През 1901 г. Мешеви от Лъкавица правят неуспешен опит да се изселят в Турция

Разказвал съм ви много пъти за Асен Мешов (Хасан Мешев) от село Лъкавица. Той е един от най-любимите събеседници на Николай Хайтов и чрез неговите разкази, великия поет на Родопа разказва за забравени времена и страсти. Една от най-трогателните истории, които бай Хасан разказвал е тази за изселването на лъкавци в Турция през 1901 година и връщането им година по-късно. Тя намира място в книгата „Миналото на Лъкински район“ от Иван Гащилов.

Подмамени от благи обещания за светло бъдеще стотина семейства, се придвижват до морския бряг при Шар кьой (днес в района на град Текирдаг). С параход се прехвърлят в отредения за тях район. Всички разбират, че са били подмамени. Дават им уж колкото земя искат, но то камънак. Каквото посееш загива, вода няма. Паша също няма. Анадол, ама див.

– Голям серсемлик е било да си оставиш бащинията и да отидеш с овце, мулета и волове в ония пущинак-дъбак – споделял бай Хасан – Я тогава съм бил 10-12 годишен.
– Как се прибрахте? – питали
– Обратно с парахода. Като стъпихме на Шар кьой, влязохме в едно лозе. Натапанихме се до гушите, та ни дойде малко сърце на място (поосаферихме се). Дойдохме от село за 45 дена, а се прибрахме за 15. Не искахме и да чуваме за почивка.

Навил си нов тютюнчек бай Хасан и продължавал:

– Трудна земя е това Анадола. Имаше чакали и кучетища диви. Обиграваха по цели нощи покрай овцете. Пълно с комари, свят хора измряха от треска. От сто семейства се върнахме само пет: На Таир, на Ахмед Горялото, Азисчето, Якубчето и наш бубайко.

Завършил разказът си Хасан Мешев с паметните думи на баща си:

– До края на живота си бубайко викаше: „Я са от тука не поклащам! Ако ще капа да ми слагат, връз капата – капа, от темела вече не мърдам“.

Истински и човешки разказ! Колко силна е предаността към родното място, особено в трудни ситуации и колко осъзнат е стремежът да пазим корените си в поколенията напред.

(снимка – село Лъкавица)