Манастирът „Св. Петка“ – д-р Димитър Атанасов

Манастирът „Св. Петка“ е един от големите български манастири и играе важна роля в живота на село Мулдава. Той е построен на голяма тераса в северните склонове на Родопите. Кога е изграден, не се знае. Предполага се, че това е станало още преди падането на България под турско робство. В „Кратка история на манастира „Света Петка“, съхранявана в Държавния архив – Пловдив, се посочва годината 1360, но това не е потвърдено от нито един исторически извор. Предположението почива на факта, че по време на управлението на цар Иван Александър (1331-1371 г.) се обръща сериозно внимание на храмовете и манастири. Царят е ктитор (дарител) на Бачковския манастир, затова и портрета му е изписан в костницата на същия манастир.

Според местни предание манастирът „Св. Петка“ е споделил съдбата на повечето свети обители по това време – бил е опожарен. Възстановен е със средства на сливенски хайдути през 1666. По-късно е пострадал от чирпанските потурнаци.

Мраморната плоча, зазидана на стената с гръцки букви съобщава: „Тоя манастир, в който живеем ние, монасите, и който беше по-напред на пепел, въздигна се и се направи от основание във времето на игумена йеромонах Паисий в лето от Христа 17-16 на май 11“. През 1793 г. е опожарен отново и възстановен през 1806 г. по време на йеромонах Константин. Поредното опожаряване през 1821 г. и изграден отново през 1836 г. Този път надписът е с български букви: „Тази света обител Светая Петка, називаема Молдавска, след окончателното и изгоряване, преустои се пак из ново във времето на негово преосвещенство св. филипополски г. Никифор и във времето на игумена Антим свещеноинок, Софроний свещеноинок, Захарий свещеноинок и иноци: Селевкий и Прокопий в лето 1836“. Не е възстановена само южната стена – това крило и до ден днешен не е добило първоначалния си вид. 

За църквата също има писмено свидетелство: „Църквата се съгради от основание с много труд във времето на игумена йеромонах Константин в лето от Христа 1800“. През 1946 г. тя се срутва и за съжаление от старата сграда са оцелели само западната стена, преддверието и откритата нартика. При възстановяването и през 1951 г. новата част е изградена по-тясна и по-ниска и се получава известна дисхармония. Фактически основните сгради в манастира в този вид се оформят в периода 1836-1876 г. В книгата „Мънастиря „Света Петка Молдавска“ при северните поли на Родопските планини“ йеродякон Никифор С. Стоянов разказва интересен епизод от историята на тази света обител през съдбоносната 1976 г. През Светлата седмица в петък, когато е ставал събор на манастира, той е бил посетен от кадията на Станимака и известният Ахмед ага Тъмрашлията.

Игуменът в разговор посочил, че бащата на Тъмрашлията е бил най-големият защитник на обителта и посочил: „Сега ти оставаш негов наследник, за да браниш и покровителстваш манастира ни“. Изглежда, поласкан от тези думи, турчинът се заканил: „Попе, ако би някой да ви направи и най-малко зло, навести ми с едно писъмце от две думи и злосторниците под земята да са, ще ги намеря.“ И той изпълнил обещанието си, когато помашката орда, предвождана от Мустафа Семерджиолу се запътва от с. Чаушево (сега Добростан) към манастира, Ахмед ага я предупредил: „Ако направят някакво зло, всичките през топус ще ги прекарам.“По време на Руско-турската освободителна война 1877-78 г. бягащите турски орди, преследвани от руските войски, ограбили всичко ценно от манастира – животни, покъщнина, ценни предмети и т.н.

И още един факт от историята на „Св. Петка Мулдавска“ – през 1894 г. се изгражда камбанарията, с кяото се завършва целия култов ансамбъл.

Манастирският комплекс се допълва с още един параклис „Свети безсребреници Козма и Дамян“ с аязмо, намиращо се северно под стените на манастира.

Важен е и въпросът: „В чии ръце е била тази света обител през дългата си история?“ Този въпрос се налага, тъй като е известно, че Станимака е бил средище на гръкомани докъм 1906 г.

Повечето автори сочат, че този манастир е бил български и не епопадал в гръцки ръце както Бачковския, Воденският, Кукленският, Белащенският и т.н. Към това се придържа и акад. Николай Хайтов. Но в едно писмо с N 95/15.11.1904 г. игуменът на манастира Милетий пише до пловдивският митрополит Натанаил: „Нещо до преди 42 г. манастирът беше в гръцки ръце, управляваше се от гръцката митрополия. Тук имаше тогази и гръцко училище. Преди 75 г. аз се учих в това училище“. Може да се вярва на този текст, тъй като се касае за времето преди 1870 г., когато се създава Българската екзархия.

Че е съществувала борба за надмощие между българи и гърци за този манастир ни посочва и една кореспонденция до излизащия в Цариград вестник „България“ от 1862 г. Привеждам целия текст, който ми бе предоставен от Мина Христемова, уредничка в Историческия музей – Асеновград. Ето текстът: „Една кореспонденция от Пловдив, обнародвана в „Курне д`Ориан“, оплаква се, че българите отървали един монастир, близо до Станимака, на име Молдова. Кореспондентът иска да каже, че тоя монастир бил гръцки, по причина че в Станимака народонаселението уж било чисто гръцко, затова българите нямали право да присвоят монастират.

Кореспондентът на „Курне д`Ориан“ е в заблуждения. Ние сме ходили в Станимака и сме видели с очите си, ако не по-многото, но половината народонаселение на този град е българско. Колкото за селата, никакво противоречие не ще, че народонаселението е чисто българско. Следователно монастирът требува да е български и в български ръце.“

Независимо от това, манастирът е бил пазител през цялата си история на българския дух, нрави, обичаи, религиозност.

След Освобождението манастирът става център на просветата. Христо Негенцов и Иван Ванев, които изследват образованието в Източна Румелия (1879-1885 г.) споделят следното: За нуждите на църквата през 1880 г. в манастира „Св. Петка“ до Станимака е открит курс за даване на най-елементарни знания на свещеници във връзка с тяхната работа. В курса са следвали 30 свещеника“. Съществувал е проект за откриване на четирикласно духовно училище там. През 1883/84 г. се открива училище с изучаване и на светски дисциплини – български език, история, география, смятане и т.н. Закон божи – задължително. Тук се учат и сираци от Руско-турската война. В него учители са били Илия Амбарев и Никола Попвасилев от Асеновград. Просъществувало е до 1889 година.

В града е имало една къща, вероятно доста голяма, защото половината се давала под наем, а другата половина е служила за метох на манастира. Вероятно там са отсядали хората на път за манастира или при завръщането си от него. В началото на XX век той притежавал още една новопостроена къща (фурна), която също била отдадена под наем.

В наше време манастирът е обявен за паметник на културата. За съвременния човек той е ценен с оригиналните стенописи от 1840 г., дело на Кръстю Захариев и синовете му Петър и Георги от Тревненската живописна школа, със сюжети от Апокалипсиса, Мъченията на апостол Петър, Шестоднева, ктиторски портрет на Петко Неделчев и сина му от Чирпан. Интерес предизвиква и откритата нартика, украсена с богата и разнообразна художествена украса. Впечатление правят образите на Св. св. Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум Преславски, Теодосий Търновски, Евтимий Търновски, както и иконите на тревненския иконописец Петър Миньов от 1836 г

От манастира произхождат едно евангелие, напечатано на дебели книжни листове от от XVI век; един миней за месец септември; напечатан на книжни листове от 1519 г., които са били предадени на Министерството на народното просвещение на 31.01.1894 г. Един чувал със стари български книги е бил унищожен по нареждане на пловдивския владика Иларион Кръкалята в с. Долно Арабанаси (днес Долнослав), където са били укривани. Посетителите на манастира могат да видят тук и гроба на Карел – сина на Иван Мръквичка, починал тук на 1 годинка през 1883 г.

Днес манастирът е място, където хората от района отдават почит към паметта на Васил Левски. За първи път 19 февруари е почетен на едно събрание в село Мулдава през 1935 г. От 1937 г. всяка година много хора се стичат тук, за да отдадат почит към големия българин.

(статията е писана в края на XX в.)