ЗА РОДОПИТЕ С ЛЮБОВ

Туристически пътеводител
РодинатаСрещи и разговори

Бай Красимир от шуменското село Троица и неговия род от Еникьой

Намирам се в „Калугер боаз“ в южните части на Шуменското плато. Катеря по пътя, за да отида до западния склон над прохода, където високо в скалите се намира Ханкрумския скален манастир (кръстен на намиращото се наблизо село).

Отивайки в подножието на скалата, в която е изкопан манастира виждам човек, седнал на пейката.

– Ще почина – казвам си.

Оставям раницата.

– Здрасти! Хубаво слънце, а? Тук ви е добре. При нас в Южна България мъгла, че и на високото нощеска е валял сняг.
– Здравей, младеж! – отговаря ми въодушевено, явно търсещ разговор човека – Екстра е, само за разходка.

В Троица (другото село в района) видях джамия. Незнаейки етническия състав на двете села, помислих че човекът е турчин. Беше ми интересно как ли съжителстват християнските манастири (макар отдавна пусти) и хора изповядващи ислям

– Имате ли си ходжа в джамията?
– А, има. То всякакви хора в нашето село. 37 народности има.
– Айде бе!? – попитах аз, осъзнал, че май съм сбъркал в преценката – ами ти от кои си?
– Аз съм тракиец. Казвам се Красимир Димитров Димов. Идваме от Турция. През 1910 г. моите дядовци са избягали от там. – започва да ми разказва историята на всеки един от тях – Дядо Димо. Дядо Атанас. Дядо Андрей, ергенин, два метра висок бил. Той си останал в Турция. Баба Мария – четвъртата.

Идват в село Троица. Изпонараждат се деца. Бай Красимир е 48 набор и той е част от това котило.

Та разказва ми бай Красимир и се увлича в разговора. Мен обаче качване ме чака.

– Всичко добре, ама не разбрах от къде ви е дошла точно родата.
– От село Еникьой.

Тук сякаш някой ме прасна с чук. Моята пра баба Фания, майка на баба ми Магдалена (от бащина страна) са избягали точно от село Еникьой точно през 1910 г. Те обаче отиват в Пловдив.

И какво стана сега? С този човек, който срещнах съвсем случайно в балкана над едно шуменско село, имаме дядовци и баби, които са избягали в една и съща година от едно и също село и са се разроили из България.

Почувствах го този човек много близък. Сякаш роднина. Пък знаеш ли, може и да сме.

Качих се по скалите и влязох в пустия скален манастир. Стоях вътре може би половин час. Когато се спуснах отново долу, човекът го нямаше. Вероятно никога повече няма да го видя. Съдбата обаче срещна две нишки от бежанци 113 години по късно, по съвсем случаен повод на съвсем случайно място.