2016 – 26-28 август – Уикенд на язовир Голям Беглик

Любимо място! Винаги, когато отиваме там, се чувствам страхотно и максимално далеч от градския шум. Заради очертаващото се хубаво време, се надявахме и този път да не останем разочаровани.

Групата тръгна около обед, а ние привечер. Мястото, което бяха заели бе сред елова гора и беше чисто и спокойно, отделно че и се намираше само на километър от язовирната стена. Хубаво място, хубави хора и както често (да не кажа винаги) става осъмнахме на сладки приказки пред нежната прегръдка на огъня.

След като станахме малко преди обед, хапнахме набързо и решихме, че ако не предприемем някаква разходка из района, ще си останем цял ден на масата. Хапнахме по някой залък и газ по черния път.

Около язовира има три защитени зони – „Самодивска поляна“ (близо до нея бе и нашия лагер), „Чатъма“ (там, където се намира горския център) и „Батълбоаз“ (мястото на провеждащия се по същото време фестивал). След като преминахме „Самодивската поляна“ походихме 3 км и от там тръгнахме на северозапад, по черния път за връх „Голяма Сюткя“, за да заходим отзад планувания за изкачване връх „Манастира“ 1756 м и да разгледаме останките от калето, което се е намирало там. Преминахме през много голяма поляна, а когато започнахме изкачването към върха, което бе през гората, защото нямаше пътека, се откри зашеметяваща гледка към мраморното било на Пирин, а Кончето, Кутело и Вихрен сякаш бяха пред нас като на длан.

След около двайсетина минути бяхме на върха, преминавайки през порутени зидове и ясни следи от градеж, който в последствие видяхме, че опасва целия връх. От към югозапад се откри хубава гледка, но за съжаление самия язовир едва се виждаше между дърветата.

Поседяхме няколко минути и последва шеметно спускане по доста стръмния източен склон на върха, сред множество паднали дървета, но съдбата ни награди като намерихме и първата си гъба за деня – една доста едра манатарка.

Отново излязохме на черния път опасващ язовира почти на мястото от където бяхме тръгнали и продължихме към един от трите ръкава на язовира.

Защитена зона „Чатъма“ и намиращия се в нея горски център се намират точно между двата големи ръкава. През тях ходенето е монотонно, защото липсват всякакви гледки. На горския център беше доста оживено – имаше канута, много палатки, животни, хора. Без да губим време поехме отново по пътя.

В края на всеки един от ръкавите има мост, така че няма как да се объркате и да продължите по течението на малките реки, които захранват язовира. От моста на края на втория ръкав продължава черен път, който води до село Сърница и местност Каратепе. Този маршрут е между 4 и 5 часа. Тук намерихме и една много голяма сърнелка, която създаде разнообразние на гъбената ни беритба за деня.

След края на втория ръкав, излязохме на големи поляни. Това беше защитената зона „Батълбоаз“, заедно с двата острова, намиращи се в язовира. Навсякъде по пътя виждахме двулентова червено-бяла маркировка, която указва граници на защитена зона. Видите ли нещо подобно из преходите си, не си и помисляйте да запалите огън, още повече да мърсите. Ще сте в територия със специален статут.

В края на „Батълбоаз“ вече започнахме да виждаме първите коли и започнахме да чуваме първото „думба-лумба“.

Фестивалната зона беше в западната част на третия и най-малкия ръкав на язовира. Имаше немалко хора, вероятно имаше и много интересни за някои неща, но лично на мен ми е прекалено префърцунено това събитие. Свирили сме тук през 2009 г и помня как всичко беше много, много различно. Сега хора, които са с нови туристически обувки и дрехи за 1000 лв, с коли без една драскотина да изпадат в транс при допира с природата и да правят внушения за това колко е близо човек до нея, в същото време да са мат 48 часа не ми се вързва много. Това разбира се е лично мнение и всеки може да се познае или не в описаните персонажи.

Точно в 18:58 ч излязохме на последната 4-километрова отсечка по шосето. Точно там намерихме и десетина чудесни сърнелки, които попълниха богатия ни „улов“ от гъби. В последните минути на деня се наснимахме на воля на залеза, който ни остави без дъх.

Бяхме в лагера малко след 20:00 ч. Хапнахме набързо, поизмихме се и айде по „леглата“. Равносметката за деня беше точно 30 км и 460 м положителна денивелация.

Неделята ни събуди с много кофти време, тежки облаци бяха надвиснали над нас, но така или иначе скоро шяхме да тръгваме и това не ни притесняваше особено. Беше 10:30 ч и реших да врътна за норматив една обиколка на язовира с колело.

По пътя срещнах немалко колоездачи, явно подобно на мен, решили да използват неделята за колоездене. От зоната на фестивала до шосето беше доста тегаво, заради върволицата от коли, но лавирайки между тях и прахта, която беше колкото пясъчна буря в Калахари, успях да се придвижа сравнително бързо по този участък и в 12:20 бях в лагера. Оправихме багажа, взехме си чао със всички, които бяха останали и потеглихме през Доспат, Борино и Пампорово. Много хубав и наситен с движение уикенд.