня. За съжаление, такива материали няма изготвени, а малкото отбелязани върху мрамора исторически дати са в противоречие с написаното в рекламната дипляна на „Балкантурист”, предназначена за чуждестранните гости. В мрамора е издълбано „ХІV век – начало на съществуването му”, а в дипляната на английски език пише „началото на ХІІІ век”. В дипляната се съобщава, че манастирът е изгарян през 1666 и 1870 г. и е възстановен през 1899, а в мрамора е изсечено, че в началото на ХХ век: „сградите рухват”.

Не зная кои са авторите нито на издълбания текст, нито на споменатата дипляна, но твърдя, че те са имали достатъчно време, за да проверят и уточнят някои данни, преди да ги поднасят на широката публика.Засега няма открит документ, който да сочи кога точно е построен манастирът, но от намерените мраморни плочи с български надписи от времето на Светослав и Георги Тертер ІІ личи, че през 1321 г. той е съществувал. Като се вземе предвид, че през ХІ и ХІІ век християнството е във възход и се строят околните манастири, както и че в близко съседство процъфтява крепостта „Воден” на основателя на Бачковския манастир Бакуриани, може да се приеме, че манастирът е строен през ХІІІ век. Някои изследователи приемат 1280 година, а други – доста по-рано. Но явно е неправдоподобно това да е станало през ХІV век, когато тези земи вече попадат под ударите на османските завоеватели.

Опожаряван ли е през 1666 г. манастирът „Свети Кирик”, е доста спорно, но през 1870 г. със сигурност не е! Ограбен и опожарен през 1810 г. от кърджалиите на Емин ага (за което свидетелстват някои спомени и документи), до 1835 г. той е възстановен с доброволните дарения на жителите на Воден, Лясково, Яврово и Мулдава, както и на част от пловдивската „аристокрация”, която е идвала тук на почивка през летните горещини.

След учредяване на самостоятелна Българска екзархия обаче манастирът остава в ръцете на Патриаршията и се превръща за известно време в крепител на фанариотщината, поддържана с най-голямо усърдие от пловдивския митрополит Хрисант. Едва през 1906 г. жителите на село Лясково превземат манастира от гръкоманите и го предават на Българската екзархия. Тук през бурните години след печалния Ньойски договор се укриват комити от откъснатата Западна Тракия.

Не е вярно, че в началото на ХХ век „манастирът е изоставен и сградите рухват”. От преписките, които се съхраняват в ОДА – Пловдив, става ясно, че тогава той е един от най-оживените манастири в областта и в него проявяват желание да се прехвърлят монаси и служители от Мулдавския, Араповския, та дори от манастира в с. Кокаляне, Софийско. От описите на имуществото му се вижда, че през първата четвърт на века манастирът „Свети Кирик” разполага с 55 стаи, трапезария, осем кухни, две фурни, четири яхъра, изби, складове, плевня и др. Стопанството му има над 1200 декара гори, 615 декара лозя и ниви и значително количество едър и дребен добитък и птици.

През 1924 г. обаче от стаята на курортист пламва пожар, който унищожава 22 помещения в югозападната част, а през 1928 г. вследствие Чирпанското земетресение има пропукани стени и паднали комини, но това е вече съвсем друго. По време на антифашистката борба през 1943 г. манастирът е превърнат в концлагер, което също би трябвало да се отбележи в текста. Тук са затворени Тодор Павлов, Сава Гановски, Жак Натан, Константин Русинов (Червеният поп), Начо Иванов, Марко Марчевски, Младен Исаев и много други. Има и група съветски военнопленници. През август 1944 година броят на въдворените е 129, от които 52 жени.

Откакто се помни, ежегодно тук се е провеждал Воденският събор, на който са идвали посетители от цялата Асеновградска околия, от Пловдив, от много първомайски и дори чирпански села. От ранно утро до късна вечер на широките поляни край манастира (най-голямата от които за съжаление вече е прорязана от асфалтова лента) са се вили хора, играли са се народни игри, пекли са се чевермета и т.н.

Смятам, че е редно в обновената манастирска сграда да бъде отделено едно помещение за музей. В него могат да се изложат намерените средновековни мраморни плочи, стари икони и принадлежности, като обкованото в сребро евангелие и гниещите сега в преддверието на църквата хоругви. Могат да намерят място в тоя музей и трако-римска и средновековна керамика, и скици от намиращите се в непосредствена близост тракийско светилище и замък на Бакуриани, снаряжение на лясковци, използвано при превземането на манастира през 1906 г., скици и рисунки от действащото през миналия век килийно училище, одежди и документи от Пастирско-богословското училище, снимки и спомени за провежданите наоколо нелегални конференции на РМС, БКП, НРПС, празнуванията на Първи май, материали и снимки на бивши концлагеристи и т.н.

Време е да бъде реставрирана църквата-светиня, паметник на изкуството с рисунки и икони от Захари Зограф, Алекси Атанасов и др., датирани от 1837-38 до 1850-55 г.

Богата е историята на Воденския манастир, на църквата „Св. Параскева”, на аязмото с църквата „Свети Кирик и Йолита”, история достойна за изследвания и популяризиране. Ние сме все още длъжници на този манастир и е време да се разплатим. 

(статията е писана в края на 90-те години на миналия век с актуалните за тогава проблеми)

Материалът Длъжници на една светиня (Горниводенски манастир „Св. Кирик и Юлита“) – Никола Филипов е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.