Събития и разкази - Туристически пътеводител

Впечатления от Кърджалийско – Николай Хайтов

ustremeni — Wed, 26 Nov 2025 08:11:24 +0000

Селата в този южен край са накацали по височините, за разлика от среднородопските – сгушени около реките.

Една от реките в този край се казва Чамдере, но вода има в нея колкото за десет жаби. От чам, разбира се, никаква следа. Има и местност Борикака – също свиден спомен от отколе изсечените борови гори. Широколистни, главно дъбови храсталаци – това са горите сега в Кърджалийско, където във вековните някога дъбрави византийският император Кантакузин е пущал на паша 50 хиляди свине. От тях са останали само кичурчета и фандъци. Останалото е сура, остъргана от пороите земя, която лесовъдите сега отново се опитват – не без успех – да облекат в ново кожухче.

Реките са повечето пресъхнали. Върбица (Сютлийка) е само пясък и тиня. Арда е на същото положение, но тука пясъците по не се виждат от промишлената мътилка, която се излива в нейното обезобразено корито. Виждат се чешми край пътищата много начесто, повечето правени от дялан камък и с мерак, но водата, която се събира в каменните им корита, едвам стига за горските пилета.

Окастрени дъбови дървета, загърнати в малкото оставена им от човека шумица, самотно се откройват на изпепеленото есенно небе.

От малките ниви, рейнати по съседните височини, слизат магарета, натоварени с прясно набрани тютюневи листа. Ако се съди по съвършено подновените села с високи каменни къщи и големи прозорци, хората печелят добри пари. Колкото къщи има готови, толкова има и започнати. Отрадно е да видиш и деца по нивите, да се трудят редом с родителите.

Луна по-едра и червена от кърджалийската едва ли някъде ще има по света. Виждаме я кацнала на срещния баир, хукваме с колата да я уловим, а тя, подплашена, отскача на съседния рид и гледа облещена в нас. Отново я подгонваме, докато най-сетне отхвърча и засвети от небето с пълна сила. Така и не разбра, че не сме нито бирници, нито разбойници, а кротки любознателни туристи.

16 октомври 1965 г. София
„Дневник“ (книга втора)

снимка – Каменната сватба край Кърджали 1970 г.

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Впечатления от Кърджалийско – Николай Хайтов е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Най-хубавото на света според Хасан Мешев от Лъкавица

ustremeni — Thu, 19 Dec 2024 06:08:34 +0000

Веднъж пред Хайтов Хасан Мешев споделил:

„Най-хубавото, дето ма питаш, бе за мене една ливада 21 декара. Най-мила ми беше тя на света. Насадих вътре череши, ябълки, круши и маринки-сливки. Беше ми драго да ида да си постоя там. Имаше и равно място, сгодно за лягане и за търкаляне. Имаше в нея сенки и вода. Такава ливада нямаше в целия кър. Нацъфтят ли ония ми ти череши, примирише ми сърцето, като гледах ливадата как се е прибелила и причервила. Я си я бех сам направил, изравнил и оградил. Не галех овце и кози – в тая ливада ми са валяше сърцето.

На тоя свят е хубаво да си по-слободничък. Много пари да имаш, не се весели – рано или късно ще ги оставиш. Весело е да светуваш и живееш, а не да се трепеш за пари“.

Материалът Най-хубавото на света според Хасан Мешев от Лъкавица е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Историята на името на „Самолетната пътека“ над Асеновград

ustremeni — Sun, 20 Oct 2024 05:51:54 +0000

Има едно много интересно място, намиращо се високо в планината над Асеновград. То е на почти непристъпен скат в западното подножие на връх „Безово“. Тук, вече 48 години стоят отломките на самолет.

На 13.09.1971 г. при полет с изтребител МиГ-17 загива лейтенант Деню Неделчев Денев. Само на 27 години…

По време на нощен тренировъчен полет, обхождайки този планински район, той попада в гъста ниска мъгла. Излизайки над нея, вижда пълната луна, огряла облаците, сякаш измамно красиво нощно море. Съзира някъде долу, в ниското светлини, вероятно това е Пловдив…. Може би пък е Бачково…. Може да е Асеновград… Изведнъж отново мъгла. Удар. Тишина…

Пътеката, край която се намират отломките е позната като „Самолетната“, а паметни плочи пазят спомените за този офицер, който загива, изпълнявайки своя служебен дълг.

Материалът Историята на името на „Самолетната пътека“ над Асеновград е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Името на моята майка струва едно петльово крило

ustremeni — Mon, 24 Jun 2024 16:42:24 +0000

Може да коментирате статията в нашия Viber канал

Днес ще ви разкажа една история, която моята майка Гинка Мирчева ми е разказвала. Тя е свързана с взаимообвързаността на кумуването и огромното значение, което това социално взаимоотношение е имало преди само няколко поколения.

Преди да се роди майка ми, моите баба Мария и дядо Иван са решили да я кръстят Мариана. В същото време кръстници (калмана и калтата) на баба и дядо са били семейство Ирикови от Хвойна.

Мария и Атанас Тарашеви – моите прабаба и прадядо от село Хвойна

Практика тогава е била, дете да вземе името на кума или на кумата. Знаем, тогава са се раждали по много деца и да „харижеш“ едно име в името на уважението не е било проблем.

Разбрала за намеренията на баба и дядо, калмана Гина отишла да потърси сметка за този избор:

– Ваньо, Марийо, какво е айсва име Мариана? Детето ще се казва Гина, на мен!

Тръгнала си гневна Гина Ириковска. Нямало мърдане, трябвало да се зачете нейната воля. Баба Мария (Мика), баба на моята майка, обаче решила да „курдиса“ калмана Гина на предстоящата кръщенка и да я унижи публично.

Трогателната история на рода Тарашеви от селата Хвойна и Осиково

Дошло време за въвеждане в християнството на майка ми. Тя била кръстена на калмана Гина, която станала и нейна кръстница. Направил се малък реверанс, да не е Гина, а малко „по-модерното“ Гинка. След ритуала, по традиция предстояла софра.

Моята пра баба Мария (Мика), баба на майка ми, била много „сербез“ жена и решила да не отстъпва от заканата си да даде урок на калмана Гина. Заколила най-хубавия петел, сготвила го божествено и когато тесния семеен кръг се събрал на масата, тя сложила в чинията на калмана Гина крилото от петела.

За онзи период и традиции това било доста подигравателна, даже скандална ситуация. Спогледали се гостите „Ами сега? Втасахме я!“. Всички очаквали да избухне страшна кавга. Премълчала обаче калмана Гина Ириковска тази случка в името на добруването и закономерно всичко се уталожило във времето. В крайна сметка тя постигнала своето и малкото момиче щяло да носи нейното име.

Спомен за Иван Тарашев от село Хвойна

Традицията продължи устойчиво и моите родители бяха кумове на по-младото поколение от семейство Ирикови, с които и до днес поддържаме уважителна връзка.

И така, името на моята майка струвало „наказание“ от едно петльово крило.

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга.
Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Името на моята майка струва едно петльово крило е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Как Стефан Бадев – Маршала определя глоба на софиянец в Смолян

ustremeni — Tue, 13 Feb 2024 17:56:03 +0000

Много е изприказвано за Стефан Бадев – Маршала. Най-стриктния, най-справедливия и най-одумвания катаджия в Смолянско.

Ето и една забавна история, свързана с неговата работа на пътя:

Влязъл в Смолян откъм стадиона един софиянец. Видиш ли, голяма работа, столичанин, свикнал на трафик. Де що има задръствания ги е чакал, светофари е виждал, абе с две думи в Смолян за него сякаш няма трафик.

Да обаче не щеш ли, пред софиянеца изскочило куче и той натиснал клаксона. – Бре мама ти стара и куче!

Изведнъж пред колата се появила палка. С цялата си тежест и напереност, пред колата застанал Маршала.

– За използване на звуков сигнал в населено място – пет лева глоба!
– Ама имаше куче, беля можеше да стане – започнал да се оправдава софиянецът
– За използване на звуков сигнал в населено място – пет лева глоба! – невъзмутимо повторил Маршала.

„Няма какво да се прави, ще се плаща“ – казал си шофьора. Затърсил из портмонето, то само едри банкноти. 10 и 20 лева. Подал един „десетак“.

– Заповядайте, другарю катаджия – учтиво подал банкнотата софиянеца
– Нямам да ти върна, дай точни – казал Маршала
– Ами нямам точни, имам само едри банкноти.

Почесал се Маршала по главата, позамислил се и соломоновски отсъдил:

– Софиянец си, не си сиромах, само едри пари имаш. Ами, щом е такава работата, натисни клаксона още веднъж, та да станат две глоби по пет лева и да оправим работата! – доволен казал Маршала.

Такъв бил Стефан Бадев. Стриктен, но и майтапчия.

снимка Димитър Таков

(разказано от Асен Апостолов – бивш хижар на хижа „Преспа“)

Материалът Как Стефан Бадев – Маршала определя глоба на софиянец в Смолян е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Историята за „Лаком дол“

ustremeni — Thu, 21 Dec 2023 16:16:45 +0000

Всеки е чувал една хумористична история, чиито генезис е в годините преди Освобождението, но към днешна дата, почти позабравения сюжет от нея се имплицира с Хитър Петър, като събирателен образ на българския „гяволък“.

Всъщност, тази история се разказва и в Родопите, без да се споменава Хитър Петър.

Гостували си кум и кумец. Кумецът бързал, бързал, за да стигне навреме, преди мракът в гората да го хване. В бързането обаче огладнял и сядайки на масата се поблазнил от хубавата гозба, която била сложена на трапезата. Отгребал една щедра лъжица с картофи и мръвка, сложил я в устата си и о, ужас! Всички негови сетива изтръпнали от горещината, която обладала цялото му същество.

Пари, пари, ама мърдане няма. Решил да излезе от положение.

– Куме, от къде са тия яки гряди – попитал кумеца с половин уста, гледайки към тавана
– Ааа, гредите ли кумец? От „Лаком дол“ са

И да търсите такъв дол на картите няма да намерите. Неговото съществуване е плод на шегата на кума към лакомията на кумеца.

Материалът Историята за „Лаком дол“ е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

„Какъв глас, братя мили!“ (разказ за Левски в Новаково) – Иван Желязков

ustremeni — Tue, 19 Dec 2023 12:27:07 +0000

Трети ден новаковският поп Ангел Чолаков не се прибирал в къщи. Младата му жена, каквато била притеснена, все поглеждала към улицата и въздишала. Най-после тропнала пътната врата. Тя познала стъпките му и скочила да го посрещне.

– Изтекоха ми очите, бре Ангеле!

Той се усмихнал. До него стоял непознат мъж в калугерски дрехи.

– Добър вечер, стопанке! – поздравил човекът и се огледал
– Добре си дошъл! – отвърнала му жената. Ядът и се стопил. Щом влезнали, припнала да приготви вечерята.

Докато изпържи яйца, както се полага за скъп гост, стаята се изпълнила с народ. Селяните стояли един за друг и не откъсвали поглед от непознатия.

– Има ли от други села? – прошепнал той в ушите на поп Ангел.
– Поканихме и тополовци – отвърнал домакинът. Двамата седели зад масата, върху която лежало евангелие. – Там няма условие за комитет…

Чужденецът се изправил и започнал да говори. Хората не смеели да помръднат. Сърцата им чукали като луди. Изведнъж словото му преминало в песен. Гласът му се извисил – висок и ясен, къщата се прокънтяла, сякаш биела камбана. Косите на селяните настръхнали. После човекът подхванал някаква църковна песен. Пеел с широко гърло, а когато спирал за малко, пригласял му поп Ангел.

Никой не мигал. Мъжете гледали как непознатият в калугерски дрехи вади кама и я поставя върху евангелието, а попът слага отгоре голям сребърен кръст. Започнала клетвата.

Станало среднощ, хората не искали да си вървят. – Чакай! Няма ли да хапнеш? – викнала след госта младата жена, когато разбрала, че си отива.
– Благодаря ти, стопанке! Не съм гладен! – той се сбогувал и, придружен от поп Ангел, напуснал къщата.

– Как не си гладен! – учудила се тя и вече зад гърба му рекла на селяните – Видяхте ли какъв глас, братя мили!
– Като буря – казал един от тях – Ако ни рече „Напред!“ – всички ще тръгнем след него.

Настъпила пауза.

– Разправят, че и Левски имал такъв глас – добавил друг.
– Мълчи, мълчи!…

Материалът „Какъв глас, братя мили!“ (разказ за Левски в Новаково) – Иван Желязков е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Левски и Петър Грамадата от село Червен (разказ от Иван Желязков)

ustremeni — Tue, 19 Dec 2023 12:25:30 +0000

– Железар съм – казал Петър Грамадата на своя гост. – Поработвам със синовете, хляба да излиза…
– Хубав занаят – отвърнал пътникът. – Какво майсториш?
– Всичко – селянинът показал ръцете си.
– А това можеш ли? – чужденецът извадил от пояса си револвер.

Мъжът погледнал с любопитство железния предмет, подържал го в шепа и отсякъл кратко и ясно.

– Мога
Легнали да спят.

През нощта Петър Грамадата се събудил от силен вой. Виелица разкъсвала дърветата. Погледнал към човека, но той не мръдвал. После се обърнал на другата страна. Сънят бягал от очите му „Защо не остане, докато спре вятърът – помислил си селянинът, а прозорецът скърцал над главата му.

– Вярно, нашенци се оказаха зелени за комитетските работи, ама ще си побъбрим двамата. Пък сетне, ако даде господ хубаво време, ще го изпроводя до манастира „Св. Петка“.

– Колко път е до манастира? – попитал все така неподвижен гостът, сякаш разгадал мислите му.

Петър Грамадата трепнал, изненадан. След това застанал на гръб и рекъл:
– В тая виелица може и два, може и три часа.
– Значи трябва да се стягам – пътникът отметнал завивката и скочил пъргаво.

Фигурата му се очертала на белия правоъгълник. Селянинът също се изправил. Дал му чифт цървули и навуща, оседлал му кончето, а за себе си стегнал катъра, с който ходил за дърва от балкана.

Когато напуснали село Червен, по небето се появила бяла светлина. Развиделявало се. Снегът затрупвал планината, студен вятър свивал пъпките на дряна. Пътеката била стръмна, навята в преспи. Провирали се през габър и леска, изкачвали се. Опепеленото от вихрушката поле не се виждало. Стигнали манастира, почукали на дъбовите врати. Показал се възрастен монах и веднага им отворил.

На сбогуване Петър Грамадата казал на пътника:

– Виж какво, Апостоле! Трима ми са синовете. Ако останат тука, няма да има работа за всички. Ще ги разселя. Единият в едно село другият – в друго. А третият, най-малкият, ще си бъде у дома – остарявам…. Така хем ще завъртят свои клиенти, хем ще помагат и на други села за въстанието…

Човекът го погледнал усмихнато. После протегнал ръка към него. Малката му длан едва се забелязвала върху широкото му рамо.

– Какъв народ, боже! – казал монахът, който чул всичко.

Разделили се. Петър Грамадата крачел към селото и усещал нещо на рамото си.

Дали не е било листо, довято от вихрушка?

Материалът Левски и Петър Грамадата от село Червен (разказ от Иван Желязков) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

За един родопски пътепис от 1894 г.

ustremeni — Tue, 19 Dec 2023 08:30:16 +0000

Четейки стари материали за Родопите, винаги намирам нещо интересно, което съпоставям с настоящето.

Този пътепис, случил се през месец ноември 1894 г. е кръстен „Едно изгубвание въ Родопитъ“. Изключително интересен с няколко описания, касаещи райони в община Асеновград.

От първо лице, историята се разказва от пътешественик, доктор, наречен само Щ. и горски стражар на име Тачо. С конете си те предприемат преход от Станимака (Асеновград) през Чаушово (Добростан) до село Ер-Кюприя (Мостово), където да са арбитраж в някакво мирско дело. Не знаят пътя и разчитат на указания на местни хора. От Чаушово обаче, вместо да хванат към орешецките мандри, поемат към днешната местност Марциганица, за да слязат до река Сушица.

Вали сняг и две денонощия те се лутат по този пресечен район, без изход. Най-накрая тръгват срещу течението на реката и достигат Ер-Кюприя, на ръба на силите си.

Който е ходил в района на Сушица, знае.

Интересните неща, които преди 129 години авторът ни представя са:

1. Днешните масиви Безово и Гонда вода са наречени съответно „Брезовица“ и „Гондовица“
2. Добростан е населен изцяло с българи
3. Границата с Турция преминава през рида Каракулас, а село Хамбар-дере например е отбелязано като намиращо се в Турция.
4. До днес има ясна различимост между турското и българо-мохамеданското население отвъд билото на Арпа гидик (между Бекировия хан и Аква тепе). Селата Бор, Изворово, Три Могили, Узуново, Жълт камък, както и прилежащите им махали са били в територията на Турция. Останалите села в района Мостово, Ряката, Врата, Сини връх, са попадали в територията на България.
В годините между 1878 и 1912 г. следствие на поколенческа интуитивност, всяка от етническите групи е намерила своето място. Селата, западно от Арпа гидик не са знаели турски език и макар изповядващи ислям, са преминали и са се заселили на българска територия.
5. „Хош гелдиниз ефендилер“ – у жителите на Ер-Кюприя турский язикъ не отива по нататъкъ – почна се разговора на български язикъ“.
6. Мостовци са били изключително ревностни мюсюлмани. В селото е нямало нито алкохол, нито цигари. Езикът, на който са говорили е бил старинен, български с невероятна чистота и напевност.

Миналото на Родопите е много динамично като процеси и е трудно да се проследят миграционните вълни. Въпреки това, най-твърдата основа за изучаване на историята на населените места, макар и ненаписана са езикът, топонимите и песните. Няма по-сигурен начин да научите почти всичко за живота тук през вековете на база именно на тези три неща. Те са онзи светилник, чиито пламък мъждука, но дава светлинката, която показва буквите на историята.

Материалът За един родопски пътепис от 1894 г. е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Последните робски дни за Станимака – д-р Светозар Тошев

ustremeni — Tue, 19 Dec 2023 08:28:20 +0000

Отрано задуха порязът през тази тревожна година. Замръзнаха калните пътища на войната, сняг затрупа поля и рътлини. Смълчаха се села и градове. Край Балкана се водиха жестоки, кръвопролитни боеве. Тревожни слухове тръгнаха всред народа. Турците се каниха да колят и убиват, да палят селата и градовете. Подплашени турски бегълци проточиха върволици по пътищата, бягаха към Одрин и Бяло море. Ден и нощ през Станимака преминаваха те: пешаци с натоварени мулета, с коне и коли.

На 15 февруари 1878 г. затрещя земята от топовни тътнежи, край Филибе пламнаха огромни огньове. Пътят от Куклен до Станимака се задръсти от бегълци и башибозуци. Не мина много време и в града нахлу турска войска. Гъсти колони пехота и артилерия задръстиха тесните му улици, тропотът на оръдията и безцелна стрелба разтърси простора. Войската се окопа край града. Над старата Станимака надвисна грозна опасност.

Студената беззвездна нощ смени бързо късия зимен ден. Снежни облаци виснаха над планината, притулиха небосвода. Никъде не светна прозорец, не се чуваше никъде човешка реч. Спотаени в приземията, останалите в града очакваха своя край. Преди да мръкне, през кепенци и пердета те добре видяха десетки турски топове да пъплят по Баделема, видяха в следния миг и надвисналите над града техни дула. А стръмнините над „Свети Ян“ и „Свети Димитър“ грейнаха от алени аскерски фесове. Пехотата зае позиции по тях и се окопа.

Домът на Георги Пертакоолу светна в мрачната нощ. Светлината открои почти всички негови прозорчета, очерта контурите на голямата къща в Метошката махала. В притихналия от уплаха град изтрополиха конници, изцвилиха уплашени коне и спряха пред тежките двукрили дъбови порти на чорбаджийската къща. Меката светлина на газени фенери се разля и в двора и пред портите и. Вътре се чу припряна суетня, ратаи тичаха из двора и разтвориха широко пътните порти. Конниците изпълниха застлания с плочи чорбаджийски двор. Беше пристигнал с щаба си турският главнокомандуващ – Сюлейман ага.

Чорбаджи Петракоолу очакваше с трепет високите си гости. Адютант-настанител още през деня се вести пред чорбаджията и се разпореди за предстоящото пристигане на пашата. Все пак чорбаджията се изненада от прибързаното му пристигане.

– Буйрунус, паша ефенди, буйрунус – покани любезно хитрият чорбаджия, стисна с две длани ръката на пашата, опря в нея челото си в знак на покорство, и продължи.
– От вчера ви чакаме. Хайде бързо да вечеряме, път сте вървяли!

Сюлейман ага скочи от коня си, последваха го и людете му. Ала току-що изживян спомен притъпи съзнанието му, попречи му да отговори на чорбаджията. Преди три часа само бяха му сервирали вечеря в уютната стая на началника на гарата в Пловдив. Пашата се настани удобно в мекия стол, навъртяха се край него първите му помощници. Прясно приготвеното чеверме примамваше с приятен мирис, събуждаше апетита на изгладнелите турски войни. Цял ден не бяха яли. Тежките боеве край Марица и Пловдив не им дадоха мира нито миг. Надвечер престана грохотът на оръдията, затихна и пушечната стрелба. Сюлейман паша помисли, че настъпват часове за отмора и се разположи добре в затоплената стая. А вън зимата бушуваше с все сила, вятърът свиреше по запустелия перон на гарата. Завчас казаци изтрополиха по него, звъннаха саби, тряснаха изстрели, избухнаха бомби. Храбреците на капитам Бураго заемаха бързо гарата. Изненадани, турските офицери побегнаха панически, изоставяйки вкусната си вечеря на руските богатири . . .Сега беше друго. Тричасов конски пробег ги отделяше от руските авангарди, нощта беше затулила в мрак пътищата. Поне през нощта не беше възможна нова изненада.

Чорбаджи Петракоолу обикаляше с хората си около гостите, изпълнявайки всяка тяхна привичка. Нито вкусната вечеря, нито старото станимашко вино (Петракоолу беше прочут винар) не разведриха лицето на угнетения паша. По някое време той измъкна току-що получена депеша и я зачете на слисалия чорбаджи Петракоолу. Разгневен от неуспехите, султанът заповядваше на пашата да изгори Пловдив.

– Филибе ми се измъкна от ръцете, но Станимака е в клещите ми. Нея ще опепеля! – процеди през зъби пияният и разгневен паша. Очите му гледаха със злоба уплашения чорбаджия.- Аман паша ефенди. Смили се! Ние сме верни поданици на султана, обичаме нашият падишах. Голям зарар ще ни сториш! Вчера пак умувахме как да помогнем в тази тежка война… Още тези дни ще съберем султанските данъци за цялата година и ще ги проводим веднага на нашият обичан повелител… Нека той купи с тях джепане, нека да храни войската си, която се бие с московците…
– проплака умилително уплашеният Петракоолу.

Сюлейман ага го погледна изпитателно, омекна злият пламък в кървясалите му очи. Паша-потурна, той си помисли за своята родина, спомни си, че за пари уби и съвестта, и вярата си и прие изляма. А сега султански пари щяха да му предадат; те можеха да станат негови.

– Добре чорбаджи Георго… Веднага да започне събирането на данъка. След ден-два аз лично ще го изпратя на султана. Добър е Аллах Най-сетне ще го дари с победа!

След малко по улиците на запустелия град тръгна чудно шествие. Няколко смели турски аскери вървяха напред и охраняваха от своите хората на чорбаджи Петракоолу, а те, от врата на врата, осветявани добре от силните фенери, които носеха сами, тропаха и викаха:

– Ей люде! Отваряйте! Ние сме аргатите на чорбаджи Георги Петракоолу… Жълтици събираме от всяка къща за султана, за пашата… Инак касабата (градът) ще изгорят!

Поглеждаха през пролуки уплашените станимаклии и мятаха доброволно по 2-3 жълтици в чорбаджийския широк пислюллия фес, който добре познаваха. В часове на ужас всеки с радост дава „белите“ пари, скрити за „черни“ дни, да спаси дома си от пламъци и челядта си от поругание. Зер в някои още бяха живи спомените за кърджалийските пожари.

На сутринта чорбаджи Петракоолу изсипа пълния с жълтици фес в дисагите на Сюлейман паша и обнадежден вече, тръгна дори сам из махалите да пълни с жълтици феса си. „Милостта“на пашата не трябваше да бъде подценена…

А боят край село Караагач беше в разгара си. Небето над Куклен и Долни Воден се покри с пушечен дим. Полето ехтеше от топовни гърмежи, екотът на битката събуди родопските бърда. Над Станимака залетяха първите руски снаряди, падаха по Баделема и по височините над Метоха и прогонваха и последните турски части. Фронтът на поробителите беше рухнал… Чорбаджи Петракоолу напразно бързаше за дома си за да изсипе втория фес жълтици в дисагите на „милостивия“ паша, ала не го завари. Сюлейман паша и щабът му наново бягаха подплашени на юг…

В старата, измъчена Станимака изгря първият ден на свободата. По застланите с цветя улици, под развяти църковни хоругви, всред песни и молебствия влязоха победно казашки разезди и непобедимите полкове на Трета гвардейска дивизия, предвождани от генерал Виктор Десидерович Дандевил.

Беше 6 януари (18 януари – нов стил) 1878 година.

Материалът Последните робски дни за Станимака – д-р Светозар Тошев е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.