По-сетне като служител в Българска земеделска и кооперативна банка в Златоград, Нова Загора и Хасково, а след 9 септември 1944 г. в Смолян вече управител на клона, на дело и с перо служи на кооперативното движение. Много от публикациите му във вестниците „Горски кооперативен съюз“ София, Банков съюз“ София, и др. са посветни на кооперативното строителство. Разбира се, публицистичната му дейност не се ограничава само в областта на кооперативното движение. Той пише и по редица други въпроси. Особено бойки са статиите му във връзка с тежкото икономическо и просветно положение на родопчани. Сътрудничи в повече от 10 периодични издания. През 1937 и 1938 г. в Смолян редактира вестник „Хоро“, от който са излезли всичко 25 броя, защото ясно очертаният прогресивен лик не е било възможно да се търпи от тогавашната власт и тя го спира.

При близкото съдействие на Кирил Маджаров, Райчо Даскалов през 1942 г. със свои средства издава
сборник „Родопски разкази“.

След 9 септември 1944 г. дейността на Райчо Даскалов преминава практическа работа за осъществяване на социалистическото строителство и на културния фронт за изграждане на новия човек. И като околийски управител, и като управител на банката, и като председател на околийски народен съвет, и като член на околийския комитет на БКП в Смолян, той всецяло се отдава на укрепването на новата власт. По-късно преминава на работа в централните учреждения на ръководни места – Българска народна банка и Държавен застрахователен институт, но при реорганизацията на Държавното административно ръководство през 1959 г. веднага се озовава отново в родния край като заместник-председател на окръжния народен съвет. Тук той има своя дял в укрепването и запазването на окръга. Наред с това работи в Окръжния читалищен съюз, където е председател до закриването му, сътрудничи в окръжен в. „Родопски устрем“, движението за трезвеност. От 1959 г. непрекъснато е член на окръжния комитет на Българската комунистическа партия.

Той живее между нас. В непрекъснат труд за човека, за новия човек на комунистическото общество. бленувания още от младини и много обичан от него човек. И сам стреми да го постигне, защото добре разбира влиянието на живия пример в живота.

автор Георги Кузманов
списание „Родопи“ 1968 г.

Материалът Райчо Даскалов – общественик от град Смолян е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Кръщелното му свидетелство не е запазено. Първият по хронология документ, който е съхранен в личния му архив е свидетелство за завършено IV отделение от 1881 г. Там ученикът фигурира като Васил Ниделчев. В билета под № 23, удостоверяващ участието му в Сръбско-българската война от 1885 г., е записан като Васил Дечев Харитов. Венчалното му свидетелство от 10 май 1893 г. е като Васил Дечов. Най-често в литературата се цитира като Васил Дечев, той самият обаче се подписва Дечов. Според живописните бележки, писани от самия него между 1938 и 1940 г., „Васил Дечов, син на Дечю Харитюв и Марта Дечова е кръстен Волчю на дядо си Волко Кацарски, но когато бил ученик в IV отделение, учителят му Васил П. Стоянов го записал в официалните училищни книги и в училищното му свидетелство Васил. Оттогава във всички официални и частни книжа е вписван и се е подписвал с това име, обаче чепеларци си го зоват Вочю – умалително от Волчю.“

В първа мъжка гимназия в Пловдив завършва III клас през учебната 1883/1884 г. Под влиянието на Петко Р. Славейков – негов учител по български език прави първия си публицистичен опит с „Описание на село Чепеларе“, отпечатан в пловдивския вестник „Народний глас“ през 1883 г.

През 1967 г. дъщеря му си спомня: „Висок човек, един и деветдесет, слаб и леко приведен. Толкова беше тънък, че сядаше в кафенетата с преплетени крака, много пушеше, небрежен беше към външността си. Често си правеше дрехи, но винаги сакото и панталоните му бяха посипани с пепел от цигарите му. Обикновено връзката му беше накриво, шапката малко кривната, а връзките на обущата често развързани. На черква не ходеше, освен на сватби и погребения.“

Работи като учител в Чепеларе, Лъджене, Перущица и др., митнически чиновник в Чепеларе, Дъсчено-Кладенската митница (на сръбската граница), Тутракан, Урумбеглий (днес в Турция, до Лозенград), Татаркьой (в бившата Айтоска околия), Константиново (срещу Одрин) и пр., околийски управител на Айтос, Бургас и Сливен, кмет на Чепеларе в периода 1894 – 1897 г., член на Пловдивската окръжна постоянна комисия, чиновник във Военното министерство в София, началник на окръжното контролно бюро по мерките и теглилките в Смолян и др.

Участник в Съединението на България (председател на „Рупчоския таен комитет по Съединението“) и Сръбско-българската война. Инициатор за прокарване на централната улица в Чепеларе. През 1896 г., като кмет на Чепелере, ядосан от свършената недокрай инженерна работа, сам начертава с мастило новите улици според своето лично разбиране. През 1896 г. този план намира реализация и цялото ново строителство се съобразява с него. Инициатор за изграждането на училището и читалището в Чепеларе, както и за електрифицирането му. Като член на Пловдивската окръжна постоянна комисия съдейства активно за трасирането на пътя Станимака (Асеновград) – Бачково – Хвойна – Чепеларе. Издига глас за спиране на „горската съсипия в Родопите“.

През Балканската война Дечов е член на комисия, която обхожда Родопската област и приморската равнина с цел да проучи нуждите и раздаде на пострадалите храна, дрехи и парични помощи. Като вижда бедственото и окаяно положение на населението, особено това на българомохамеданите, раздава личните си вещи на най-бедните.

Създател на първото в Родопите кооперативно дружество „Съгласие“, Скотовъдно-млекарско кооперативно дружество „Родопа“, Главното Родопско-приморско скотовъдно дружество „Овен“ – Чепеларе и Кооперативна дружина „Момчилови водоборци“ – Порто Лагос. На 28 август 1938 г. след двегодишна подготовка признателното чепеларско население отдава признателност на достойния си съгражданин с тържествено честване на 70-годишнината от рождението му. Всъщност тогава той вече е навършил 72 години.

През 1895 г. започва частно да редактира и издава двуседмичен вестник „Родопски новини“ – първият среднородопски вестник. Редактор, заедно със Стою Шишков, на списанието „Родопски напредък“ (1903 – 1912). В него Дечов отпечатва най-добрите си разработки върху овчарството, производството на лен в Средните Родопи, черковно-училищното дело, археологическите паметници, произхода и проблемите на родопските българи-мохамедани и пр.

В периода 1920 – 1922 г. заедно с Христо Караманджуков издава списание „Родопски глас“, в което публикува редица свои трудове за управниците в Средните Родопи, загиването на овцевъдството, етимологията на названието Родопа и др.

През 1925 – 1926 г. публикува в „Среднородопска искра“. В започналото да излиза през 1930 г. в София списание „Родопски преглед“ Дечов обнародва редица свои исторически проучвания върху родопското минало, географските названия, името на Пирин планина, Салихаговата управия, изграждането на църквите в Чокманово и Аламидере (Полковник Серафимово), просветата в Рупчос след Освобождението и др. През 1937 – 1938 г. негови материали публикува Анастас Примовски в редактирания от него вестник „Родопска мисъл“, списван в Кърджали, но отпечатван в София.

източник

Материалът Васил Дечов (1866-1941) – писател, етнограф, географ, общественик е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Роден през 1919 г. като седмо дете на голяма родопска фамилия. Прякорът си „Маршала“ получил като ученик в село Момичловци.

Разрешено му е било да ползва бинокъл, а любимото му място за наблюдение са били Роженските поляни. Заставяйки най-отгоре, той стриктно е наблюдавал кой идва и с каква скорост се придвижва. Дори е имало място познато като „Маршаловия завой“.

Известен е със своята прецизност, неподкупност, принципност и чувство за хумор.

Веднъж спира кола със софийска регистрация

– Пет лева глоба!
– Ама другарю милиционер, аз карам с разрешена скорост
– Ти може да караш, ама не може от София до тука барем един път да не си настъпал осовата линия!

Застанал между Хвойна и Павелско, започнал да спира кола след кола

– Какво правиш в нашия район, другарю Бадев?
– На командировка съм. Имам много тежка задача!
– Каква задача?
– Да откажа пияниците от Павелско да карат!

Не е имал проблем да спира и санкционира дори най-големите началници или известни личности. Всичко това обаче е било приемано като добре свършена работа, а не като повод за „карез“.

Така е останал в спомените на родопчани „Маршала“. Като принципен и строг милиционер, но и като неизчерпаем източник на родопско остроумие, духовитост и хумор.

Стефан Бадев си отива от този свят през 2011 г. на 93 години.

източник на снимката

Материалът Стефан Бадев „Маршала“ – легендарен милиционер от Смолян е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Изключително скромен и честен, талантлив и всеотдаен към просветното дело, той разгръща широка културно просветна дейност. Непрестанно се самообразова като учител в Устово, Райково, Левочево, село Орехово, Чепеларе.

Той работи непрестанно с родителите и населението, не само в тези селища, но и със силата на словото си поддържа българския дух на населението за разпространяване на християнството, за обединение на населението с различно вероизповедание, като особено внимание отделя за доказване българския произход на българо-мохамеданите.

През 1914 година той издава книгата „Българо-мохамеданите в Тракия, Македония и Мизия“. Автор на много статии, студии, отзиви, рецензии, съобщения, фолклорни материали, пътни бележки, народни умотворения, публикувани в списание „Родопски напредък“, на което е бил автор и редактор, както и на списание „Славееви гори“, издавано по-късно в Пловдив.

В Станимака е бил директор на първото класно училище, председател на читалището през 1901-1904 година. Развивал многообразна просветна дейност, като има особени заслуги в борбата с гръцкото влияние сред част от населението на града, за обединяване на хората върху българските традиции.

През 1906 година, до края на живота си (1937 година) работи в Пловдив като учител в Първа мъжка гимназия, в Първа прогимназия. Заедно с това предава френски език в Пловдивския френски колеж и се пенсионира през 1927 година. 

Материалът Стою Шишков (1865-1937) – Стойчо Каранлъков е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Бай Ламбри наближава 90-те си години. Изумително жизнен, с кристално ясна мисъл, той е изключителен майстор в обработката а дърво. През неговите две ръце са преминали хиляди кубици дървен материал, който се е превръщал в покривна конструкция или ламперия за много асеновградски параклиси. 

Носи вода на ръка, оправя алеите, строи нови пейки, поддържа заслоните. Трудно е да се повярва, че цялата тази грандиозна строителна дейност е инициатива на човек, който е на такава възраст. 

Бай Ламбри е от една отиваща си порода. От ония тип хора, които цял ден къртовски ще се борят за общото благо. За това някой да има удобства. След това скромно ще си отиде и на другия ден ще дойде да измете след компаниите вилнели край параклиса. Такива хора вече няма. 

Безброй асеновградчани изкачват тези стълби. И като доказателство, че хората си отиват и остава построеното след тях, ще ни срещнат буквите:

„Стълбите построи Ламбри“. 

Материалът „Стълбите построи Ламбри“ е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.