Памет - Туристически пътеводител

Месни заговезни в Станимака

ustremeni — Sat, 13 Dec 2025 06:40:58 +0000

Сирни заговезни е подвижен празник в календара и се определя всяка година съобразно Великден. Пада се осем седмици преди него. В съботата преди Месопустната неделя е първата голяма задушница за годината – т.нар. пролетна или „халвяна“. Този ден е посветен на мъртвите. Затова, според местните вярвания, не бива да се пипа пръст, защото е грях.

На гробовете на починалите близки се ходи ден-два преди празника, за да се направи почистване и да се спази това изискване. На самия ден на гробищата се носят от първите пролетни цветя. За раздаване се приготвят варено жито, пита или малки хлебчета и халва – оттам и името „халвяна задушница“. Тази халва се носи най-напред на гроба на починалите прадеди, а на следващата неделя тя присъства на трапезата в дома, когато всички близки си искат прошка. С нейното раздаване на гроба се иска прошка най-напред от мъртвите, които са покровители в отвъдния свят на своите живи роднини. Така се осъществява връзката между видимия и отвъдния свят.

На Месни заговезни, в неделя, се яде за последен път месо, а на следващия ден се заговява от него и по-нататък от храната се изключва неговата употреба. Останалото от месната храна в понеделник някога са раздавали на бездомните, които са минавали по къщите, защото знаели, че идват постите и това е моментът да се облажат за последен път. През цялата следваща седмица може да се ядат млечни храни – сирене, мляко, яйца, затова и тя се нарича Сирна неделя. Отпадането на месото от трапезата е подготвителен етап за дългите дни на Великите пости. По този начин започва постепенното физическо очистване на човека, което в следващите дни се засилва още повече.

Станимашкия карнавал по Сирни заговезни – Ганка Маринова

През седмицата след Месни заговезни настроението на гражданите в някогашната Станимака е приповдигнато, въпреки забраните, свързани с храната, които напомнят за приближаването на поста. Идва карнавалната седмица. Гражданите се маскират по най-различен начин и обикалят от къща на къща – по роднини и познати, за да си правят майтапи и джумбиши.

Хората най-често се маскират с дрехи, които отдавна са излезли от мода. Жените се обличат в мъжки дрехи, а мъжете – в женски. Персонажите в тези весели карнавали са най-различни. Карнавалът и нощните посещения са били удобен случай за ергените да надникнат в домовете на своите изгорѝ, защото навремето контактите между младите не са били така свободни, както в днешно време.

автор Ганка Маринова

Материалът Месни заговезни в Станимака е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Описание на разрушения през 1962 г. асеновградски храм „Св. Марина“

ustremeni — Thu, 13 Nov 2025 11:07:20 +0000

Един изключителен паметник на архитектурното ни наследство, нелепо разрушен през 1962 година под претекст за разширяване на пътя към гр. Смолян. От храма, който е бил архиерейска църква, сега е останала само камбанарията, първоначално съградена отделно от основната сграда. Днес тя принадлежи към храма – параклис „Св. Василий Велики“.

В храма се е намирал много интересен иконостас – майсторска творба на резбарското изкуство. Той, както и тронът, който също е произведение на изкуството, са изработени и монтирани през 1802 година, както личи от надписа на иконостаса. Там освен това е посочен и неговият ктитор – Аргириос Комнятос.

След разрушаването на храма иконостасът е демонтиран, частично скъсен и пренесен в „Св. Василий“.

Сградата е представлявала оригинална трикорабна, едноабсидна църква с нартекс, наос и олтар. От нея са запазени мраморни плочи с издълбан върху тях двуглав орел, а в долната част – цветя с листа.

В нейния двор първоначално са се намирали енорийските гробища. Стоил Стоилов публикува някои надписи върху гробищни плочи, преведени и отпечатани заедно с други надписи от храма през 1929 година в книгата си за Станимака Апостолидис. Ето и текста на един от тях:

„Под този камък почива покойната Мариани Константину, живяла само 28 години в добродетел и уважение, и между живите оставила 5 деца и трудолюбив съпруг. Лека ти пръст, непрежалима девойко. 1841 г., юли – 21.“

Ето и надписа на друга надгробна плоча:

„Константин Емануил, II-и юлия 1844 г.“ (вероятно датата на смъртта).

Външно църквата представлявала ниска постройка, частично вкопана в земята – нещо типично за строежите по време на епохата на робството. Ето как арх. Стоилов описва някои от интересните особености на вече несъществуващия храм:

– Капителите на колоните били оформени с растителни орнаменти – листа и други мотиви с растителен характер.
– Мотивите, залегнали в ажурната дърворезба на иконостаса, били предимно лозови клонки, преплетени с гълъби, орли, ангели и др. Изработката и композицията на мотивите се доближават до тези в църквата „Св. Богородица – Успение“ в Асеновград.
– Старият антиминс на храма е от 1780 година и е взет от Атонския манастир „Ватопед“. Има и други антиминси от по-късна дата.
– Сребърен потир, изработен през 1807 година.

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Описание на разрушения през 1962 г. асеновградски храм „Св. Марина“ е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Фондация и църковно настоятелство в спор върху собствеността на храм „Св. Арх. Михаил“

ustremeni — Tue, 04 Nov 2025 07:47:42 +0000

През 1997 г. се провежда спешна среща, касаеща собствеността на терена, върху който ще се строи храм Св. Арх. Михаил. Местната преса описва доста обстойно този казус, случил се в средата на месец октомври, малко преди празника Димитровден. Отделно от това, има решение на общински съвет, което е в разрез с всички църковни правила.

Цитираме дословно цялата хронология, оставайки с уговорката, че това е оригиналния изказ на автора на статията:

„Само след два дни в общината ще се съберат представители на общинска администрация и всички свещеници в града. Причината е нуждата от изясняване има или не енория за бъдещия храм „Св. Арх. Михаил“. По църковните изисквания трябвало да има поне триста семейства прилежащи към новия храм, за да се узакони съществуването на нова енория, твърдят компетентни по проблема. Точно това било почти невъзможно, тъй като в голяма близост има още два храма – „Свети Димитър“ и „Света Троица“, припомнят кварталците. Най-вероятно и никой от местните свещеници няма да поеме отговорността да обслужва два храма едновременно. Мястото е най-малкото неудачно за бъдеща църква, такава бе позицията на общинските съветници миналата година при отстъпване правото на строеж. Инициаторите обаче бяха категорични, че точното място е посочено свише от местна ясновидка, и отказаха дебат за друго място на нов храм.

Преди десетина дни фондация „Свети архангел Михаил“ е настояла и реализирала среща с кмета Божидар Малинов. Фондационерите депозирали допълнително искането си до градоначалника, с което молят всички строително-проектантски и имотно документи да бъдат издадени на името на фондацията. До момента те са се издавали единствено на църковното настоятелство при бъдещия православен храм.

Такова изискване е първо незаконосъобразно и аз се учудвам, ако от фондацията не го знаят. Второ, ние се принуждаваме да се съмняваме в почтеността на тези хора, щом толкова настояват за собственически права върху православния храм, категоричен бе след срещата кметът Божидар Малинов.

Преди да се реши дебатът общината е поискала с нарочно писмо до Пловдивската митрополия становище, на чие име е законно да се издават документите за строежа. Дядо Арсений отговаря с писмо от 09.09.1997 г., че единственият законен легитимиращ орган за бъдещия храм е църковното настоятелство с председател отец Юри Тарлев. Точно това изрично визира и регистрацията на настоятелството от 1995 г., допълва още митрополитския отговор.

Няколко са сериозните закононарушения, допуснати още при отдаването на общински терен за обособяване на място за въпросния храм от предишния общински съвет, припомнят от сегашната администрация. Не е ясно защо е допуснато имотът да се даде с решение от старейшините точно на фондацията, а не на настоятелството на църквата.

Абсурдът е и в това, че мястото за строеж е с право на собственост на фондацията, а всички строителни разрешителни могат законно да се издават единствено на настоятелството, става ясно и след дългия спор в общината.

Г-н Атанас Чолаков, изпълнителен директор на фондацията, се опита да срани исканото от тях с правата, които имала фондация „Бъдеще за България, с председател Елена Костова, припомня кметът. Разликата е обаче, че фондацията на г-жа Костова дава пари за строежи, а не иска права за собственост, поясняват присъствали на дискусията.

Внушителен иначе бил проекта за храм „Света архангел Михаил“, категорични са запознати с проектантския вариант. 320 кв. м. площ, петкуполна крипта с приземен етаж*, където можело да има и магазини.

Общината имала своите съмнения, че ако прехвърли строителните разрешения на името на фондацията, може градежът да се окаже стопиран и до първия етаж. Поне един милиард лева** ще погълне докрай такъв строеж, ако се реализира.

Иначе още е жив вълнуващият спомен от първата копка на този храм-параклис, направена от цар Симеон II отпреди година време. Тогава „Мадридската надежда“ на България каза: „И нека са чисти помислите и благословени ктиторите на този храм“.

Нещо, което всички желаят да видят“.

––––––––––––

Е, от тогава измина четвърт век. Храмът е великолепен, пищен, просторен. В него има постоянен свещеник, оформи се и здрава и сплотена енория.

Само общинския съвет прави глупости. И тогава и днес. По много, много теми.

––––––––––––

* – подобно нещо в църковната архитектура не съществува и е плод вероятно на слабата подготовка на автора в богословската тематика и терминология.
** – по онова време левът има съвсем друга стойност

Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Фондация и църковно настоятелство в спор върху собствеността на храм „Св. Арх. Михаил“ е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Първият клисар на храм „Св. Димитър“ в Асеновград

ustremeni — Sat, 11 Oct 2025 10:18:05 +0000

През 19 век преселилите се в Станимака жители на околните села спомогнали немалко за българското самосъзнание и Възраждането в града. Един от тях, със своето скромно участие е Димитър Георгиев (Ацалата). Роден е през тридесетте години на века в село Индже-кьой хаджи Елеска кааза.

Още докато е малък умира баща му и той остава да живее с майка си и сестра си Анастасия (Наньо). Когато израстват младежи, умира и майката. Тогава двамата се преселват в Станимака, на чирашка и ратайска работа. С парите, които са имали и препечелили, успяват да си купят дворно място под Нохто махала.

През 60-те години на 19 век турската власт парцелирала този незастроен склон с цел да присъедини архитектурно Амбелино с полската част на града.

По вътрешно убеждение Димитър се свързал с прогресивни български младежи и взел участие в движението за българската църковна независимост и службата на черковно-славянски език в нея. Но къща не се строяла лесно – той даже не успял да събере пари за нея. Но пък се включил в общото дело за събиране на средства за строеж на българска църква, тъй като общата „Св. Троица“ била окупирана от гърците. Закупено било място, източно от това на Димитър и Анастасия и започнал строежа с доброволния труд на българското население от Харман махала – мъже, жени, дори и юношите. Храмът, посветен на св. Димитър, бил завършен на 15 август 1866 г. Но при откриването се разбрало, че дворът е останал малък и трудно ще побере всички богомолци. И тогава, под еуфорията на постигнатото и в духа на времето си Димитър и Анастасия решили да преотстъпят горния край на своя двор в полза на църковния. Може би и това да е помогнало в последствие на заседание на църковното настоятелство Димитър да е определен за клисар на църквата, което тогава се е считало за престижна служба.

А ето какво е разказал първият клисар за онова време: Започнали службите и радостни и доволни, в новите си дрехи, българите тръгнали на църква. Но премеждията им от страна на гърците не престанали. Децата на гръкоманите, повечето на юношеска възраст, се събирали на групи, посрещали го и ги навиквали с обидни думи: „хундрокефали, просяци, парцаланковци (парцалесас-шхьореви)“ и др. Някои от по-големите били и по-дръзки – доближавали черквата и дори хвърляли камъни по нея. Тогава дори счупването на едно стъкло било голяма пакост.

Нравоученията на възрастните (българи и някои гърци) не дали резултат. За да избегнат сбиването с българските деца и нови разправии пред турската власт черковното настоятелство решило да въведе наряд „пазванлък“: всеки здрав български младеж трябвало да остави своята работа и в едно денонощие да бъде охрана на обителта. И тази дейност продължила, докато набезите на гърчетата престанали (а може би до построяване на каменна ограда около храма).

И за още едно пазене е разказал старият клисар: Било е през април 1876 г. Избухнало Априлското възстание. В Станимака не въстанали, понеже нямало кой да ги поведе. Турците започнали да се мобилизират и доста от тях (тези, дошлите от околните села) не скривали своите намерения за плячка. Районът около джамията (малката джамия до противопожарната служба) почернял от въоръжени мюсюлмани. Настъпил провал в революционния комитет и и първият български свещеник Георги Христов Хрисологов бил арестуван и отведен в затвора във Филибе. Имало опасност някои от башибозука да нахлуят и в „Св. Димитър“. Тогава се решило в църквата винаги да има много хора – присъствието им можело да бъде оправдано с Великденските празници. А в случай на набез, да бъде извествена официалната турска власт и беят на града – Шабан бей, който бил закрилник на българите…

Избухнала Освободителната Руско-турска война. През есента на 1877 г. разбитите войски на Сюлейман паша заселили село Индже-кьой. Жителите му се спасили с бягство в гората. След Освобождението се завърнали по родните си места и по-надолу, в полето (за да имат по-големи дворове) построили своето ново село, наречено Новаково. И макар да не бил живял в Новаково, Димитър бил прекръстен на Димитър Новаковеца, за което не се разсърдил.

Димитър затвърдил службата си на клисар след Освобождението. От наследниците не се знае кога – преди или след 1878 г, се постигнала договореност между Димитър (Ацалата) и църковното настоятелство – братът и сестрата да предоставят своя двор, а настоятелството да построи сграда за живеене в него, двамата да живеят там до смъртта си (Анастасия като поддържаща чистотата в храма), но децата им да нямат право да го наследят – то да остане църковна собственост. И този договор, подобно и при други храмове бил спазен от страните.

Поколенията след 1878 г. запомнили църковния живот с неотменното присъствие на клисаря и ключаря дядо Димитър – стареца, продавач на свещи. Той служил дълго време там – повече от 20-25 години. Кога е починал, наследниците не успяват да установят. А сестрата Анастасия Г. Запрянова (по мъж) надживяла брат си и почнала на 92-годишна възраст през 1929 година на Тодоровден.

автор Венцислав Попов

(снимка храм Св. Димитър 1952 г.)

Материалът Първият клисар на храм „Св. Димитър“ в Асеновград е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Храм „Св. Атанас“ в Станимака става арена на борба между българи и гърци

ustremeni — Thu, 18 Sep 2025 04:18:27 +0000

Храмът е построен през 1834 година. Още от самото си построяване той е носил името „Аргат клиси“ (църква на аргатите, слугите). Това име подсказва ясно, че самото му построяване е било с ясната идея той да служи за задоволяване на църковните нужди на българското население от Ципрохор и Кюмюрджу махала, в по-голямата си част работещо като слуги в къщите и чифлиците на турските богаташи и големци.

Ето как Николай Хайтов предава разказа на един учител на име Атанас Маринов за повода, който породил построяването на „Свети Атанасий“.

„До 1830 година станимашките аргати се черкували в градските църкви „Свети Никола“ и “ Света Богородица Успение“, но това черковане било свързано с много трудности и неудобства, идващи от това, че не само било далечно разстоянието, което те изминавали за да идат да се черковат, но и заради презрението, с което гледали на тях съгражданите им от истинския град и фанариотите.

Идването на аргатите давало възможност на високомерните шегобийци – гръкомани да изпробват върху тях остроумието си с различни подигравки за гуглите, облеклото и неловкото държание на тези крайненци-енориаши. Това публично осрамотяване в черквата преляло чашата на аргатското търпение и хората вкупом се отправили към дома на своя чифликчия – турчин, заявили му че повече няма да стъпят в гръцка черква и поискали от него да им издейства ферман за построяването на тяхна черква. Тя действително била направена предимно с аргатски „иждивения“ (средства).

Разбира се тя не била така висока както „гръцките“ черкви, не била така разкошно боядисана и изографисана както тях, а ниска и съвършено скромна. Не бивало да се мери с богаташките църкви и естествено тя се превърнала в един от белезите на отдавна настъпилото класовото разслоение в града и на класовите различия, които все по-често и по-ярко започнали да се появяват.

Големи грижи за построяването на черквата „Аргат клиси“ положил богатият турчин Юмероолу, който живеел някъде наблизо до нея. След някакво изцеление, което се отдавало на свети Атанасий турчинът изпитвал голямо страхопочитание към християнския светия и всяка година му колил курбан. По-късно, когато освен аргати в Станимака се увеличили и занаятчиите, „Свети Атанас“ се превърнала в средищна черква за железари, ковачи, и други. Така тя се замогнала и била преустроена.

От построяването на новата черква обаче се възползвали най- много фанариотите. Те веднага я присвоили и я превърнали в една от най-доходоносните си черкви в града. Освен това тя се превърнала в най-голямата гръкоманска крепост в сърцето на новата българска махала. В превзетата през 1835 година черква се е чело само на гръцки език до 1857 година, когато един 22 годишен младеж – Георги Тюнев започнал да чете на черковно-славянски в храма.

От този ден нататук „Аргат клиси“ се превръща в една биткаджийска църква, в която четири десетилетия кипят крамоли и побоища между енориашите-българи и фанариотите до 1891 година, когато българите взимат връх“.

В храма се е провеждала и училищна дейност като се вижда в един документ в който се съобщава, че децата в забавачницата при църквата през учебната 1902-1903 г. са били 52 на брой.

Кулата – камбанария на храма е строена в по-ново време. Завършена е през 1930 година. Както арх. Стоилов отбелязва тя е долепена от запад, непосредствено до нартекса и е в пълна хармония с него. Ползвани са архитектурните форми на от старите кули – камбанарии, които вкупом дооформят незабравимия силует на града.

Материалът Храм „Св. Атанас“ в Станимака става арена на борба между българи и гърци е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

В началото на XVIII в. йерусалимския патриарх Хрисант Нотара посещава Станимака

ustremeni — Mon, 03 Mar 2025 11:30:22 +0000

Първата половина на XVI в. е един период на духовно възраждане в Сенимахос. След инвазиите на чепинските потурнаци, който разрушават пагубно болшинството духовни твърдини в района, в Стенимахос се наблюдава засилено строителство на църкви и параклиси.

Гръкоманщината още не е навлязла с цялата си сила в ежедневието на града и българската общност все още отстоява своите религиозни свободи. Именно през този период в града ни става едно знаменателно за цялата му църковна история събитие. През града, по път за Бачковския манастир минава йерусалимския патриарх Хрисант Нотарас.

Това е изключителен момент за местната духовна общност. Главата на целият православен Изток – именно тук в Стенимахос. Това дава на града особен авторитет, като един град с доста сериозни духовни традиции, когото висшия клир уважава и с радост навестява.

Патриарх Хрисант Нотарас е племенник на и пряк приемник на патриарх Доситей. Роден е в град Коринт и получава блястящо образование в италианският град Падуа. Интересното в случая е, че в италианският университет бъдещият Йерусалимски патриарх учи рамо до рамо със силистренският митрополит Йоан Комнин (1658-1719 г.).

Хрисант Нотарас заема патриаршеската катедра от 1707 до 1731 година, когато умира. Той знае няколко езика и се счита като един от най-голямите ерудити, заемали Йерусалимската патриаршеска катедра в този период.

(снимка дефилето на река Чая при Станимака)

Материалът В началото на XVIII в. йерусалимския патриарх Хрисант Нотара посещава Станимака е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Св. Богородица със златната ябълка

ustremeni — Wed, 26 Feb 2025 06:16:02 +0000

В петата седмица на Великия пост има един интересен празник, свързан с култа към света Богородица. Той спада към подвижните празници и се определя съобразно Великден. Няколко дни преди празника иконата на света Богородица във всички църкви в града се окичва с ябълки. В петък вечерта в църквите се чете последният Богородичен Акатист и на следващият ден е празникът. На практика той се чества навсякъде, но само в Асеновград той се среща по този оригинален начин, от където произтича и неговата регионална особеност.

Празникът е свързан с вярата в света Богородица като покровителка на майчинството, децата и семейството. Той се явява и в този смисъл като своеобразно продължение на празника Благовещение. Празникът в чисто женски, тъй като се тачи предимно от жени, които дълго време не са могли да заченат и родят свои деца. С цел да се сдобият с рожба, на празника тези жени носят в църквата пити, на която се чете специална молитва за св. Богородица, след което се раздава на присъстващите. В двора на църквата се вари фасул.

На този празник се извършват обреди, които имат за цел да помогнат на жените, очакващи своя рожба. Тези чисто магически обреди се извършват дори и от жените, обслужващи храма. Взема се конец, с който се обикаля църквата три пъти, след което се усуква като въженце и се връзва около кръста на нуждаещата се жена. Това въженце трябва да се носи от нея в продължение на четиридесет дни. На тези жени се дават и от ябълките, които окичват иконата на света Богородица. Жената трябва да изяде цялата ябълка, заедно с дръжката и семките, дори не трябва да я мие. Това е свързано с едно старо поверие, че една жена поднесла на този ден на св. Богородица ябълка като дар и се помолила да я дари с дете. В съня й св. Богородица се явила и й поднесла ябълка, която била златна. Чрез този знак тя й подсказала, че ще се сдобие с рожба.

В този смисъл ябълката присъства като знак и в една друга легенда, която има отношение към рождението на самата Света Дева. Родителите на св. Богородица – св. Ана и св. Йоаким – също нямали деца. Вече на преклонна възраст, след горещи молитви към бога, той им изпратил по една ябълка по ангела, което им дал знак, че ще имат рожба.

Празникът Св. Богородица със златната ябълка се тачи много в района на Асеновград. Това вярване е свързано най-вече с църквата при Г. Воден, която също се именува „Св. Богородица – Успение“. Въпреки някои чисто магически действия, празникът е изцяло християнски и отразява интересен момент от местните вярвания, свързани със св. Богородица.

автор Ганка Маринова

(начинът на интерпретиране на чисто богословски детайли от страна на Ганка Маринова винаги е бил спорен, защото госпожа Маринова няма подготовка на теолог. Затова споделяме текстовете й дословно, защото те са част от краеведското и етнографското творческо наследство на Асеновград)

Материалът Св. Богородица със златната ябълка е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Убийство край манастир „Св. Кирик“ през 1908 г.

ustremeni — Mon, 09 Dec 2024 17:02:01 +0000

През лятото на 1909 година станимашката полиция трябвало да разнищва сложно и заплетено убийство, което станало в околностите на манастира „Св. Кирик“.

На 12 юли бедният мулетар Михаил поп Алексов отишъл да насече един товар шума за бубите си. След като се стъмнило и Михаил не се прибрал, неговият брат започнал да го търси, като обадил и на властите за изчезването.

В късната лятна вечер намерили безжизненият труп на Алексов. Той бил най-зверски мъчен – надупчен на 18 места с нож и заклан като яре. Ръцете на мулетаря били вързани отзад.

Благодарение на находчивостта на енергичността на полицията, убийците и веществените доказателства били бързо открити.

За най-голяма изненада на станимаклии се оказало, че в убийството е замесен игуменът на манастира „Свети Кирик“ – Аганий. Заедно с него действали горският стражар Александър Петров и едно малко момче – Атанас хаджи Димитров. И тримата убийци били преселници от Македония.

Тъй като убитият Михаил поп Алексов бил гръкоман, някои вестници разпространили версията, че убийството има политически характер. Но при разпита на задържаните се оказали, че те не знаят за гръкоманството на Алексов. Просто се ядосали на мулетаря, че кършел шума от гората близо до манастира. Е, за всеки случай, освен че го убили, му взели и малкото парици от кожената кесия.

Селяните от Горни Воден били потресени от станалата трагедия в околностите на манастира и обявили бойкот на светата обител, докато не бъде осъден и изведен от игуменската длъжност споменатият Аганий.

До прясно заровеният гроб на Михаил поп Алексов синът му поставил малка дъска с надпис: „Убит заради един наръч шума“.

автор Диню Манастирски

Материалът Убийство край манастир „Св. Кирик“ през 1908 г. е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Състояние на църковната институция в Асеновград през ХV – ХVІІ в.

ustremeni — Wed, 09 Oct 2024 04:30:34 +0000

Една от най – динамично развиващите се науки у нас в последните години е османистиката. Сериозният, освободен от политически пристрастия изследователски подход подложи на преосмисляне някои аспекти от историята на българите от 15 до 19 век, като усилията на учените в тази посока се подпомогнаха и от достъпа им до архивите в турските хранилища. Не закъсня появата на нови изследвания, касаещи проблеми от стопанско, демографско и друго естество. Богатата изворна база даде възможност да се хвърли светлина и върху една слабо засегната в историографията ни проблематика – юридическия статут и стопанското положение на православната църква през османския период.

Известно е, че отношението на османците към църковната институция еволюира в процеса на завоевателния им поход на Балканите.Причините за това са много – непрестанно меняща се политическа ситуация, противоречиви възгледи на ислямските правоведи към проблема, наличие на пъстра мозайка от поместни църкви, които са в различна степен на подчиненост към Вселенската патриаршия. Прибавяме към картината и манастирите, заварени от османците също със силно изразени духовни и стопански специфики. Казаното до тук е достатъчно да си дадем сметка колко е било трудно на завоевателите мюсюлмани, познаващи една религиозна структура /тази на джемаата/ и една форма на благочестива благотворителност /тази на вакъфа / да се ориентират в “балканската православна” ситуация.

В общи линии регламентацията на положението в началото може да се опише по следния начин : Църквата получава според миллетската система широки правомощия да организира, представлява и защитава православната християнска общност в империята. Задължението и е да гарантира нейното верноподаническо поведение и стриктно изплащане на данъците. Това обаче е власт персонифицирана, не инстуционализизирана, т.е. всеки един патриарх и всеки един митрополит получава срещу солидна сума / пешкеш/ от всеки нов владетел персонално потвърждение за правата си чрез берат. В правомощията на християнските водачи влизат събирания на различни църковни данъци, но няма механизъм, който регламентира реинвестирането на част от събраните средства в храмово строителство.Това не означава, че митрополити и патриарси не са давали пари за ремонт на храмове – давали са, но само като лична своя инициатива, а не като задължение на поста, който заемат. Очевидно е, че при това положение енорийските църкви могат да разчитат за обновяването и украсата си основно на своите енориаши.

За разлика от тях манастирите , вероятно поради факта, че се приемат от османците като проява на религиозна благотворителност от рода на ислямския вакъф, имат възможност да препотвърдят пред новата власт статута и стопанските правомощия, които са имали през Средновековието. Това означава, че им се дава правото да наследяват, продават и купуват недвижима собственост, с други думи – те са юридически субекти. При добра инфраструктура и активни монашески братства, които да създадат култ към чудотворни икони , мощи и лечебни аязма те могат да разчитат на поклоннически поток, осигуряващ им също немалко приходи. Следователно юридическата и стопанска конюнктура в общи линии е по-благоприятна за поддържането и съхранението на манастирската, отколкото на енорийската мрежа от храмове.

И в единия, и в другия случай обаче решаващ е т. нар. “начален старт”,а той се определя, общо взето, от два фактора. Първо, нужно е наличие в пред – османския период в дадено селище на храмове – и манастирски, и енорийски. Второ, много е важно безконфликтното завоевание на въпросния регион от османците, защото това би предпазило същите тези храмове от разрушение.

Дали Асеновград /Станимака до 1934г./ е пример на добре изразен континюитет в църковната институция и храмовото строителство от времето на българското средновековие и първите векове на османското владичество?

Известно е, че Станимака изживява своето средновековие в обслужване на крепостта Петрич и Бачковския манастир. Нейната политическа и църковна история обаче не започва от 1083г и от великия домесник на Запада Григорий Бакуриани, който е решил да създаде тук своята армено-грузинска обител. Внимателния прочит на Устава и наличието на доста “исихастирии” в селището ни убеждава, че нейният ктитор го е заварил като развит монашески център. Със сигурност обаче в него е имало и храмове, подчинени на Пловдивската митрополия. Въпросът е дали мрежата им с времето се разширявала за сметка на манастирската, или не, т. е. пред нас се поставя задачата да маркираме параметрите на тяхното взаимодействие.

Митрополията в Пловдив почти през цялото си съществуване през Средновековието е била под юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Дори когато през втората половина на 14 век регионът се присъединява към българската държава, не е сигурно, че и каноничното подчинение на митрополита на търновския патриарх е факт. След идването на османците пловдивският митрополитски трон е един от най – авторитетните : в рамките на 15–17 век поне трима негови предстоятели са бивши или бъдещи патриарси.

Да се върнем на Средновековието и на въпроса какъв е принципът на взаимоотношенията между мощната митрополия и не по- малко влиятелния Бачковски манастир и това как се отразява на храмостроителството в региона. При сериозния, стигнал дори до съд , конфликт между пловдивския митрополит и Бакуриани и категорично прокламирания имунитет на манастира, предполагам криза в съществуването на енорийските храмове в подопечните нему селища. Има обаче ред треби, които са в прерогативите само и единствено на енорийските храмове и, естествено, подробните предписания в Устава за реда в обителта изключват изпълнението им в манастирската църква. Задълженията на монасите, пак според Устава, не включват и извършване на въпросните треби в селищни храмове извън манастира, които не са негови. Така се губят енорияши. Въпросът е какъв е бил изходът от тази ситуация. Смятам, че някакво обяснение на проблема можем да намерим в започналия масов градеж на манастирски църкви в Станимака. Те са толкова много и внушителни, че само изреждането на оцелелите от тях до днес – крепостната “Св.Богородица”, метошката “ Св. Георги ”, “ Св. Йоан Кръстител ”, “Св. Богородица – Благовещение” – е достатъчно да се запитаме – не са ли били те и енорийски ? За “Св.Георги” при метоха знаем, че в едно по-късно време / 18 – 19 век/ е бил такъв, но за по – ранния период има само слаби археологически податки. Средновековната абсида, останала от храма “Св.Богородица- Благовещение” е с много големи размери и е логично да предположим ,че и тук става дума за църква с двойно предназначение – и манастирска, и енорийска, а не за някакъв параклис.

Казано с други думи, през Средновековието предполагам наличие на “конкуренция” между, от една страна, храмове, собственост на манастира и обслужвани от монаси, които се опитват да удовлетворят нуждите на паството от всички видове треби, и, от друга, енорийски такива, които признават само и единствено пловдивската митрополитска катедра. Проблемът е в това, че за мрежата от манастирски църкви имаме някаква яснота, докато енорийската засега остава скрита.

Когато търсим параметрите на църковното пространство в Асеновград трябва да маркираме съществуването и на други /освен Бачковския/ манастири. В района на селището има няколко обители – Горниводенски, Кукленски, Мулдавски, за които се приема, че са наследени от Средновековието.Първият въпрос, който си задаваме, е свързан с това какъв е характерът на взаимоотношенията им с Бачковския манастир. Воден е частен имот на Бакуриани, а Банище/ квартал на дн. Куклен/, заедно с извора и крепостта си, е на самата обител. При това положение може да се предположи, че два от посочени по- горе три манастира в един ранен момент от своето съществуване /ХІ – ХІІ в/ са подчинени на Бачковския, т. е. имаме групировка от рода на светогорските лаври.Дали обаче не е по – вероятно тези обители да са създадени в по – късно време / ХІІІ – ХІVв./ в някаква, условно казано, опозиция на независимата Бачковска обител? Дали те не се явяват някакъв “санитарен” кордон от епархийски, подчинени на пловдивския владика манастири срещу чуждоезичния, чуждоетничния Бачковски? Във всеки случай нашествието на турците ги заварва точно като епархийски , подчинени само на Пловдивската митрополия и няма доказателства в османските векове между тях и Бачковския манастир да се осъществява някаква комуникация, изразена например в обмен на монаси, книги, утвари.

Ако приемем, че Кукленският, Мулдавският и Горниводенският манастири са част от епархийската мрежа обители, разположени по протежението на цялата родопска яка и тя е създадена точно през Средновековието, трябва да признаем сериозната липса на писмена информация за тях от това време. Нямаме никакви сведения за дейността на Мулдавския манастир до 16 век. Предположенията за съществуването на два, а не на един, манастири – “Св.св.Кирик и Юлита” и “Св. Параскева” при Воден още през Средните векове също се базират по- скоро на легенди, отколкото на сериозни археологически и други изследвания. За манастир при село Паная,/дн. Руен/ имаме податки от археологически разкопки, но никакви наративи. От по-късно време / 17 век/ пък се срещат спорадично писмени сведения и за още един манастир при Мулдава, наречен “Св. Йоан Богослов” .

Едва през 14 век присъствие , поне по отношение на писмените доказателства, демонстрира Кукленският манастир. Явно с целебния си извор и славяноезие той започва да става сериозна конкуренция на Бачковския.

И така , през Средновековието районът на Станимака се оформя като едно от онези манастирски селения на Балканите , наречени “малка Света Гора” /Софийска, Търновска, Сливенска/.Уникалност на ситуацията тук привнася Бачковската обител. Първо, защото е място за отшелничество на армено-грузинци .Наистина, техните етнически особености са донякъде нивелирани от универсалисткото православно иночество, но фактът, че силно изразената духовна връзка със светогорския Ивиронски манастир и Грузия пряко рефлектира върху архитектурата и изкуството на Бачковската обител, не може да се отрече. Второ – манастирът, поне в началото на своето съществуване е крупен стопански субект, едноличен господар на множеството селища в региона, в Беломорието и Солунско. Има независим статут и, ако не по отношение на светската власт, то по отношение на църковната май успява да го съхрани до идването на османците.В нито една от другите “малки Свети Гори “ в етническата територия на България няма такава симбиоза на икономическите и духовните параметри на феномена “византийски манастир” в неговите най-широки граници и измерения. Както се видя по – горе, независимо от подбудите, около него се създава постепенно мрежа от скитове и манастири , разноезични и разноетнични.

Засега не знаем как цялата тази с векове разработвана манастирска и енорийска мрежа посреща османците. Не знаем дали в предходната епоха не е пострадала от нескочаемите войни между самите православни владетели, не знаем в каква степен всеки нов господар е регламентирал и признавал статута им.

Османците завладяват региона в началото на 70- те години на 14 век. Един договор за продажба на робиня в Кандия, чието месторождение с известна несигурност е разчита като “Станимака”и няколко легенди говорят за съпротива на местното население и на намиращите се в крепостта войници пред прииждащите турци. Фактът обаче, че почти всички храмове и самата крепост са оцелели, говори за сравнително безпроблемно завоевание. Оцелели са и манастирите, но за тяхната съдба съдим от документи, датирани век – век и половина по-късно от завоеванието, което налага много голяма условност в изводите и обобщенията. Бачковският манастир е най-облагодетелстван откъм извори от епохата и въпреки това в научната литература е представен ту като средище на балканския духовен елит и оживен книжовен и поклоннически център, ту като западаща монашеска общност,чиято обител е разрушена, а богатствата – разграбени. Липсва засега султански ферман, който да отговори на въпроса дали Уставът, като завещателен акт на хора от не-царски произход, каквито са братята Бакуриани е имал същата юридическа сила пред османците ,каквато Шишмановата грамота на Рилския манстир например. Затова не знаем в какво точно се състоят привилегиите на бачковските монаси. Едва новоткритите в истанбулските архиви описни регистри от 16 век успяха да хвърлят някаква светлина върху проблема.От тях става ясно, че в първите десетилетия на века манастирът е част от султанските хасове, а между 1560 – 65г. се включва във вакъфа на Сюлейман Великолепни. Подробният анализ на данните показва, че Бачковският манастир попада в категорията на средноголемите балкански обители. Не е богат като Рилския и някои от светогорските манастири и не ползва техните големи привилегии, но е запазил значителни приходоизточници, благодарение на които е все още основен стопански фактор за региона, в който се намира .В подкрепа на думите си ще посоча само, че житната продукция на малобройното монашеско братство се равнява на 1/5 от тази на целия град , а добива на вино – на 1/8 негова част. Оказва се също така, че във фискално отношение на манастира е наложена сравнително поносима тежест – плащането на неголяма ,фиксирана сума срещу всички данъчни задължения – от 500 акчета в началото на 16 век до 3000 акчета в неговия край. Така държавата е гарантирала жизненост на обителта. Все пак това е малобройно братсво/ между 5 и 13 души /, чиито приходи от владенията в околността колкото и да са много, не са достатъчни да обезпечат обновяването на манастира в размерите, в които това става в началните десетилетия на 17 век. Било е възможно обаче още в 15 – 16 в. поддържането и периодичното преустройство на станимашката страноприемница – факт, подкрепен недвусмислено от археологическите разкопки.

Пак в светлината на османската фискална документация нека видим какво е положението на другите манастири, намиращи се в непосредствена близост до Станимака. Мулдавският “Св. Параскева” има , според архитектите, в някои от съоръженията си строителен пласт от 15 – 16 век . От това време се срещат и пръснати из архивохранилищата ни негови ръкописи и старопечатни книги. За пръв път обаче обителта се среща в османски регистър от средата на 16 век. Това е опис , правен през 1570г.,където като част от мюлка на Шах султан е описано селището Мулдава заедно с неговото синур-наме. Вероятно в най-скоро време след изготвянето на описа Мулдава е вакфирана, за което говорят османотурски документи от по-късно време. Намиращият се в землището на това село манастир” Света Параскева” е със шестима калугери, чиито задължения срещу имотите им към мюлк-сахиба, впоследствие вакъфския мютевелия, са 500 акчета на година.Приходоносните обекти на обителта са в равнината – ниви, воденици, ливади. Те явно са осигурявали средства за поддържането и , но не и за строителни и художествени начинания със широк размах . Вероятно по тази причина подчинения и манастир “Св. Йоан Богослов” в един момент е престанал да съществува.

Горниводенският и Кукленският манастири, както и този при Паная са включени във вакъфа на Шехабеддин паша. Османският регистър, даващ ни сведения за тях, с който засега разполагаме , е от 30 – те години на 17 век. Данните в него са повече от оскъдни – споменава се само фиксираната сума , която манашеските братства дължат срещу всичките си данъчни тегоби. Малкият манастир при с. Паная изплаща само 400 акчета годишно на вакъфа, докато сумата на Кукленският е 900. Това, което дължи Горниводенският манастир е цели 1400 акчета , което пък ни подсказва, че тук наистина вече има два манастира в някаква степен на съподчиненост. Видът на документа не би могъл да ни дава информация нито за приходоизточниците на манастирите, нито за броя на монасите им.

И така, до края на 16 век всички обители в региона се оказват в някаква степен на жизненост и се намират на територията на ислямски вакъфи. Очевидна е идентичността в подхода на властта към тях във фискално отношение – изискване да заплащат само и единствено фиксирана, неособено голяма сума срещу всички задължения.Това наистина гарантира тяхното съществувание, но едва ли може да реши въпроса със събирането на големи средства за капитални ремонти и преустройства.Все пак през ХVІІ век в различна степен всички те, особено Бачковския и Кукленския, предприемат такива строителни действия. При това положение се налага да предположим, че пътищата и средствата,осигуряващи материалната обезпеченост на монашеските братства не винаги са отразявани в каквато и да е документация, най-малкото фискална.

Бачковските монаси се справят с проблемите, залагайки по примера на светогорци на лептата на богомолци и на парите на заможни миряни.За разрастването на поклонничеството създават легендата за чудотворното явяване на иконата на св. Богородица в Клувията и дават началото на литийно ществие, което се прави до днес.Търсейки нови ктитори, ги намират в лицето на влиятелни станимаклии и пловдивските митрополити. Освен това активизират контактите си с другите балкански обители, със Света Гора и духовния център Константинопол. Именно тук, сред фенерската аристокрация откриват най-платежоспсобните си дарители, а и създават контакти с молдовските князе – все връзки, жизнеустойчиви през целия 17 век. Засега механизмите и посоките на действие на кукленските монаси не са така изяснени.Очевидно е обаче, че и те разчитат на поклонничество, залагайки на целебния си извор. И те търсят материална подкрепа, но явно предимно от славяноезичния православен свят – Русия и Сърбия. За съжаление архитектурното и художествено наследство на този манастир до момента не са били обект на професионално изследване и не може да се направи съпоставка с Бачковския. Така не могат да се направят и съответните изводи за различията във влиянията при строителството и украсата им, осъществени почти по едно и също време, но явно от различни майстори, с различна концепция, теологична и художествена школовка. Спомена се по-горе, че другите малки манастири около Станимака са действащи, но параметрите на тяхната духовна и строителна дейност засега слабо са изяснени. Още по-трудно е да се маркира енорийската мрежа от храмове в Станимака в ранния османски период. До 1720 г., когато ерусалимският патриарх Хрисант Нотара изброява поименно петте енорийски храма в Станимака и Амбелино, за тяхното съществуване можем само да правим предположения.

Предварително условие за наличието на християнски храмове е фактът, че градът запазва конфесионалната си устойчивост – до края на разглеждания период мюсюлманите не надхвърлят 3-4% от населението.В първите по време османски дефтери ,с които разполагаме, тези от началото на 16 век, седем от махалите са вписани с имената на свещеници. Не зад всеки от тях, разбира се, приемаме наличие и на храм, но фактът, че в момента на първичната регистрация на населението / може би още в 15 век/ в града е имало такова внушително число бяло духовенство е показателен. Още по-красноречив е авариз – регистърът от 1695г., според който тук има 16 попове.

Наличието на клир не е достатъчен факт за храмостроителство, нужно е и заможно население, и християнска ревност, и силни позиции пред църковните и османски власти.Че жителите на селището се грижат за своите църкви, съдим от една султанска заповед от 1624г.,която е издадена по повод оплаквания на мюсюлмани от непозволения от шериата ремонт на голяма църква и украсата и с цветни мозайки.Би могло, разбира се, да допуснем,че се касае за някой от храмовете на Бачковския манастир в града, но прецизната по принцип в това отношение османска канцелария, подготвила текста на заповедта, едва ли би пропуснала да отбележи този факт. Освен това началото на 17 век е време на “припознаване” на енорийските и манастирски храмове в Станимака , което дори е станало повод за идването в селището на специална комисия от страна на Патриаршията.Тя е направила, по спомени на стари хора, списък на “запустелите” храмове на Бачковския манастир, а със специално писмо патриарх Кирил Лукарас от 1628г.е наредил на местните клирици да не се месят в дейността им. Благодарни сме на писмото на Лукарас за идентификацията на църквите в селището, която предлага, но документът повдига и въпроси, които още чакат отговор. Например – явно е, че чрез Патриаршията монасите са искали да се защитят от пловдивските митрополити, но защо тогава едни от най-големите им ктитори – храмостроители са точно те? Митрополит Даниил се счита за възобновител на манастира, позволява си дори да промени името му на “Св.Троица”, а и той, и другите след него благодетели на обителта, Мелетий и Гавриил, получават по разни поводи / връзки с жени, непокорство, сребролюбие / наказания от Патриаршията.Защо? Очевидно отношенията между манастирите, /не само Бачковския/, енорийското свещенство, пловдивските митрополити и Патриаршията в 17 век са изключително сложни и при квалификацията им не бива да се подхожда опростенчески.

Във всеки случай наличието на множество обители около Станимака и също немалко храмове в самия град обяснява факта, че в края на 17 век тук е седалището на викарийния епископ.Тази обвързаност на селището с митрополията очевидно му помага в търсене на средства за обновяване на храмовете и подобряването на инфраструктурата тук. Пример : в края на 17 век, през 1691 – 92г. от султанската канцелария излизат три заповеди до пловдивския кадия. С едната се дава разрешение на християнското население на Станимака да поправи своята църква , а другите две позволяват на капукехаята на Молдова Ласкарис Копароглу да ремонтира със свои средства моста на станимашката река и църквата в Бачковския манастир /вер. Св.Архангели/.Не можем да не си обясним тази благосклонност на османската власт и съпричастността на молдовските князе с ходатайството на Дионисий ІV, изключително деятелния патриарх, който на два пъти е бил предстоятел на пловдивската катедра и три пъти на патриаршеската, преди да умре през 1696г. в Букурещ.

Наличието на множество храмове в Станимака не убягва от погледа и на преминаващите през него пътешественици. Евлия Челеби в обстойното си описание на града през 1660г. не пропуска да посочи съществуването на три невернически църкви, като прави уговорката,че само една е действаща.По-конкретни са французина Пол Люкас /1706г./ и ерусалимския патриарх Хрисант Нотарас /1720г./.Първият говори за 12 храма в селището, без да се броят тези от околните височини, а другият поименно изрежда църквите в Станимака – “Св.Богородица”, “Св.Никола”, ”Св.Марина”, метошката “Св.Георги”,която е и с енория и храма в квартала Амбелино, който също е посветен на св. Георги. Бележките му, макар и писани извън разглеждания в настоящото експозе хронологичен отрязък, разкриват ситуация, идентична на тази от поне предходното столетие .

Да обобщим казаното дотук.Османците заварват в района на Станимака мощна църковна институция – и в манастирското, и в енорийското и проявление. За разлика от другите “малки Свети гори”, които в 15-17 век се разпадат, ред фактори са способствали за съхранението на тукашната “Родопска Света Гора”. Храмовата мрежа е запазена, дори има добри възможности за ново строителство.В случая с Бачковския манастир то е така мащабно,че няма аналог в храмостроителството в българските земи по това време.

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга.
Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Състояние на църковната институция в Асеновград през ХV – ХVІІ в. е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Храм „Св. Йоан Рилски“ в град Асеновград – градеж, роден от вярата

ustremeni — Wed, 26 Jun 2024 04:40:46 +0000

В Асеновград има един храм, носещ името на свети Йоан Рилски. Неговата история е много интересна. Следствие на съновидения, няколко жени от квартал „Баба Тонка“ (един от новите квартали на града) решават да започнат строеж на храм, посветен на духовния закрилник на България.

Според местна легенда (разбира се, нямаща нищо общо с историческата истина), на мястото, на което щял да се построи новия храм, отседнали мощите на светеца на път за Рилския манастир.

Стенописи в храм „Св. Иван Рилски“ в Асеновград (галерия)

Работата започнала бързо и според жените всяко препятствие било преодолявано сякаш с чудо. Дарявали много хора, включително и мюсюлмани. Дошъл момент, в който средствата свършили. Жените се помолили искрено и горещо пред иконата на светеца за разрешаване на тази трудна ситуация. На сутринта една от жените, влиза в храма и намира пакет, в който имало цялата нужна сума за доизграждането.

Храмът се намира в квартал „Баба Тонка“ и единствения, който покрива почти цялата северна и североизточна част на града.

Материалът Храм „Св. Йоан Рилски“ в град Асеновград – градеж, роден от вярата е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.