Коя е Гуга войвода и защо е станала хайдутка. Да се обърнем към преданието и тръгнем по неговите следи.

Гуга била обикновена млада българка. Била женена от три месеца, когато мъжът и Браню трябвало да побегне в планината, за да се спаси от преследванията на турците. След девет месеца тя родила детенце. Местните турци непрекъснато я разпитвали къде е Браню. Накрая тя не могла да изтърпи ежедневния тормоз, оставила рожбата си в селската църква, и отишла в гората да дири мъжа си.

Гуга била юначна и смела жена. Умеела да стреля по-добре от мъжете, да върти едновременно два ятагана.: и с лявата и с дясната ръка. Заради храбростта и сръчността и, хайдутите я избрали за войвода на своята чета, в която участвал и мъжът и. Много и смели са хайдутските действия на малката дружина на Гуга войвода. Тя наказвала строго и безмилостно, но справедливо турските изедници.

Според преданието тя пленила изедник от село Катърли (днешното Боянци), като го наказала по следния начин: завела го на върха на стръмната местност „Анатемата“, завързала го на една празна кола и го пуснала в пропастта. Друг неин подвиг е пак в същото село. Тя успяла да влезе, преоблечена като калугер, в спахийната кула в селото и забила ножа си в дирека на кулата.

Дружината на Гуга войвода се състояла от шестима храбри опитни юнаци. Легендата разказва, че обсегът на нейните действия бил твърде голям: тя достигнала чак до Бяло море.

Докато хайдутите били единни всичко вървяло добре и дружината имала успехи. Ала веднъж в битка с врага бил убит Браню. Между момчетата възникнал спор кой да се ожени за Гуга. Скарали се хайдутите, започнали да се бият и сами се унищожили. Гуга изкопала общ гроб и ги заровила всички заедно. Останала сама – без мъж, без дружина, без дете, тя престанала да хайдутства и броди из планината.

Така свършва и легендата за Гуга войвода.

автор Евдокия Караиванова

Материалът Защитника на станимашките села Гуга войвода е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

През 1868 година той научава за организирането на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Заминава във Влашко, за да се включи в нея, но четата вече е била преминала Дунава.

По-късно (1875г.) потегля за Херцеговина, за да вземе участие в избухналото въстание. Той и други доброволци биват задържани в Сърбия и върнати в Румъния. Установява се в Турно Магурели. По това време започва събирането на доброволци за четата на Христо Ботев. Атанас Свещаров, заедно с неколцина българи-емигранти се записа доброволец.

След разгрома на четата той бива затворен в София, заедно с други заловени въстаници. Последвала е обща амнистия и Свещаров е пуснат на свобода. Завръща се в родния Серес. Тук той е един от видните дейци в борбата против гръцката пропаганда.

Последвалите две Балкански войни променят живота на много български семейства в тоя край.

През 1913 година, след подписване на Букурещкия мирен договор, Свещаров със семейството си идва в Пловдив. Оттук, заедно с по-малката си дъщеря, заминава за гр. Ксанти.

През 1919 година гръцката армия окупира Западна Тракия. Той избягва в София, а след няколко месеца се установява на постоянно местожителство в Асеновград. В нашия град прекарва спокойни старини. Занимава се със свещарство. Умира на 12 март 1930 година. 

автор Ганка Маринова

(снимка източник)

Материалът Атанас Свещаров (1847-1930) – революционер е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

След завършване на гимназия през 1921 година с отличен успех, той поема пътя на своя баща. Назначен е за учител в с. Елешница. На следващата година е приет за студент в Юридическия факултет при Софийския университет „Климент Охридски“. Студентските години на Георги Русинов съвпадат с годините, донесли на българския народ много нещастия и мъки. Той взима участие в много студентски демонстрации, насочени срещу участието на Българския народ във войната. Властите бързат да му надянат военния мундир и го изпращат в школата за запасни офицери. В школата, а след това и на фронта, той води непримирима борба против братоубийствената война.

На фронта Георги проявява героизъм в боевете срещу неприятеля, но е ранен и се налага продължително да се лекува в ксантийската болница. Оздравял, той се връща отново на фронта, където участва в боевете. Тук през 1917 година посреща новината за успешната революция в Русия.

След войната Георги Русинов завършва Юридическия факултет и се настанява на работа в гр. Пловдив. Наред с юридическата си дейност развива и активна партийна дейност. През 1919 година е вече сътрудник на ОК на партията в Пловдив, отговарящ за Асеновградска околия. По-късно се премества на работа в Асеновград, където е издигнат за член на Околийския комитет на партията, а от есента на 1922 година е вече и негов секретар.

Годините прекарани в Асеновград, съвпадат с едни от най-бурните периоди в историята на асеновградската партийна организация.

Превратът на 9 юни 1923 година заварва единна и укрепнала партийна организация в Асеновград. С този хомогенен състав тя успява да продължи дейността си до септемврийските дни на 1923 година. Настъпват решителни дни за комунистите от асеновградско. Георги Русинов е един от главните ръководители на подготвяното въстание. Участва в изработване на плана на въстанието, а в процеса на неговото организиране, отговаря за своя роден край – Павелско – Хвойненския район и Чепеларе. Подпомага изграждането и обучението на бойните групи, поддържа връзка със Смолянско и гр. Пловдив.

Така в усилена апостолска дейност го заварват ненадейно изпратените от Асеновград полицаи на 12 септември в родното му село и го арестуват.

Докаран в асеновградското околийско управление, а от там изпратен в пловдивския затвор Таш-капия. По-късно го преместват във Втори полицейски участък, където „разпитите“ продължават. Така до 27 септември 1923 година., когато заедно с шестима свои другари, през нощта са измъкнати от Втори участък и са избити по шосето за с. Кадиево.

Материалът Георги Русинов (1892-1923) – антифашист – Ангел Кръстев е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Стотици деца, старци и жени чакат пред фурните и производствените складове да получат малката дажба продукти. Но уви! Положението става наистина критично и напълно нормално то ескалира.

На 26 февруари 1918 г. организирани от членки на местната женска група към РСДП, към центъра на града започват да се стичат жени, за да потърсят сметка на местните управници. Жените са предвождани от Невена Атанасова, Ефтимия Ахрянова, Варвара Тороманова, Евгения Щерева и др. Спонтанният бунт се превръща в организиран. Жените издигат лозунги: „Долу войната!“, „Върнете ни мъжете и синовете ни!“, „Искаме хляб“. Така около 250-300 жени се събират пред сградата на Управлението по стопанските грижи и обществена предвидливост, където са посрещнати от неговия председател – реакционера Винаров. В отговор на исканията на жените, Винаров цинично им заявява: „Щом като ви липсват мъже използвайте пленниците, които са в града“. С тази гавра , сякаш чашата на търпението прелива. Изведнъж към Винаров политат камъни.

В това време се появява кметът на града, който се опитва да успокои развълнувалите се жени, но без успех. Нещо повече, неговата намеса по-силно възбужда гнева на жените. Няколко от тях се скупчват около Винаров, грабват го и го хвърлят в канала, който е минавал тогава през центъра на града. След това всички тръгват към продоволствените складове, за да ги разбият. Повиканата конска полиция се намесва и ги разпръсква. Извършени са масови арести. Много жени престояват дни наред в полицейския участък, където са разпитвани и малтретирани. Води се и следствие, а някои от жените са дадени под съд за нанесена обида над Винаров. Заседаващия в града съд осъжда няколко жени. Най-голямата присъда получава „главната виновница и подбудителка“ на бунта – Варвара Тороманова, която е осъдена на 15 години строг тъмничен затвор.

автор Ангел Кръстев

(снимката е илюстративна)

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Женският бунт в Станимака от 1918 г. е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Момичетата искат да бъдат зачитани от своя господар и особено от хората, които ежедневно ги наблюдават и малтретират, искат нормално работно време. Дали родителите си подтикват децата си към стачка или местните социалисти съзират голямата и безсрамна експлоатация на момичетата и неспазването на всякакво законодателство, но стачката е факт.

Във връзка с нея в града пристига известният социалистически деец Васил Коларов.

На 28 януари местните социалисти организират вечеринка, на която говори В. Коларов. На 29 януари той отново говори на работничките за причините за стачната борба.

Стачката завършва без конкретни резултати, но тя има силен морален успех и особено голям отзвук. За този и резултат важна роля изиграва публикуваната статия на Васил Коларов във в. „Работнически вестник“, в която са описани тежките условия на труд и лошото заплащане за положения труд от работничките от фабрика „Свила“.

автор Ангел Кръстев

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Стачката в станимашката фабрика „Свила“ през 1906 г. е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

През 1931 година е приет за член на РМС, а от 1934 година до 1939 година е член на районния комитет на РМС. Член на Партията е от 1935 година.

Като тютюноработник взема активно участие в борбата за подобряване на трудовите условия на работниците.

На 9 юни 1934 година е арестуван и изпратен в Пловдивския затвор. Там престоява до 1935 година. На делото е оправдан. За неговата антифашистка дейност често е разкарван по участъците от полицията.

Взема активно участие в подготовката на акцията за освобождаване на концлагеристите от лагерите „Гонда вода“ и „Св. Никола“. Разкрит и заловен от полицията е осъден на смърт и обесен в пловдивския затвор на 2 октомври 1942 година.

Материалът Лазар Петров Пачов (1915-1942) – антифашист е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.