Материалът Стара София (галерия архивни фотографии) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Рапицовите насаждения на България е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Чешмата е разположена в централната част на града, под сянката на вековно чинарово дърво, което ѝ дава и името. В средата на плочата ѝ са изобразени два релефни лъва, обвързани с верига и седнали на колонки, под които тече водата. Над лъвовете е изписан надпис на арабски – „машаалах“. От двете страни на този надпис е издълбана годината на създаване на барелефа – хиляда двеста седемдесет и първа по хиджра отляво и хиляда осемстотин петдесет и четвърта от Христа отдясно. Над лъвовете са изобразени звездички, две кандилници за тамян или ибрици, а в двата края – слънце и полумесец. Най-отгоре е изобразен шестокрил херувим.

Съществуват две основни версии за произхода и пътешествието на барелефа. Според едната, той е дело на майстор от Дебърската художествена школа, изработен през хиляда осемстотин петдесет и четвърта година за чешма в двора на Ески джамия в Сяр. След Младотурската революция през хиляда деветстотин и осма година плочата е трябвало да бъде разрушена, но е спасена от грък. По време на Балканската война български войници я отнасят във Валовища, където остава. През Първата световна война български войници от Втора армия я пренасят в Свети Врач и я поставят в Банята. През хиляда деветстотин тридесет и трета година барелефът е поставен на сегашната чешма.

Според друго мнение, чешмата е изработена от горнобродски каменоделци за градска чешма на Валовища. Твърди се, че чешми с идентична централна композиция, дело на същите майстори, могат да бъдат открити в двора на музея в град Гоце Делчев, както и мраморна чешма в старата част на град Благоевград, която по-късно е демонтирана.

Независимо от точния си произход, Чешмата под чинара остава един от най-ценните възрожденски паметници, свидетелство за богатата история и културно наследство на Сандански и региона.

Материалът Чешмата под чинара в град Сандански – пътешествие през вековете на един възрожденски символ е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Чешма има дарителска плоча, на която е изписано:

„Съградена 1929 г ; Подновена 1992 г.
От Димчо Колев с. Избегли ; Иван Лапатарев с. Лилково“

Материалът Чешма край аязмото на Араповски манастир „Св. Неделя“. е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Язовир Белмекен в Рила е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Паметник на Дан Колов в село Сенник – община Севлиево, област Габрово е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Български облигации от първата половина на 50-те години на миналия век (галерия архивни фотографии) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Сред по-значимите притоци на Острешка река са реките Рибна и Маришница, които допринасят за нейния воден обем и за разнообразието на речния екосистемен комплекс в района.

Материалът Река Острешка – десен приток на река Видима (водосборен басейн на река Янтра) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Река Марица – най-дългата българска река е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Горната северозападна част на поляната е наречена Русалийски гробища. Проходната седловина на главното вододелно било е разположена доста по на север. Между нея и Русалийската поляна лежи дълбоката долина на Тъжа, набраздена от нейните начални потоци.

Седловината или проходимото (проходното) място на главното било до 1870 г., когато именитият пътешественик Феликс Каниц пресича Калоферска планина на път за Калофер, е била известна с името Марин проход. Така е бил наричан и върхът — днешният Русалка, извисен на запад от седловината.

За произхода на наименованието Русалска (Русалийска) се изтъкват най-различни предположения. Някои твърдят, че то има митологичен произход и го свързват с обаятелния образ на русалките (самодивите), които тук устройвали своите среднощни игри.

Други автори търсят обяснение на името във връзка с обредните игри през Русалската неделя; (седмицата след Спасов ден), наречени „русалии“, които ставали на открито. Русалци се наричали а самите играчи.

По-правоподобно е твърдението, че „кръстници“ на Русалската поляна и пътеката са „русалците“ — султански привилегировани поданици — рудокопачи, които срещу дадените им привилегии се задължавали да работят определено време безплатно в рудниците на султана.

Дружините на русалците често прехвърляли планината по оживената някога пътека. Една такава дружина се завръщала в късна есен по домовете: си. Когато преваляла билото на планината, подранилата зима я посрещнала със сняг и виелица. Лутали се по широката поляна русалците и дълго  търсили засипания от снега път. Най-после подкосили крака и вече не станали. През пролетта овчари открили безжизнените им тела и ги погребали: на поляната. Оттогава планинците започнали да: наричат гробовете „русалски“, а високата северозападна част на поляната — Русалски гробища.

В друго предание съдбата на русалците споде¬лят загорски романки (Загоре е старото име на Ново село), тръгнали към прохода на връщане ог „русаля“ (романя). Така някога наричали жетварските дружини, които през лятото работили па полетата на Тракия — в Загоре. Според преданието внезапна снежна виелица през ранна есен погубила момичетата от една такава дружина при завръщането им след края на жътвата по родните места. Погребали ги през пролетта на поляната край самата пътека за прохода.

Допреди четиридесетина години в тази част на Русалийската поляна стърчаха продълговати камъни, забити над „гробовете“ на незнайните русалци или романки. През лятото на 1967 г. кръстосвах многократно нашир и надлъж Русалийската поляна, за да открия следите“на Русалийските гробища. Единствен камък бе останал. Къде бяха изчезнали тежките плоски камъни? Може би бяха вградени в маркировъчните пирамиди, очертаващи в този район отсечка на маршрута „Ком—Емине“.

Приемливо изглежда и предположението, че „надгробните“ камъни са били побити в земята от местните пастири, за да се ориентират по тях при лошо време и в мъгла. Когато са поставени тези камъни, Русалийската пътека в тази част на планината е била тясна и се е губела из високата трева. Неведнъж пътниците, а дори и стари опитни овчари трудно намирали в мъглата вярната посока.

Продълговатите камъни, които пастирите поставили нагъсто в най-високата част на поляната, наподобявали старо изоставено гробище и понеже те се намирали край Русалската (Русалийската) пътека, нарекли местността Русалски (Русалийски) гробища. Подобни камъни с ориентировъчна цел били поставени и на други места край пътеката и особено на по-ниско разположената обширна Пирова ливада.

Марин проход е бил познат и използван още в най-Дълбока древност. През епохата на римското владичество той е служил като съобщителна артерия между Дунавската равнина и Тракия. Чрез него се е осъществявала пряка връзка между селищата и крепостите в поречието на Янтра (Мизия) и тези в долината на Тунджа (Тракия). В това ни убеждават твърденията на редица именити пътешественици и изследователи на нашите земи.

Хенрих Барт, който през 1862 г. пътува през България, пише в своя труд „Пътувания из вътрешността на Европейска Турция“ (Берлин, 1864 г.) г „До Голямо село край р. Тъжа минавал стар римски път, по който се стигало от Казанлъшкото поле до Ново село за 6 ч и до Ловеч за 10 ч. В полите на Стара планина, при входа на долината, край стария римски път личали развалини с голяма четириъгълна основа от пласт камъни и пласт тухли“.

В описанието на своето пътуване през планината от Ново село до Калофер Каниц споменава, че достигнали Русалийския проход — „най-високият ог всички балкански проходи“, след като са преминали водораздела между Егейско и Черно море (Марин проход) и са се спуснали в долината на „Тракийска Тунджа“ (Тъжа), откъдето се изкачили на „прохода“ (Русалийска поляна). Според измерванията на Каниц „проходът над морската височина е 1930 м“. Така забележителният труд на Каниц. „Дунавска България и Балканът“ (Париж, 1882 г.) утвърди две грешки — едната номенклатурна, а другата топографска. Според първата Русалийската поляна става Русалийски проход.

Всеки, който е пресичал тази продълговата, набраздена от пороите поляна, разположена между склоновете на върховете Грамадата и Пенчов пряс, а на север докосваща началните потоци („главата“) на Тъжа, би потвърдил, че по характера си поляната не може да бъде оприличена на проход, разбирано в тесния смисъл на това физикогеографско понятие. Оттук и втората грешка — на Марин проход се приписва височината на Русалийската поляна, която Каниц измерва на 880 сажена, равняващи се на 1930 м. Така Марин проход по незаслужено удостояване става „най-високият балкански проход“.

Посочвайки грешките на Каниц, Павел Делирадев („От Ком до Емине“, 1945 г.) споменава, че главната проходна пътека не достига никъде тази височина и че Русалийската поляна, която се пресича от дясното разклонение на главната пътека (р. Тъжа — Калофер), е най-високата точка не на прохода, а на едната от пътеките, и обобщава: „Проходът е не Русалийски, а Марагидик или Марин проход с две пътеки — Русалийска и Тъжен- ска“.

Калоферци наричат Русалийската поляна Русаля, а членувано я пишат и произнасят Русалята. Членуваното име е подвело и Каниц, който в своите пътни бележки отбелязва пътеката под името Росалита (Rosalita pass). В някои по-късни публикации и неофициални карти Русалийската поляна е отбелязана под наименованието Розалито поле явно под влияние на грешката на Каниц.

Калоферецът Никола Начов в своя труд „Калофер в миналото — 1707—1877″, издаден през 1927 г. от Калоферската дружба в София, в раздела с орохидрографски бележки за Калоферска планина навсякъде пише Русалска поляна, Русалски гробища, Русалска пътека и никъде Русалийска, Русалийски. Така ги назовава и пише и Д. Илков в своята пътеписна публикация „Екскурзия по Калоферската планина“ (Периодично списание на Бълг. книж. д-во, г. X (1896 г.), кн. 52—53).

Каниц също споменава за една каменна пътека при Голямо село — „продължение на пътя, по който римляните поддържали търговията между Мизия и Тракия“.

Константин Иречек описва стар калдъръмен път, който идел откъм Стряма. Той минавал в самото подножие на Стара планина и излизал в Казанлъшкото поле до Голямо село, „дето се намирали три крепости да го пазят, от които най-важната била голямата развалина, наричана Манастирище, в долината на река Тъжа“. Тук били намерени два камъка с почти изтрити надписи. Разчитането на почти заличения латински надпис върху единия камък струвало доста усилия на археолозите. Било установено, че камъкът вероятно е жертвеник на Аполон. Надписът гласял: „Apolloni agath lytem param“. Вторият камък е бил с гръцки надпис.

Братята Шкорпил пишат, че главните римски пътища заобикаляли най-високата част на Централния Балкан и минавали на запад през Троянския проход и на изток през Шипченския.: „През прохода Марагидик минавала лятна планинска пътека, която според римския обичай била снабдена с балканска порта, чийто развалини се виждали в северния склон на балканския – гребен до изворите на р. Острешница – днес Острешка. Като подпорка и начало на тази пътека откъм север служели градът и крепостта до върха Острец. На юг римската пътека слизала по долината на р. Тъжа до града, чиито развалини се намирали там, където Тъжа навлиза в Казанлъшкото поле — на северозапад от Голямо село.“

Археологическите разкопки и проучвания, направени през 1951 г. под ръководството на проф. Атанас Милчев в Севлиевско и по-специално в землището на село Столът, потвърдиха предположенията на някои предишни изследователи на древните пътища по нашите земи за съществуването на пътя през Марин проход още през римско време.

Този път се отделял при Никополис ад Иструм (с. Никюп) от главния римски път, който свързвал Нове (Свищов) с Филипополис (Пловдив), и се отправял по долините на Росица и Видима към крепостта при днешното село Градница. Оттам пътят навлизал в пролома Боаза (на река Боазка) и при днешния квартал Острец на град Априлци и по Острешка река се изкачвал по северния склон на планината, за да се прехвърли през Марин проход в поречието на Тъжа. По долината на реката римският път се спускал на юг към Казанлъшкото поле. При изхода на планинската клисура било изградено укрепление, останки от което и сега личат  северозападно от днешното с. Тъжа. Редица защитни съоражения, а и крепостите по долината на Росица и Видима охранявали пътя.

За тази цел служело и построеното от древните траки укрепление на купенообразния връх Острец, извисен източно от село Острец днес квартал на град Априлци, което през епохата на късното римско владичество (IV—V в.) било използвано от римляните като наблюдателна кула и защитно съоръжение.

Останки от римски укрепителни съоръжения (преградна напречна крепостна стена) са запазени и в най-високата част на Марин проход, на север от главното било, близо до изворите на Острешка река. Новопрокараният път от Острец за хижа Тъжа е разсякъл стената, а остречани години наред са вадили и използвали добре изпечените тухли, така че сега едва личи мястото, където се е намирало това високопланинско защитно съоръжение на римляните.

Константин Иречек отбелязва в своя бележит труд „Пътувания из България“, че в северните склонове на връх Русалка се намирало някакво градище. За малка твърдина (укрепено място) при Марин проход споменава и К. Тулешков в книгата си „Исторически оглед на отечеството ни“ (Търново, 1880 г,). Навярно и двамата автори имат предвид преградната крепостна стена северно от прохода.

Проф. Атанас Милчев изтъква предположението, че нахлуването на келтите през III в. пр. н. е. от Мизия в Тракия е станало и през Марин проход. С техните опустошителни нападения се обяснява и замирането за известен период от време на двете тракийски крепости, построени в подножието на планината и близо до прохода — крепостта на връх Острец и тази в м. Имането, югоизточно от село Столът.

След турското нашествие по нашите земи пътеката по долината на река Тъжа постепенно загубила своето значение. Затова пък се оживила Русалийската пътека, която се сливала под изворите на Тъжа със стария път и свързвала Калофер с Ново село /Априлци/. По тази пътека прехвърляли билото на път от Северна България за Тракия и Цариград тежко натоварени кервани с гайтани и шаяци. Оттук минавали дружините на русалците и загорските романки, търговци и гурбетчии.

На две места край пътя от Калофер за Ново село турците построили „кули“ (беклемета), в които главно през лятото се настанявала постоянна турска стража, за да пази керваните и пътниците. Едната кула — Калоферската, била изградена отляво на Русалийската пътека под връхчето на рудината Заногата. Другата кула — Загорската (Новоселската), охранявала Пресеката. Така местните :планинци наричат тясната проходна седловина.

Със свито сърце тръгвали хората на път през планината, станала през смутните робски години свърталище на свирепи разбойници. Търговците и керванджиите наемали богато платена охрана от турски заптии, за да ги придружават при несигурното пътуване през прохода, но често самите заптии, съюзени с разбойниците, обирали, а понякога и избивали доверилите им се пътници.

Трудно било пътуването из планината в ония времена. В късна есен заптиетата напускали кулите, но след тях по тия места идвали бурите и снежните виелици и дебнели пътника по дългия му път през Балкана.

Някога, може би към края на Втората българска държава, в глухата пазва на Тъжа, точно там, където се събирали четирите планински пътеки от ( Априлци, Калофер, по долината на Тъжа и откъм Малката Козя стена), се гушела простата, но яка сграда на малък спасителен дом, в който пътниците намирали подслон и живителна топлинка. Построен е бил от Голямоселския манастир. Сградата била вкопана с трите си стени в склона край реката, а до нея била залепена друга по- малка постройка за добитъка. През лятото спасителният дом, който пътниците наричали Манастирчето, се обитавал от един калугер, а през зимата от двама или трима. Стотици пътници прекрачвали уморени прага на Манастирчето и мълвели думи на благодарност към благодетелите.

Нашествениците друговерци разрушили манастира в долината на Тъжа, а спасителният дом, напуснат от грижливите си стопани, запустял и се порутил. Останките от някогашните две постройки .са заличени отдавна, а вкопаните в глинестопесъчливия склон край Тъжа стени са засипани с пръст. Сега на мястото на някогашния спасителен дом стърчат мандраджийски бараки.

По време на Освободителната руско-турска война (1877—1878 г.) турците, опасявайки се, че руските войски могат да използват Русалийския проход, за да се прехвърлят през Калофер в Южна България, укрепили теснината около Пресеката и Загорската кула с окопи и валове. Техните следи и сега личат на билото около прохода.

Австрийският генерал Магнитош преценявал Русалийския проход като непроходим и изключвал възможността да се използва при руските настъпателни операции.

Когато руските войски се оттеглили от Южна .България под натиска на Сюлейман паша и се укрепили на Шипченския проход, беззащитните градове и села от Казанлъшкото поле изживели трагедията на средногорските и родопските селища що време на Априлското въстание (1876 г.). На 15 -август 1877 г. (ст. ст.) по стръмната Русaлийска пътека се проточила дългата върволица на покрусените калоферци, оставили зад гърба си пепелищата на бащините стрехи, за да търсят спасение от турския ятаган в Северна България. В началото на 1878 г. отрядът на ген. Карцов преминал през Троянския проход при сурови метеорологични условия, а поделение от руската пехота освободило Калофер. Селището възкръснало из пепелищата за нов свободен живот.

След Освобождението Русалийската пътека заглъхнала и обрасла с трева и бурени. На много места лавините и пороите заличили тесния коловоз, но старата пътека все пак си останала най-прекия път между Калофер и Ново село, по който планинците и пастирите, а по-късно и туристите се отправяли към изворите на Тъжа.

източник

Материалът Русалийски проход (Марин проход) в Стара планина е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.