По принцип достъп до Хвостохранилището няма, защото е забранен. Табела в началото на спускащ се надолу черен път ни показа това. Само че ако искахме да се изкачим, трябваше да пренебрегнем забраната. Така и направихме. Добре, че имаше човек там, който ни обясни от къде да пребродим, за да стигнем точно в подножието на върха, до една стара и вече порутена постройка, от където се тръгвало за нагоре. Най-страхотната новина в случая беше, че имало пътека до върха. Не съм очаквал, че за тази чука ще има каквато и да била, макар и малка пътека.

Вместо малка, пътеката си беше доста сносна, макар и неизползвана. Шумата по нея на моменти достигаше до педя. След доста стръмно изкачване, излязохме на малка скалиста площадка, на която направихме първите си снимки. От това, което видяхме тук, макар и на около 600 метра надморска височина, разбрахме, че ни очаква нещо страхотно горе.

Продължихме по стръмния склон и след около 20 мин. излязохме на една много хубава полянка, която кръстихме Еленовата поляна. Това бе заради множеството изпражнения от скални кози и сърни. Явно товя място е харесвано за припек от тези диви животни. Тук имаше и почти срутена каменна постройка.

Насладихме се на последните слънчеви лъчи, понеже от юг идваха тъмни дъждовни облаци и продължихме нагоре. След около още 20 минути излязохме на един скален ръб от дясно на който видяхме отвор на пещера, а пътеката стигаше до нея и продължаваше своите криволици нагоре.

С интерес влязохме вътре, но се оказа, че е не по-дълбока от 10-12 метра. Вътре по всичко личеше, че е място за подслон на различни диви животни, както се усещаше от тежката миризма, изпражненията по земята, както и от многото следи от пръстта. Направихме поредната снимка за спомен и продължихме по пътеката, която вече завиваше наляво, а не както досега право нагоре.

От тук започнаха кофти пасажите към върха. Скални масиви, сипеи, където пътеката се губеше. Добре, че бяхме пуснали да записваме тракове на GPS-те, за да може да имаме някакъв ориентир за слизане. Доста гаден участък, но след половин час и той бе преминат. От там до върха са около 500 м., които изцяло преминават по едно малко било, което се намира сред дъбова (странно за Родопите) гора. В дясно се вижда съвсем близо (може би на около 2 км) село Борово.

Вече всички бяхме каталясали и групата реши някои да останат да хапнат, други да се качим първо до горе и после да обядваме. Разтоварихме се и продължихме. След около 100 метра пред нас се показа скалистият връх. Няма думи, с които да се опише красотата на това място. Град Лъки се виждаше пред нас съвсем мъничък. Непревземаемият Станчов камък тежко стоеше, чакайки смелчаци да се качат на гордата му снага. Село Югово китно се бе сгушило в пазвата на Родопа, огрявано от последните слънчеви лъчи на студения декемврийски ден. Високите върхове на Преспанския дял бяха забулени в гъста мъгла. Така видяхме Планината в този миг…

Започна да вали и трябваше да слизаме максимално бързо. Слязохме, то взе че спря. Другите се бяха нахранили и се качиха до горе, а ние хапнахме през това време.

Слизането беше доста бавно, защото сипеите бяха наистина тежко препятствие. На такива места трябва да се внимава много, защото едно подхлъзване може да ви постави в много неприятна, дори опасна позиция. Слава Богу, всичко мина гладко, макар и с няколко обърквания от маршрута на идване, но както вече казах, благодарение на траковете имахме сигурен ориентир. До колите бяхме след два часа, направихме една последна обща снимка за спомен и отидохме до Лъки да пием по една бира с по едни пържени картофи.

Като цяло за пръв път ходя по такова нещо. Когато правихме прехода по източните граници на Общината – от Сини върх до Преспа беше дивотия и то голяма. Но все малко от малко имаше признаци на живот и човешка дейност. Тук през целия път до върха не видяхме нито една салфетка, нито едно пластмасово шише, нито каквото и да е, подсказващо човешко присъствие тук. Аз бях изумен. Такова нещо виждам за пръв път. Това е царство на дивите животни. Ние бяхме просто гости тук, но спомените, които имаме от там са безценни.

Материалът 2013 – 26 декември – Изкачване на връх Боровско градище 1280 м. е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът 2013 – 21 декември – Нощен преход по пълнолуние над Асеновград (галерия) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Около 08:45 бяхме на моста след село Орехово. От там започват два маршрута – единия по черния път за кола, който след 12 км и много криволици води право до хижа „Персенк“, и другия, по който ние щяхме да вървим, който в половината си разстояние също бе черен път и минаваше напряко през дере и беше около 8 км до хижата. От самото начало бе ясно, че
е тежко, сняг имаше доста и със всеки метър нагоре се увеличаваше. След около 4 км се стига до края на черния път. В горния край на ниви и поляни имаше няколко постройки от които пътя се разклонява. За хижата вие следвате пътя, който минава през един каменен мост и следва малката рекичка, която качвайки се нагоре ще виждате да лъкатуши в ляво от вас.

След 3 часа, 8 изминати километра и 700 метра денивелация стигнахме хижата. Там ни чакаше момчето, което бе домакин. Камината вече беше запалена, условията в хижата бяха много добри, и идеята ни бе да хапнем набързо и да продължим към двата Персенка. Така и направихме и в 13:45 вече бяхме на старта за „Римския път“. Това е една отсечка от около 6 км, по която щяхме да се движим. Заради дебелия сняг не успяхме да разберем що за път е.

От тук започна нашето изпитание. Около 35-40 см сняг, който превръщахме в пъртина, което страшно много усилваше умората. Това как да е. Стигнахме до историческа местност „Мезаргедик“. За нея местните хора разказват, че на това място два рода са се избили за една мома в кръвопролитен бой. До скоро все още са личали гробовете на загиналите в тази трагична свада. Други легенди разказват, че тук е било последното сражение на храбрите защитници на Родопите с настъпващите османски орди при падането на Второто Българско царство.

Заради падналия сняг и нападалите дървета възможност да намерим пътеката просто нямаше и затова започнахме да следваме логиката и просто да се качваме нагоре. Вече бе 16:00 а ние виждахме връх пред нас, който за да стигнем трябваше да слезем до една седловина и пак да се изкачим до него. На фона на снежната покривка, падналите дървета и липсата на каквато и да е маркировка това нямаше как да стане и се върнахме обратно до „Мезаргидик“ и от там по пътя за хижа „Персенк“. Адски е демотивиращо да не си успял да постигнеш нещо, което си виждал и е било пред теб през цялото време.

На другия ден не тръгнах за „Модър“. Нямах желание. По-добре, че не го направих, иначе можеше да се пребия някъде. Валеше дъжд и всичко бе киша. С джип ни закараха до половината път до Орехово и от там за час слязохме до колата. Поне за следващите няколко месеца ще почина.

Материалът 2013 – 30 ноември – 1 декември – Преход от Орехово до хижа „Персенк“ и опит за изкачване на „Малък Персенк“ (2074 м) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Точно в 07:40 групата, която виждате на снимката тръгнахме по маршрута. Взехме решение където може да се цепи напряко да се цепи, заради малкото време, с което разполагахме за ходене. До „Високата пещ“ минахме по шосето, от там нагоре с няколко малки почивки за по 2-3 минути бяхме на „Гонда вода“ по пътеката през дерето. Там хапнахме съвсем скромно и потеглихме към подножието на връх Безово, от където започваше т. нар. „Самолетна пътека“. Този път обаче вместо да минем през хижата поехме през пътеката от „Гонда вода“ за върха, като по този начим спестихме значително време и разстояние. Отново малка порция снимки и отдих в началото на „Самолетната пътека“ и поехме към „Анкина скала“.

За този маршрут съм писал в друг пост, когато лятото с шепа ентусиасти направихме отново 30 км в адската жега, губихме се, бяхме нападани от диви пчели и купища изпълнения. Нищо особено не се случи и в последващите точки на прехода – Анкина скала (или Анкин гроб), връх Червената скала (1500 м. нв). От там поехме по черен горски път за хижа „Марциганица“, но се объркахме (за добро) и вместо на разклона до пещерата Иванова дупка излязохме по средата на отсечката Добростан – Марциганица“. Вече бе 14:30 а темпото ни бе убийствено добро. Имахме идея (понеже започна да ръми и стана мъгливо) да идем до старта за парапланеризъм и да запалим огън за да обядваме в къщичката горе (където съм спал над 20 пъти). Едно го мислихме, ама друго стана, защото въпреки че отново пресякохме пътеката от параклиса „Св. Илия“ направо през старите овчарници, за да излезем на черния път за старта, пак стана 15:00 и имахме само два часа до тъмно.  Прималели от глад, мокри от дъжда, който вече се сипеше над нас се скрихме под няколко големи бора, където запалихме огън за да сложим по един залък и да се поизсушим.

Мракът ни настигна след „Ловната хижа“, което беше безкрайно добро постижение. Вече бяхме мокри до кости и решихме вместо през манастира „Св. Петка“ да минем през пътеката от „Пъдарска колиба“ за т. нар. „Петолъчка“ – кръстопът, където се събираха пет пътеки – за Асеновград, за Добростан, за Корудере, за „Св. Илия“ (Гръцкия) и за „Св. Петка“. (Извинявам се за многото топоними, но просто го правя с цел да съм максимално ясен  Тук си направихме последната за вечерта обща снимка, понеже валеше като из ведро и забързахме крачка за да се приберем. За слизане избрах пътеката, която слиза през криволиците на дерето и излиза на един кът за отдих с пейки и маса, за да започне равно да се движи над вилите на Параколово. От там до Асеновград го взехме много бързо, понеже вече напирахме да се приберем, а и бяхме направо подгизнали.

В 19:40 си бяхме в Асеновград приятно изморени и щастливи, че подобрихме предния рекорд от 34 километра, който навъртяхме миналата година на прехода от „Пашалийца“ до „Преспа“ и сега заковахме GPS -те на 37 км.

Материалът 2013 – 24 ноември – Преход Асеновград, Гонда вода, Анкина скала, връх Червената скала, Добростан, Асеновград е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Още на 15-ти (петък) в 18:00 първата кола ентусиасти тръгнахме в посока хижа „Преспа“. Над Лъки, около Здравец започна да прехвърча мокър сняг и на Картола вече той беше натрупал, а всичко беше покрито в бяла пелена. По пътя видяхме диви прасета, които спокойно си минаха пред колата ни без видимо да ги притесни нещо. Може смело да се каже, че дивеч тук има в много големи количества, което показва една жива екосистема.

След като оставихме колата на „Хайдушки поляни“ се отправихме през снежната виелица по стръмната пътека към хижа „Преспа“. С дебели дрехи, добри обувки и челник на главата няма проблем където и да си. На няколко пъти се отклонихме от пътеката, понеже снегът бе затрупал пътеката, а работата на дървосекачите и просеките в гората бяха доста объркващи, но нищо сериозно.

Около 20:30 бяхме в хижата. Бай Асен бе учудващо трезвен. Сложихме си по един чай и се разтоварихме, а през това време дойде и другата част от групата, която тръгваше в петък. Хапнахме, пийнахме и се паркирахме да починем, понеже утре ни чакаше път.

Сутринта хапнахме и около 09:00 поехме през заснежените пътеки. Много красиво бе всичко, бяло и ефирно. След около 2 часа и половина бяхме пред хижа „Свобода“, която е в доста добро състояние и оттам тръгнахме по всички 605 стъпала към връх „Свобода“.  Тежичко беше, но примамени от гледката, която щяхме да видим от там не се спирахме и продължавахме нагоре. Аз бях последен и на няколко десетки стъпала преди края една сърна мина на няколко метра под мен. Толкова диво и вълшебно място !

Снимката, която съм сложил в този пост по много малък начин показва красотата на Родопа в този ден. Това нещо трябва да се види, за да може да се усети. Невероятно. Сякаш всички облаци на света се бяха сгушили на кълбета под нас. Безмълвни постояхме няколко минути, след което започнахме обратното броене на стълбите, слизащи до хижа „Свобода“. Там хапнахме и поехме обратно.

Времето стана по-топло, с което и кишата под нас стана значително по-гадна. В подножието на връх „Преспа“, групата за качване на върха остана почти наполовина. Закатерихме се по горския път, който бе затрупан със сняг и след около половин час бяхме на връх „Преспа“.

Горе не е открито и няма гледка. Върхът представлява гола площадка от която има вход само от този горски път. Изход няма ако си префинен планинар със чувство за комфорт в планината. На нас обаче пътеки не ни трябват. Драснахме по едни морени по склона надолу в посока хижа „Преспа“. Ако се бяхме върнали щяхме да загубим поне още час. След различни премеждия, падания, подхлъзвания по стръмния склон на връх „Преспа“, след около половин час бяхме на пътеката, свързваща двете хижи, а след още половин бяхме в хижата. Там повече от хората бяха дошли, бай Асен вече беше мат, а Иво от Виево за пореден път направи страхотен реверанс към нас, като отиде на два курса за вземе хората от Кръста, намиращ се на пътя Манастир-Давидково. После беше аху-иху.

На другия ден щяхме да изчакаме Тошко да се обади и да тръгваме, понеже той бе на лов с местни ловци. Около 16:00 се обади че е на Хайдушки поляни и с Митко Ваклинов и Ицето Божинов слязохме до колата, забрахме го и газ към Асеновград. 

Материалът 2013 – 15-17 ноември – Събиране на сдружението на хижа „Преспа“ и преходи до върховете Преспа и Свобода е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Първата забележителност беше скален феномен Стражите. Невероятно красив каменен масив, изглеждащ точно сякаш от магия хора са били вкаменени. Направихме няколко снимки, след което продължихме по все още черния път. Подсякохме от запад връх „Момин камък“, и тогава започна да вали по-сериозно. Беше ясно, че цял ден ще е така, само се надявахме да няма гръмотевици, понеже в повечето случаи се движихме по билото на планината. Навсякъде по пътя имаше хранилки за дивеч и дървени кулички за отстрел и наблюдение. След около час черния път свърши и ние бяхме точно на билото. Невероятна красота. Полюбувахме се и продължихме по чукарестите тераски, понеже да се говори за пътека беше абсурдно. Достигнахме много голям каменен масив, който се опитахме да преминем, но се оказа невъзможно, затова го подсякохме отново от запад. Тук изгубихме около 40 минути, понеже нямаше никакви признаци за пътека. Вече бяхме изминали около 5 км., но за 2 часа и половина, което беше доста зле, но както вече казах, липсата на пътека, камо ли маркировка си оказа влияние.

Изведнъж излязохме на чудесна пътека с маркировка и указателни табели. Може би излязохме от нашата Община ? От тук (около 1300 м) до около 1600 м. надморска височина, пътеката кривеше от западния край на билото, като на няколко пъти излизахме на голи тераси от които се виждаше или част от целите Източни Родопи, или гледка към Беланташ, Караджов камък и Кръстова гора.

След като достигнахме най-високата точка от тази част на маршрута (Сини връх – черния път за Загражден), изведнъж започнахме да се спускаме надолу по широк друм, който минаваше по изсечени скали. Личеше си, че това е дело на човешка ръка. Колосален труд, но кой го е направил не знам, а и едва ли някой знае. От тук видяхме т. нар. „Родопско конче“. Нищо общо с „кончетата“, но явно е някаквър превал меду две била. Ние не можахме да видим какво представлява точно, защото преминахме от задния му край – там, където гората бе превзела терена. Малко разочаровани продължихме към следващата ни цел – ловна хижа „Акватепе“, понеже имахме силна нужда от храна и сушина. Дъжд вече не валеше, но ние бяхме гвак, заради ходенето по мокрите пътеки, обрасли с трева.

Тук вече наистина дивотията е пълна. На около 4-5 часа ходене във всяка посока няма населено място и това е т. нар. „point of nowhere“ – място от където може да вървиш само напред. Друг шанс нямаш…

 Навсякъде имаше изпражнения, стъпки, ровено от прасета, тежка мизиризма на дивеч, явно подплашен от нас и буквално преди минути станал от леговищата си. А в унисон с гъстата гора и непроходимия терен си беше доста тегаво.

След няколко километра по източния склон, отново превалихме билото и тръгнахме по западния, а на няколко пъти чухме рев под нас. На това място ви спасява само спрей за мечки и адски кураж, и голяма група с вас, иначе сте го загазили яко. Неслучайно навсякъде по постовете, които четох се твърди, че това е един от най-непознатите кътове на Родопите като цяло.

След около километър ходене излязохме на големи поляни и с изненада установихме, че сме стигнали изоставената ловна хижа „Акватепе“. Това бе чудесна новина, понеже по изчисления имаше още два километра до нея. Наоколо пасяха два коня, а хижата бе отворена. Вътре – няколко легла, постелени и готови за туристи, изчистена печка с камара дърва до нея. Едно спасително място, точно по средата на тази част от маршрута. Ние обаче решихме да не цапаме вътре, защото бяхме целите в кал и решихме да излезем вън на пейките пред хижата. Когато излизах обаче съвсем ясно се чуха тежки стъпки на горния етаж, както и приглушен говор, но не го казах на другите за да не се шашнат допълнително. Хапнахме, сменихме мокрите дрехи и продължихме по маркировката, която е бяло- червено-бяло и бяло-зелено-бяло.

След поляните, билото се пресича и пътеката тръгва по ясно очертан друм, настлан с тежки каменни плочи. Терена е доста тежък, хлъзгав, а под теб има урви, някои от тях сигурно над 100 метра. Върви се около 2 километра по сипеи, а долу под нас се появи някаква махала, но като я видяхме, разбрахме колко високо и на какъв склон сме. Преминахме и през огромен сипей – аз лично такъв в Родопите не съм виждал. Почувствах се за миг на Олимп или на Вихрен. Последва спускане, след което отново изкачване в разредена иглолистно-широколистна гора. Последва много голямо изкачване и това беше !! Стъпихме на черния път за Загражден!!

Паркирахме се като прани гащи по пътя за да си вземем сулука и решихме да тръгнем надолу по пътя, защото картата, а и логиката сочеше точно това. Може би около 200 метра преди да стигнем един остър завой, от който според картата започваше дере по което да вървим, за да стигнем върха, който се виждаше високо над нас и на който имаше голяма антена се чу рев на двигател.  Беше пикап с двама човека в ловни облекла. Категорично ни заявиха, че това не е нашата посока и ако тръгнем по нея не ни чака нищо добро (после разбрахме какво са имали предвид). Видяли се в безизходица ги помолихме да ни закарат пак до изходната точка, понеже и те бяха в същата посока. Слава Богу ни взеха и пак се озовахме там, от където тръгнахме, само че изгубили един час. Вече бе 16:00, дъждовни облаци се бяха скупчили над нас и ни чакаше нищо хубаво.

Тук пътя се разделя на две – единия тръгва надолу и на него има табела „Кормисош“, а на другия има табела „Община Баните“. Тръгнахме по него и след около половин километър излязохме на една каменна чешма, която ни бе посочена като „Кръглата“. Тя е построена заради трагичен инцидент, при който от ловджийско невнимание е прострелян фатално 21 годишен младеж от района.

От тук пътя се разделя отново и ние хванахме този, който влиза в буковата гора и тръгва на запад. Очаквано дъжда заваля и въпреки големите дървета станахме мокри до кости. Вдигнахме надморската с около 200 м. за 40 мин, но настъпихме яко, защото времето хич, ама хич не беше добро.

Излязохме в източния край на големите поляни, които бяха наша финална права преди връх Свобода, но тук вече бе невъзможнод а продължим, заради дъжда и гръмотевиците и видяхме пред нас изоставена постройка. Тук хапнахме, запалихме огън и пихме ракия. Решихме вместо на Преспа да спим в Свобода, понеже нямаше да ни стигне времето за ходене до там. Вече беше 18:00, а ние имахме още много път.

Тук вече вървяхме по широк коларски път и след няколко завоя видяхме големия връх с антена, който искахме да превземем още от дерето отдолу, но горските служители ни върнаха така категорично. Тук започнахме да чуваме странно мучене, което се засилваше със всяка изминала крачка. Оказа се, че е размножителния период на елените. Буквално мученето се чуваше от всякъде, а аз видях отсреща един елен, който гордо се разхождаше по склона. Ицо и Митака отидоха до обрасло било срещу нас, с надежда да снимат благороден елен, но не успяха. В последствие разбрахме, че това е било доста рисковано, защото в този размножителен период благородните елени са изключително агресивни и съзират заплаха във всичко. Освен това загубихме половин час, и решихме с бърза стъпка да наваксаме.

Достигнахме до бившата ферма за тибетски якове, където преди години е имало неуспешен опит за размножаване на заселените тук 40 тибетски яка. Бракониерите са им видяли сметката. От тук вече се виждаше потъналия в мъгли връх Свобода.

По пътя видяхме може би 40 дъждовника, които по принцип са в „Червената книга“ на България. Хубаво е, че това животинче намира място за живеене и спокойно се развива в тези девствени райони.

 Падна мъгла и започна да се свечерява – най-лошата възможна комбинация. Важно е, че имахме под нас широк път, който вървеше в правилната посока. Вече по тъмно стигнахме голямо поселище от дървосекачи и началото на асфалтовия път за хижа „Свобода“. „Разгеле“ – казахме си, но далеч това не беше всичко от този ден. От тук до хижата бяха 3 км, но един от дървосекачите каза, че хижата не работи… Тръгнахме по асфалта и на 1/3 от пътя спряхме за да решим какво ще правим и да се подкрепим малко. Температурите падаха драстично, бяхме вече на 1800 м. часът бе 21:00 и нещата никак не бяха в наша полза.

Понеже досега почти нямахме обхват на телефоните, намерихме телефона на хижаря на „Свобода“, който се оказа в болница и разбрахме, че няма да се случи да спим там. Оставаше варианта още 9 километра до хижа „Преспа“, където имахме и резервации. Заради времето и смъртните случаи, следствие на нападение от мечки, това беше абсурден вариант, но единствен. Тогава се обадихме на бай Асен (хижар на „Преспа“), за да го питаме по-детайлно за маркировка и начало на туристическата пътека, свързваща двете хижи. Бай Асен беше опънал бая ракии и не успяхме да се разберем с него. След около 5 мин телефона звънна и от другия край ни казаха, че са дървосекачи, които нощуват в хижата и имат високопроходим джип и ще дойдат да ни вземат. Не можете да си представите как ни подейства това От тук обаче имахме друг проблем. Да се локираме. Не успявахме да обясним на човека къде сме, за да дойде да ни вземе.

Вече бяхме почти до хижа „Свобода“, когато се наложи да се върнем отново 2 км до поселището на дървосекачите. Хората, които бяха тръгнали да ни търсят са мислили, че ние сме от другата страна на върха, на пътя в посока село Манастир. Ходили чак до селото, бипкали, викали, но нямали обхват. Ние пък сме се намирали от другия край – от страната на село Давидково. Тъкмо вече нещата взеха да излизат извън контрол и завоя над нас се освети от фарове !!! Пристигнаха !!! Натоварихме се 6 човека, те бяха двама и тръгнахме по черен път за хижата. Казвам си честно, виждал съм много бруталии по баирите, но това ако бяхме тръгнали да го минаваме, не съм сигурен, че всичко щеше да е наред… Скоро вълци са изяли едното малко конче на дървосекачите, а мечката се появявала и ревала наоколо всяка нощ. Просто нещата бяха критични..

Когато отидохме в хижата, бай Асен вече беше летва пиян, но няколкото дървосекача бяха в очакване да разберат дали всичко е наред. Нацепиха дърва, напалиха голям огън и вече всичко беше наред. Приятели постоянно звъняха за да разберат как сме, но вече всичко беше наред.

В разговор с тях се оказа защо горските служители са ни отклонявали толкова категорично от прекия маршрут по пътя за върха с кулата – били сме на около 300-400 метра от развъдника за мечки, и ако не беше станало така, че тия хора да дойдат жална ни майка…

Хапнахме, пихме по една ракия и направо припаднахме. Равносметката за деня беше 32 км и около 3000 м денивелация (нагоре и надолу).

Всичко би било наред, ако не бяха условията, които ни спираха постоянно и налагаха забавяне, объркването на няколко пъти, заобикалянето на препятствия и доста тежките пътеки по пътя.

Сутринта Родопа ни посрещна със своите най-красиви моменти. Утрото над планината, погледнато от Преспа е една от най-вълшебните неща, които може да видите някога и някъде.

След закуска, преход на част от групата до връх Преспа, обяздване на кон и снимки, тръгнахме около обяд надолу. Първата ни цел беше Хайдушки поляни. Там направихме няколко кадъра, след което пресякохме сухото засега езеро и излязохме на пътя за хижа „Момчил юнак“. Там обаче ни върнаха заради кучета и отново през гората излязохме на черния път за кола. По него минахме „Момчил юнак“ и след 2 километра излязохме на ски-център „Картола“. Тук надеждите ни бяха да хванем стоп за надолу, обаче първата кола, която спря бе едва малко преди разклона за НАО „Рожен“. Там качихме Ицето и Петя и ние продължихме надолу. Малко преди Рожен ни спря един човек от Чепеларе и ни качи до там. По пътя, на разклона за Пампорово и Проглед видяхме Христина от Момчиловци. Слизайки на Чепеларе и се обадих и разбрах, че ще пътува за Пловдив и имали две места. Качихме Валя и Илияна (направо за Пловдив) и ние с Митака останахме последни. След около час и половина (около 20:00) ни спря един човек от Рудозем и в 21:00 благополучно бяхме в Асеновград.

Всичко е добре, когато свършва добре, но този маршрут е наистина добре да се прави по средата на лятото и при хубаво време. Иначе мечките протриват лапи, скрити някъде из мъглите на тези девствени райони на Родопа.

Материалът 2013 – 28-29 септември – Преход от Инкая до хижа Преспа е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Едно своеобразно „закриване“ на сезона, макар и съвсем символично бе запланувано да стане точно тук с групата, с която обикаляме из балканите. Събрахме се доста хора, особено втория ден. Щяхме да ходим до връх „Голяма Сюткя“ ама май ни домързя и затова го ударихме на лежане. Опитахме се и да хващаме риба, но успяхме да хванем само няколко костура и една по едра червеноперка. Като изживявания нямаше кой знае какво, защото това място предразполага за истински релакс, почивка и обиране на всякакви нерви и напрежение.

В последния ден направихме една хубава разходка на целия язовир – от началото до края. Един пълен кръг. Всичко това бе точно 25 километра. Останалите хора направихме предния ден вело обиколка, а имаше и фенове на обиколки из язовира с кану. Много атрактивно и завладяващо.

Магично място и винаги когато съм тук ми се иска никога да не си тръгвам. Догодина си заплюхме едно място – къмпинг 10. Там е истината – едни огромни поляни и страхотно островче в язовира – току пред теб. Мисля обаче да е за поне 3-4 дни. 

Материалът 2013 – 30 август – 1 септември – На палатки на язовир Голям Беглик е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Хижа Момина сълза е в отчайващо състояние. Само една охранена котка и две дрехи на простора издаваха, че тук изобщо има някакъв живот. Параклис „Св. Никола“ вътре е много зле, но благодарение на металните скоби, които са вбити в него с бетон дават знак, че той ще се противи на обратите на времето още дълги години. Тъжна гледка като цяло.

Пътя за Бачково е приятен и се вие по гънките на планината. Минава се край доста изоставени сгради, за които знам че са били места, в които монаси от манастира са давали различни обети и живеели, изпълнявайки ги. Има много от т. нар „Бачковски градинки“, но вече запустели и само големите каменни зидове напомнят за тях.

От Момина сълза до Бачково се стига за около час и половина спокойно ходене. В селото се излиза от страната на „Старата ракиджийница“. Пихме вода, починахме малко на сенчестата пейка срещу кръчмето, носещо култовото име „Три кротушки“ и тръгнахме да превземаме каменния друм.

В началото пасажите са добре очертани, виждат се и големите подпорни зидове, но колкото повече се ходи напред, толкова повече си личат белезите на времето. Има и един фрагмент от каменен мост, който обаче се е срутил незнайно кога, и сега пътеката утъпкана от краката на стотици поклонници, туристи и пътници минава над него. Голям проблем за нас беше това, че всичко бе обрасло с гадни и коварни малки храсти, които безжалостно ни драха и шибаха. Около 45 мин след качването ни на този друм стигнахме много красиво място. Бяхме точно над ВЕЦ-а, който беше до първия тунел. От там се виждаше Костницата на Бачковския манастир, както и Асенова крепост и Асеновград. Под нас беше река Чая, която прави завой около Тунела и чудните вирчета, които ние наричаме „Джакузитата“.

От тук обаче стана интересно. Пътя започна да се разклонява постоянно, храстите става все повече до момента, в който вървяхме с 1 км в час в пресечена местност, обрасла и пълна със сипеи. Минахме може би 30-40 метра и виждайки, че просто няма шанс да минем слязохме на черен коларски път на около 100 метра от моста пред тунела от страната на Синия вир и заведенията пред него. Излязохме на шосето и с нежелание извървяхме участъка до Луковица и стария каменен мост над Лясковската река, за да се включим отново във видимата част на каменния друм. Най-интересното, което не знаех и ме втрещи е че между Луковица и Лясковската река има басейн с олимпийски размери !! И е на 4-5 метра от шосето. Само че времето така е вилняло там в подло съдружие с човешката безстопанственост, че ако не ти го покажат никога няма и да предположиш, че такова нещо съществува.

Около 16:00 вече вървяхме последните си метри преди Асенова крепост. Хубаво място, но трябват доста пари за да се превърне в нормална пешеходна пътека. При всички положения си струва, защото нямаме нормална пешеходна връзка между Бачково и Асеновград, а да се ходи по шосето просто няма смисъл да коментираме. На фона на това обаче, че нямаме един заслон дето се вика, ние сме тръгнали за други неща да мислим… Все пак той си седи там – обрасъл, осакатен на места, забравен и недокосван, но надяващ се отново песента на стъпките да зазвучи по него.

Материалът 2013 – 24 август – През хижа „Момина сълза“ и стария римски път е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът 2013 – 11 август – Разходка до пещера Добростански бисер (галерия) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

След няколкостотин метра пътеката отново се разделя на две – за хижа „Безово“ и за хижа „Момина сълза“. (ех, колко добре изглежда изречение с две думи „хижа“ в него …. ). Там починахме малко и отново тръгнахме нагоре. На един завой, по средата на нищото имаше палатка с англичани. Луди хора. Такива гледки, а те се забили в пущинаците.

Отсечката от пейката до „Гонда вода“ е може би най-тежката от маршрута. В началото има чешма с хубава, студена вода. След това пътеката криволичи в дере, което се разширява с времето. След около 2 километра пътеката свива плавно в ляво и предстои стръмна отсечка, след която се излиза на „Гонда вода“. Тук починахме и хапнахме. Това, което е било и е „Гонда вода“ няма да го коментирам. Писна ми да говоря за призрачни селища или хижи, оставени наследство от Н.А., К.Д. и още безброй малоумни безродници. В това, което е било пионерски лагер навремето обаче нещо се прави – ремонтира се параклис „Св. Илия“. Двамата майстори бяха категорични: „Нищо да не остане тук, параклисът ще го има!“.

Тръгнахме нагоре, замислени какво ли ни очаква в хижа „Безово“. След около 500 метра се показа и тя. Интересно е, че за тази хижа се изискват не повече от 1000 лева – да се купят одеала и чаршафи и да се поосвежи и вароса и хижата може да приема туристи. Ще кача и снимки. Не знам защо никой не се ангажира с този проблем. Дано да има развитие.

Поехме към връх „Безово“. Пътеката за него започва точно над хижата, като свръща пак нагоре, успоредно на пътя, по който бяхме дошли. След може би 15 минути достигнахме разклонението, което търсихме и от което започване т. нар. „Самолетна пътека“. Интересно име и разбрахме защо така се казва тази пътека. Аз съм вървал горе по билото, но тук не бях минавал и когато след около половин километър по пътеката видяхме паметните плочи веднага се проясни и името на пътеката и огромните железни парчета по пътя, за които нямахме обяснение как са се озовали тук. Тук през септември 1970 при нощен полет загива пилот Деньо Денев, който се разбирва със своя Миг – 17.

Ето какво разказва за инцидента О. р. ген. Иван Дочев:

„Имаше жертви. Първият от нашия випуск, който загина, бе Деньо Денев. Отиде си през септемеври 1970-а. Случи се по време на нощни полети. Преди тях задължително се почива по 4 часа. Даже заедно почивахме. Тръгнахме към старта и той започна да ми разказва какво е сънувал. Говореше ми: „Уж летим със самолетите, а вие трима от випуска ме изпреварихте. Аз вървя пеша и ви викам да ме изчакате, че се изморих, но се скрихте зад един баир.“ Сякаш бе пророчески сън. Излетяхме и Деньо не се върна. Как се е случила трагедията? Влязъл в ниски облаци и се блъснал в Родопите до лагера Гонда вода. Като се издигнеш над ниските облаци, отгоре е луната. Тя ги осветява и изглеждат като море – изключително красива гледка. Под облаците е тъмно, но където е голям град, отдолу се вижда като зарево. Ние сме си говорили често за тези красоти, вероятно той е решил да види как е. Но предполагам, че във фаталния полет под облаците е объркал Асеновград с Пловдив. Снижил се, искал да излезе от тях, за да се ориентира, но се ударил в планински хребет.“.

Доста зловещо нали ? Продължихме умислени през пътека, която явно се не ползваше често, понеже прескачахме през няколко метра паднали през пътеката големи дървета. Но не след дълго излязохме на нов кръстопът: Безово – Старият бунар – Червената скала. Нашата посока беше ясна. Стана един доста комичен инцидент, който за някои беше обаче болезнен. Гледахме място, където явно бяха се въргаляли диви прасета и Тошко реши да изследва мястото със своята туристическа тояга, а от разровеното изскочиха стотици оси и с крясъци, псувни и писъци групата ни се разтича на всички посоки. След „битката“ се оказа, че има няколко „ранени“ от нас, като Тошко бе с два „фрага“.

Продължихме и скоро стигнахме на „Анкина скала“ (Анкин гроб). Връх, намиращ се на 1395 м. нв, и от който със сигурност е най-добрата гледка към манастира. Нащракахме няколко кадъра и решихме да продължаваме към „Червената скала“, защото времето напредваше, а и на открито си беше доста жега.

В 15:30 бяхме на „Червената скала“. Жадувана почивка, сладък обяд и невероятно гледки. След вълшебните мигове, около 16:30 решихме да поемем надолу. Тръгнахме по черния път за хижа „Марциганица“, и след около километър свърнахме в обратна посока за да се спуснем в гънката между двата върха и да се спуснем към „Клувията“. Беше лудо спускане по сипеите, но в крайна сметка намерихме пътеката. Тъкмо си мислихме, че сме на финалната права и видяхме табела „Село Бачково“. Нищо нередно дотук. Само че на нея пишеше 2.20 ч… Не ни се искаше да е истина, понеже бяхме стъпили в 20-тия километър ходене. Лека полека обаче, налу по стръмнотиите започнахме да се спускаме. „Червената скала“ оставаше все по-нагоре, а ние през дерета, каньони, стъпала във водата и скални зъбери достигнахме до входа на резервата и до „Клувията“.

След като починахме и напълнихме от ледената вода на аязмото, почти без сили и гладни като вълци запаткахме по хладната трева на поляните по пътя. Уговорихме и транспорт, че стана 20:00. Преди да стигнем паркинга, където щяха да ни чакат, омахах две кебапчета „Ничинков“ и една питка с лютеничка, малко да си взема сулука, че бяхме хвърлили по 7-8000 калории и с Наско Николов – към Асеновград.

Не успяхме да походим по стария римски друм – там където хиляди кервани са прекарвали своята стока към Беломорието, но просто нямахме време за повече. 30 километра – това беше баланса ходене за днес, всички бяхме приятно изморени, очакваше ни сладък, дълбок и здрав сън, който щеше да ни прати с усмивки на работните места в понеделник.

Материалът 2013 – 28 юли – Преход до връх Червената стена е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.