Как да си обясним успеха му, богатата продукция, да се изразим със сегашен език, като знаем, че той има по-малко от две години тогавашно училищно образование и умира ненавършил 41 години?

Христо Попконстантинов е рожба на героична възрожденска епоха. Това е средата на XIX век, запълнена в Родопите с остра борба между патриаршисти и екзархисти, борба за народен език и народна просвета. Това са страшните дни след Априлското въстание и по-късно – на Сенклеровия метеж, когато и идеята за политическа свобода властно завладява родопчанина.

Бащата на Хр. Попконстантинов, който е син на дюлгерин от Петково, не стои настрана от тези борби. Ученик на известния поп Глигорко той е вдъхновяван от него. По време на Априлското въстание, заподозрян, с откуп се спасява и през 1878 г. със семейството си се преселва в с. Лясково, Пловдивско.

При такива условия расте и възмъжава Попконстантинов. Едва 15-годишен, през 1873 г., е учител в родното си село. Като учител оставя трайни следи в просветното дело в Петково, в съзнанието на учениците си. Съставя „Училищни закони на пятковското училище“ — своеобразен правилник, който говори за неговите педагогически възгледи, за новия дух, който се стреми да въведе. На 11 май 1874 г., на празника на Кирил и Методий, произнася прочувствено слово.

В Лясково учителства само една година. Стремежът за по-високо образование го тегли. От 1880 г. е в София — стенограф в Народното събрание, а по-късно и началник на стенографското бюро.

Службата, която заема, му дава възможност да общува с най-видните представители на българската наука и литература като Ив. Шишманов, Ив. Вазов, Зах. Стоянов, М. Дринов и др., да се учи от тях. А и те по достойнство оценяват способностите на този родопчанин, който при това носи романтиката на непозната, тогава още в робство, българска област. От него те търсят не само служебни услуги, но и сведения за историята, бита, фолклора на Родопите. А той е доказал, че добре ги познава. Проф. Ив. Шишманов го привлича като коректор при редактиране на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Желан сътрудник е във всички периодични издания в София, Пловдив, Търново и др., като „Мин. сборник“, „Периодическо списание“, сп. „Труд“, в. „Марица“ и др.

Унаследената от бащата склонност към книжовен труд, благотворното влияние на тези външни фактори до голяма степен определят формирането на Хр. Попконстантинов. При това във впечатлителната си душа той носи мъчителния спомен за събития, наблюдения и впечатления от ярък бит и народни песни, носи и пареща обич към родния край. Тази обич, преживяното и любознателността му създават у него писателя, общественика и родоповеда. 

Тя го свързва и с по-младите тогава родопски писатели и общественици – Стою Шишков и Васил Дечов. Защото Хр. Попконстантинов не е безстрастен наблюдател на живота, а активен участник и съпричастник в него. Такъв е той в своите трудове, преди всичко в трудовете си с исторически характер като: „Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година“ (Пловдив, 1884 г.), „Непокорните села в Родопските планини“ (1886 г.) и др. Демократичният и свободолюбивият му характер го свързва в тясна дружба с легендарния капитан Петко. Той е и негов пръв биограф.

Характерното в тези трудове е стремежът към пълнота и широта на изложението. Неговите „Спомени…“ представят ярка картина на преживяванията на петковци и на хората от съседните на Петково села през трагичните дни на Априлското въстание. Основната тема е развита на фона на преживяванията на родопчаните, на битови и природни картини. 

Има много бележки и обяснения за нрави и обичаи, за езикови особености, за исторически лица и събития. Личи желанието на автора да представи живота в цялост и пълнота. Чувства се участието му в страданията на народа. Преценката на събитията и характеристиката на лицата са от прогресивно борчески позиции на времето.

С особено остър език той говори за българите гръкомани и за българомразните аги, бейове и мюфтии, като Вълчо кехая, Митю Каратомоски, арденския мюфтия Абдул Рахман ефенди.

Характерна черта в почти всичко, написано от Хр. Попконстантинов, е, че то жанрово и тематично не е единно. Бихме казали, че то е предимно историческо, мемоарно, етнографско или диалектоложко. Песните му са придружени с обяснителни бележки от исторически, етнографски и езиковедски характер. Пътеписите му „От Витоша до Родопа“, „Писма от Родопите“, описанията му „Рупчос“, „Чепино“, както и „Пътеводител на манастира Бяла черква“ и „Пътеводител на Чепинските бани“ са своеобразни студии, изпълнени с географски, исторически, археологически, битови и други описания. 

В интересната студия „Краището Бабек в Родопските планини“ за пръв път се дават сведения за този край и за жителите му, живели от векове в планината. Населението, далеч от всякаква култура и цивилизация, е запазило много черти от славянския родов бит.

Две заглавия от творчеството на Попконстантинов имат диалектоложки характер: „Няколко язикословни бележки върху Ахъчелебийското наречие“ и „Материали за изучаване на родопското наречие“. В тях преобладават примери от домашкиното на Киряк Белковски и народното творчество. Доловени са обаче най-характерните черти от говора на с. Петково, т.е. от смолянския говор, като авторът се опитва да ги определи и изясни.

Пръв Попконстантинов схваща най-характерното във широкия изговор на звука „о“, който замества старобългарските гласни ж, а, ъ, ь, когато е под ударение – „живецът на родопската фонетика“, по израза на видния историк на българския език проф. Б. Цонев. 

Споровете за изговора на този звук, за неговите учленителни и слухови особености продължават дълго в езиковедско-диалектоложката литература. Едни го определят като двугласен звук с основен изговор и допълнителен преглас (Ст. Шишков), други го наричат „възходящ дифтонг“ (А. Т. Балан), трети – като „о“ с „а“ основа (Л. Милетич), четвърти – като „о“ с по-широк челюстен отвор и пр. Противоречията се дължат на нееднаквия изговор на звука в различни краища на Родопите. 

В Чокманово например той е по-близо до „о“, в Мугла и другаде в Смолянско – по-близо до „а“, а някъде действително има характер на двугласна, по-точно на дифтонгоид.

Хр. Попконстантинов обръща внимание на този звук и пръв го определя като „тъпогласен“. Той отбелязва и особен широк изговор на „е“, заместващ старобългарския ят (е-двойно), и др.

Посочва като характерна старинна особеност в родопските говори тройното членуване с определително и показателно значение, дава примери за грешки в това членуване, както и за живата употреба на падежни форми – не като остатъци, а като действащи езикови явления.

Изобщо, с удивителна прозорливост, макар и без специално филологическо образование, той възприема и представя езика вярно и цялостно – бих казал, в духа на съвременните схващания, като сложно явление, като единство от три страни: звукове, форми и думи (лексика). В своите езикови бележки и занимания той е един от първите, дори сред специалистите езиковеди, които обръщат внимание на лексиката – на словарния състав на езика. Записва и представя много диалектни и чужди думи, като за някои от чуждите обяснява произхода им и чрез тях се стреми да изясни въпроси от културно-исторически характер, взаимни влияния и др.

Когато Хр. Попконстантинов пише – през 80-те и 90-те години на миналия век – литературният ни език фонетически и граматически вече е установен и оформен. В това оформяне, по понятни причини, най-малко участие имат родопските говори, които остават непознати за онези, които на практика създават езика – българските книжовници и писатели. В процеса на обогатяване на литературния ни език с нови думи и форми в последните десетилетия на миналия век, а и по-късно, родопските говори също не изиграха ролята, която биха могли да имат и която им се пада благодарение на богатата им лексика и форми. Полезни, но слабо резултатни са усилията на родопски писатели като Н. Вранчев, Т. Попратилов и др., които посочваха думи и форми за обогатяване на езика. Те и сами употребяваха някои хубави родопски думи, но творчеството им има ограничено влияние.

По-резултатно в тази насока, да се надяваме, ще бъде творчеството на съвременни писатели, които не само теоретично посочват хубави родопски думи, но и на практика ги употребяват в своите произведения. Имам предвид писатели като Ст. Сивриев и най-вече Н. Хайтов. Защото обогатяването на литературния език с нови думи, с нови значения и отсенки става най-сигурно чрез литературната, поетичната творба. Чрез нея бистрият поток на народната реч се влива и освежава мощната река на литературния език. Така Вазов от родопските, по-точно от чепинските говори, внесе в езика думи като „изник“, „заник“ и др.

В това отношение неоценени и неизползвани остават заслугите на Хр. Попконстантинов. В своите писания той също употребява хубави и типични родопски думи, които биха обогатили литературния език – като нови думи или като синоними с по-специфични отсенки. Например: „дошляци“ вместо „пришълци“, „заветка“ вместо „завет“, „кръгоглед“ вместо „кръгозор“, „смалня“, „малня“ вместо „майче“ или „нещо подобно“, „калкатина“, „калкатен“ вместо „завои, виещ се“, изрази като „премеждни времена“ вместо „съдбоносни времена“.

Напоследък в родопската литература се заговори за грешки в исторически и етнографски трудове за Родопите, които водят началото си от първите наши родоповеди, в това число и от Хр. Попконстантинов. Някои от тези грешки наистина съществуват, но те са обясними със състоянието на тогавашната наука. Не бива да се забравя, че трудовете на Хр. Попконстантинов са писани преди повече от век. Ако някои грешки и неточности механично се повтарят в по-нови трудове, вината не е у Попконстантинов, нито у Шишков.

У Попконстантинов наистина има някои терминологични неточности. Той говори за „изтурчване“ вместо „помохамеданчване“, за Сенклеровото (помашко) „въстание“ вместо „метеж“ и др. Но по основни въпроси, засягащи етническата същност на родопското население, както и за битовите връзки и взаимоотношения между българи християни и българи мохамедани, той няма и не може да има погрешно становище.

„Всички села – пише Хр. Попконстантинов в студията си „Чепино“ (ССНУ, кн. II, с. 364) – са населени с българи от мохамеданско и християнско вероизповедание.“ „В нашето село – казва той в „Спомени…“ (с. 20–21) – има много ахряни, които сами откровено казват, че бащите, а на повечето и дядовците им са били християни.“ Той не допуска деление на етническа основа в Родопите. Противопоставя обаче аги и бейове на народа, бедни и богати – нещо, което личи в цялото му творчество.

Когато в най-трагичните дни за родопското население през Априлското въстание някои аги и бейове се готвят да убиват и грабят, „кръвта е парила“, по негов израз, но българите мохамедани също са действали за успокояване на братята си християни: „Нимойте да ва е страх. Нище няма да стане по нашоса страна“ („Спомени…“, с. 52). Българите мохамедани, пише Попконстантинов, ясно съзнават своята народност. Те наричат московеца „стрикучи“, както всички българи по нашите места (с. 20).

И на практика Попконстантинов не дели българи християни от българи мохамедани. Когато през 1891 г. – гладна година, според писмо на Шишков (в: „Спомени, пътеписи и писма“, Пловдив, 1970, с. 15) – „сърцето се люлее от ужас“, Попконстантинов издействува от свой приятел в Тополово да изпрати 800 оки жито за с. Петково. В писмо до своя ученик М. Славов той нарежда житото да се раздаде между най-нуждаещите се, без разлика на вероизповеданието.

Творчеството на Хр. Попконстантинов, с богатия си фактически материал, като цяло вярно тълкуван, с многото обяснения, случки и образи, има незаменимо познавателно значение. Днес никой не може успешно да се занимава научно с родопско краезнание, без да познава това творчество. Защото то, заедно с оставеното от Ст. Шишков и В. Дечов, заема основополагащо място в българското народознание. По-специално по родопските проблеми и взаимоотношения първите ни изследователи имат верни и правилни схващания, върху които следващите поколения изграждат културната ни политика и практическата дейност в Родопския край.

Освен познавателно и научно значение, делото на Хр. Попконстантинов има и идейно, обществено и морално-патриотично значение. То излъчва възрожденски патос и разкрива личност с високи морални и граждански добродетели. С научната си стойност и морално-емоционалната си сила то устоява на времето, което като неподкупен съдник не отнема нищо от първоначалната ни представа за Христо Попконстантинов – от неговия обаятелен образ на човек, общественик и книжовник. Напротив – ходът на времето още по-ярко очертава неговия образ и дело.

Христо Попконстантинов и неговото дело са по достойнство оценени от съвременността. В негова чест се организират научни сесии, издават се трудовете му, планира се паметник в родното му село. Защото, по думите на Ст. Шишков, той ще служи като „образец за подражание“ на следващите поколения.

автор Стайко Кабасанов
списание „Родопи“ 1978 г.

(текстът е писан по случай 120 години от рождението на Христо Попконстантинов)

Материалът Христо Попконстантинов (1858-1899) – един от първите родоповеди е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

По-сетне като служител в Българска земеделска и кооперативна банка в Златоград, Нова Загора и Хасково, а след 9 септември 1944 г. в Смолян вече управител на клона, на дело и с перо служи на кооперативното движение. Много от публикациите му във вестниците „Горски кооперативен съюз“ София, Банков съюз“ София, и др. са посветни на кооперативното строителство. Разбира се, публицистичната му дейност не се ограничава само в областта на кооперативното движение. Той пише и по редица други въпроси. Особено бойки са статиите му във връзка с тежкото икономическо и просветно положение на родопчани. Сътрудничи в повече от 10 периодични издания. През 1937 и 1938 г. в Смолян редактира вестник „Хоро“, от който са излезли всичко 25 броя, защото ясно очертаният прогресивен лик не е било възможно да се търпи от тогавашната власт и тя го спира.

При близкото съдействие на Кирил Маджаров, Райчо Даскалов през 1942 г. със свои средства издава
сборник „Родопски разкази“.

След 9 септември 1944 г. дейността на Райчо Даскалов преминава практическа работа за осъществяване на социалистическото строителство и на културния фронт за изграждане на новия човек. И като околийски управител, и като управител на банката, и като председател на околийски народен съвет, и като член на околийския комитет на БКП в Смолян, той всецяло се отдава на укрепването на новата власт. По-късно преминава на работа в централните учреждения на ръководни места – Българска народна банка и Държавен застрахователен институт, но при реорганизацията на Държавното административно ръководство през 1959 г. веднага се озовава отново в родния край като заместник-председател на окръжния народен съвет. Тук той има своя дял в укрепването и запазването на окръга. Наред с това работи в Окръжния читалищен съюз, където е председател до закриването му, сътрудничи в окръжен в. „Родопски устрем“, движението за трезвеност. От 1959 г. непрекъснато е член на окръжния комитет на Българската комунистическа партия.

Той живее между нас. В непрекъснат труд за човека, за новия човек на комунистическото общество. бленувания още от младини и много обичан от него човек. И сам стреми да го постигне, защото добре разбира влиянието на живия пример в живота.

автор Георги Кузманов
списание „Родопи“ 1968 г.

Материалът Райчо Даскалов – общественик от град Смолян е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Кръщелното му свидетелство не е запазено. Първият по хронология документ, който е съхранен в личния му архив е свидетелство за завършено IV отделение от 1881 г. Там ученикът фигурира като Васил Ниделчев. В билета под № 23, удостоверяващ участието му в Сръбско-българската война от 1885 г., е записан като Васил Дечев Харитов. Венчалното му свидетелство от 10 май 1893 г. е като Васил Дечов. Най-често в литературата се цитира като Васил Дечев, той самият обаче се подписва Дечов. Според живописните бележки, писани от самия него между 1938 и 1940 г., „Васил Дечов, син на Дечю Харитюв и Марта Дечова е кръстен Волчю на дядо си Волко Кацарски, но когато бил ученик в IV отделение, учителят му Васил П. Стоянов го записал в официалните училищни книги и в училищното му свидетелство Васил. Оттогава във всички официални и частни книжа е вписван и се е подписвал с това име, обаче чепеларци си го зоват Вочю – умалително от Волчю.“

В първа мъжка гимназия в Пловдив завършва III клас през учебната 1883/1884 г. Под влиянието на Петко Р. Славейков – негов учител по български език прави първия си публицистичен опит с „Описание на село Чепеларе“, отпечатан в пловдивския вестник „Народний глас“ през 1883 г.

През 1967 г. дъщеря му си спомня: „Висок човек, един и деветдесет, слаб и леко приведен. Толкова беше тънък, че сядаше в кафенетата с преплетени крака, много пушеше, небрежен беше към външността си. Често си правеше дрехи, но винаги сакото и панталоните му бяха посипани с пепел от цигарите му. Обикновено връзката му беше накриво, шапката малко кривната, а връзките на обущата често развързани. На черква не ходеше, освен на сватби и погребения.“

Работи като учител в Чепеларе, Лъджене, Перущица и др., митнически чиновник в Чепеларе, Дъсчено-Кладенската митница (на сръбската граница), Тутракан, Урумбеглий (днес в Турция, до Лозенград), Татаркьой (в бившата Айтоска околия), Константиново (срещу Одрин) и пр., околийски управител на Айтос, Бургас и Сливен, кмет на Чепеларе в периода 1894 – 1897 г., член на Пловдивската окръжна постоянна комисия, чиновник във Военното министерство в София, началник на окръжното контролно бюро по мерките и теглилките в Смолян и др.

Участник в Съединението на България (председател на „Рупчоския таен комитет по Съединението“) и Сръбско-българската война. Инициатор за прокарване на централната улица в Чепеларе. През 1896 г., като кмет на Чепелере, ядосан от свършената недокрай инженерна работа, сам начертава с мастило новите улици според своето лично разбиране. През 1896 г. този план намира реализация и цялото ново строителство се съобразява с него. Инициатор за изграждането на училището и читалището в Чепеларе, както и за електрифицирането му. Като член на Пловдивската окръжна постоянна комисия съдейства активно за трасирането на пътя Станимака (Асеновград) – Бачково – Хвойна – Чепеларе. Издига глас за спиране на „горската съсипия в Родопите“.

През Балканската война Дечов е член на комисия, която обхожда Родопската област и приморската равнина с цел да проучи нуждите и раздаде на пострадалите храна, дрехи и парични помощи. Като вижда бедственото и окаяно положение на населението, особено това на българомохамеданите, раздава личните си вещи на най-бедните.

Създател на първото в Родопите кооперативно дружество „Съгласие“, Скотовъдно-млекарско кооперативно дружество „Родопа“, Главното Родопско-приморско скотовъдно дружество „Овен“ – Чепеларе и Кооперативна дружина „Момчилови водоборци“ – Порто Лагос. На 28 август 1938 г. след двегодишна подготовка признателното чепеларско население отдава признателност на достойния си съгражданин с тържествено честване на 70-годишнината от рождението му. Всъщност тогава той вече е навършил 72 години.

През 1895 г. започва частно да редактира и издава двуседмичен вестник „Родопски новини“ – първият среднородопски вестник. Редактор, заедно със Стою Шишков, на списанието „Родопски напредък“ (1903 – 1912). В него Дечов отпечатва най-добрите си разработки върху овчарството, производството на лен в Средните Родопи, черковно-училищното дело, археологическите паметници, произхода и проблемите на родопските българи-мохамедани и пр.

В периода 1920 – 1922 г. заедно с Христо Караманджуков издава списание „Родопски глас“, в което публикува редица свои трудове за управниците в Средните Родопи, загиването на овцевъдството, етимологията на названието Родопа и др.

През 1925 – 1926 г. публикува в „Среднородопска искра“. В започналото да излиза през 1930 г. в София списание „Родопски преглед“ Дечов обнародва редица свои исторически проучвания върху родопското минало, географските названия, името на Пирин планина, Салихаговата управия, изграждането на църквите в Чокманово и Аламидере (Полковник Серафимово), просветата в Рупчос след Освобождението и др. През 1937 – 1938 г. негови материали публикува Анастас Примовски в редактирания от него вестник „Родопска мисъл“, списван в Кърджали, но отпечатван в София.

източник

Материалът Васил Дечов (1866-1941) – писател, етнограф, географ, общественик е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Роден през 1919 г. като седмо дете на голяма родопска фамилия. Прякорът си „Маршала“ получил като ученик в село Момичловци.

Разрешено му е било да ползва бинокъл, а любимото му място за наблюдение са били Роженските поляни. Заставяйки най-отгоре, той стриктно е наблюдавал кой идва и с каква скорост се придвижва. Дори е имало място познато като „Маршаловия завой“.

Известен е със своята прецизност, неподкупност, принципност и чувство за хумор.

Веднъж спира кола със софийска регистрация

– Пет лева глоба!
– Ама другарю милиционер, аз карам с разрешена скорост
– Ти може да караш, ама не може от София до тука барем един път да не си настъпал осовата линия!

Застанал между Хвойна и Павелско, започнал да спира кола след кола

– Какво правиш в нашия район, другарю Бадев?
– На командировка съм. Имам много тежка задача!
– Каква задача?
– Да откажа пияниците от Павелско да карат!

Не е имал проблем да спира и санкционира дори най-големите началници или известни личности. Всичко това обаче е било приемано като добре свършена работа, а не като повод за „карез“.

Така е останал в спомените на родопчани „Маршала“. Като принципен и строг милиционер, но и като неизчерпаем източник на родопско остроумие, духовитост и хумор.

Стефан Бадев си отива от този свят през 2011 г. на 93 години.

източник на снимката

Материалът Стефан Бадев „Маршала“ – легендарен милиционер от Смолян е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Изключително скромен и честен, талантлив и всеотдаен към просветното дело, той разгръща широка културно просветна дейност. Непрестанно се самообразова като учител в Устово, Райково, Левочево, село Орехово, Чепеларе.

Той работи непрестанно с родителите и населението, не само в тези селища, но и със силата на словото си поддържа българския дух на населението за разпространяване на християнството, за обединение на населението с различно вероизповедание, като особено внимание отделя за доказване българския произход на българо-мохамеданите.

През 1914 година той издава книгата „Българо-мохамеданите в Тракия, Македония и Мизия“. Автор на много статии, студии, отзиви, рецензии, съобщения, фолклорни материали, пътни бележки, народни умотворения, публикувани в списание „Родопски напредък“, на което е бил автор и редактор, както и на списание „Славееви гори“, издавано по-късно в Пловдив.

В Станимака е бил директор на първото класно училище, председател на читалището през 1901-1904 година. Развивал многообразна просветна дейност, като има особени заслуги в борбата с гръцкото влияние сред част от населението на града, за обединяване на хората върху българските традиции.

През 1906 година, до края на живота си (1937 година) работи в Пловдив като учител в Първа мъжка гимназия, в Първа прогимназия. Заедно с това предава френски език в Пловдивския френски колеж и се пенсионира през 1927 година. 

Материалът Стою Шишков (1865-1937) – Стойчо Каранлъков е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Бай Ламбри наближава 90-те си години. Изумително жизнен, с кристално ясна мисъл, той е изключителен майстор в обработката а дърво. През неговите две ръце са преминали хиляди кубици дървен материал, който се е превръщал в покривна конструкция или ламперия за много асеновградски параклиси. 

Носи вода на ръка, оправя алеите, строи нови пейки, поддържа заслоните. Трудно е да се повярва, че цялата тази грандиозна строителна дейност е инициатива на човек, който е на такава възраст. 

Бай Ламбри е от една отиваща си порода. От ония тип хора, които цял ден къртовски ще се борят за общото благо. За това някой да има удобства. След това скромно ще си отиде и на другия ден ще дойде да измете след компаниите вилнели край параклиса. Такива хора вече няма. 

Безброй асеновградчани изкачват тези стълби. И като доказателство, че хората си отиват и остава построеното след тях, ще ни срещнат буквите:

„Стълбите построи Ламбри“. 

Материалът „Стълбите построи Ламбри“ е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.