В рамките на целия си съзнателен живот „поп Каню“ събира, систематизира, записва легенди, истории, факти, разкази, свързани с живота на Момчиловци и Средните Родопи.

През 1975 г., с подкрепата на Николай Хайтов, се появява големият му труд „Миналото на село Момчиловци, Смолянско. Принос към историята на Средните Родопи”. Оригиналът, който понастоящем се съхранява в Смолянския архив, е 2000 страници. От тях са отпечатани 600.

Това е един от най-светлите образи в родопското родознание и история. Освен със своите краеведски страсти, отец Канев е познат и като образцов свещеник. Той служи в храм „Св. св. Константин и Елена“ в село Момчиловци повече от половин век. Почива през лятото на 1998 г. и е погребан до южната стена на храма.

„Хляб на заем можеш да дадеш, но дух по милост не може да получиш.“
Отец Констанин Канев

Материалът Отец Константин Канев от село Момчиловци е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Според големия специалист проф. Михаил Карапаунов (1928-2018), също от Момчиловци, Мърквичка е вдъхновен за композицията, следствие на впечатленията от сватбен обред, на който той е свидетел. Вероятно на място е правил рисунки, които да му помогнат при създаването на творбата. Изключително достоверна е и портретната характеристика на поп Паскал, тогавашен свещеник в селото.

Картината е много ценна и с предадените етнографски особености на фигурите и техните облекла.

До средата на 60-те години на миналия век картината е изложена в Прага. В последствие идва в София и става собственост на Националната художествена галерия. През 1972 година, картината гостува и в художествената галерия на село Момчиловци. 

Материалът Картината „Сватба в Момчиловци“ на Иван Мърквичка и нейната история е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

На връх билото се е ширнала поляна. Ала тя е само част от това, което искам да ви кажа, защото там присъства и човек… Няма звуци, няма движение. Само човекът и светлината изпълват огромното платно. Човекът осмисля пространството (защото е в дълбоко единение с него), светлината дарява прозрение. 

А художникът Михаил Карапаунов е нарекъл картината си „Родопски овчар“. И с право! Онова за слънцето, поляната и вселената зад човека е само усещане. Има го и го няма на платното, както го има и го няма в ония съкровени мигове на вглъбение мигове, в които гледаме на света с душата си, с нейната мъдрост… Такъв е и този родопски овчар, затихнал в маранята на деня в себепрозрение… 

Такива са и картините на Карапаунов „Селски деца“, „На училище“, „Майка“, „Почивка“, „Родопско момиче“, „Пейзаж от Момчиловци“, „За вода“, „Отечествената вода“… – множество платна, стотици рисунки, много теми заради главното – да се превърне в естетическа стойност красотата на веществения свят и хората, които го населяват, дори и когато тя е само плахата скромност на селските деца, неосъзнатото величие на обикновения войник, предусетената отговорност на майчинството у родопското момиче. Нещо повече – своите творчески открития Карапаунов посвещава именно на тази красота … Може би защото въгленът, изстинал в родопското огнище, е първият му молив, може би защото дяланите от баща му каменни плочи са първата му хартия и сигурно защото е чедо на планината. 

„Завършването на една картина край няма – казва за своята работа художникът – и все пак тя може да се счита завършена на всеки етап, стига да въздействува!“

В този смисъл време е да припомним на художника Михаил Карапаунов, че ние, родопчаните, чакаме с нетърпение въздействието на неговото изкуство. 

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът При художника Михаил Карапаунов от село Момчиловци – Невена Стоичкова е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Местна легенда разказва, че едно лято турци оградили селото. Повечето жители избягали, пръсвайки се по съседните била, част от населението било хванато и ислямизирано.

След това, макар и живеейки в сговор (брат с брата дели ли се?), част от помохамеданчените българи решили да се преселят в Богутево, а друга голяма част в Джурковското дере.

Относно Себиховци (Сабиховци), се знае, че историята на махалата стъпва на стара легенда, разказвана от Кина Стайкова Суркова:

„В Горно Дерекьой имало двама братя от стария Митроски (Лазаровски) род. Единия бил помохамеданчен, другия дълго се крил по горите. Разделени от вярата си, двамата братя построили къщите си на противоположните краища на имота си. В градините имало круши и ябълки, които заедно брали и делили. Накрая наследниците на двамата братя и техните деца се скарали и българо-мохамеданите, начело със Себих (Сабих) се изселили в Джурковското дере, където на високо основали и едноименната Себиховска (Сабиховска) махала. Всяка година, те ходили обратно в Горно Дерекьой да си взимат своята част от ябълките и крушите.

В книгата „Миналото на село Момчиловци“, отец Константин Канев обстойно описва чрез предания, разкази от местни осведомители и документи, тези миграционни процеси, които са основа на заселването на тази иначе дива и непристъпна част на Родопите.

Едно обаче е сигурно. Повече от сигурно.

Цялото помохамеданчено население в района е българско. Само тук то е наричано „Ахряне“. Това са чисти българи, запазили един от най-кристалните български изговори и диалекти, за чистотата на които дори проф. Балан свидетелства. Една историческа неправда и геополитика разрушава временно мостовете към историята, но в настоящите поколения този корен намира себе си отново в пълнота.

Тази историческа неправда е точно толкова болезнена, колкото т. нар. „Възродителен процес“ или по-ранната „Кръстилка“. Не можеш да откъснеш от майка, род, вяра. Можеш, но след теб историята и логичния ход на историческите процеси отново поставя всичко на мястото си.

Материалът Как насилствено наложената вяра разделила брат с брата в Момчиловци е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.