Отиващите си родопски села

Милите ми учинайка Петра и леля Рада от село Джурково. Скъпа снимка. Вече ги няма. Няма го и чичо Янко, да седне на пейката, няма го и чичо Мильо да мине с овцете, че да си кажат нещо. Макар и казано десетки пъти, пак е нещо. Да си припомнят, че не са сами, има хора. Няма го и бай Кольо, да мине с малкото си магаренце, гальовно да му подвикне.Осиротя Джурково. За по-малко от две години над десет души си заминаха. Оная, пустата, с косата ожъна и зачерни много врати. Останаха шепа хора. По-малко от пръстите на двете ръце.

Дали някога, отново комините ще запушат? Дали повета ще склони мощните снаги на каменните къщи? Дали роднини, внуци, правнуци, ройнати из цял свят ще се сетят, че имат бащиния, та отново селото да оживее? Иска ми се да е така…