В началото на 19 век градът е все още в прегръдките на планината. Трите му махали тогава – Метошката, Амбелино и Чипрохори (Ципрохор) са на високото а в ниското са градини и бахчии. Към тях текат отбитите в аркове (канали) от реката води и живителната им влага засилва плодородието им. Тук, на равното градът дели мегдан с Бачковския манастир – повечето градини са негови, тук той има воденици и голяма яхана (маслобойна).

Кърджалийските орди опустошават много близки и далечни села на Станимака. Към града прииждат оцелели от разбойническите ятагани селяни. В градините изниква новата Бахча махала. Станимака расте неудържимо, тя не е вече само земеделско селище, смъква се надолу по реката, става средище на пазар, има вече и голяма чаршия. Водните аркове (каналите) ще напояват вече само градини, не движат само воденични камъни. Те променят предназначението си: отделени от тях вадички проникват почти във всеки двор, те са главните водоизточници за занаятчийските работилници.

През Станимака протичат главно два водни канала , придават и красота и привлекателност и учудват посетителите. До неотдавна * все още тече вода в главния арк. Подпорната стена по десния бряг на Железния мост е извита на изток и в дъното на дъгата започва канала. Нова подпорна стена тук изправи дъгата на старата стена и тя заедно с отвора на арка „потъва“ в терена на новообразуваната градинка. Надолу каналът догонва изгорялата манастирска мелница (срещу съдилището), движел е нейните камъни, после тече под къщите на главната улица, пресича и пред хана на Карпуза западно от големите чинари и излиза пред халите. В няколко стари къщи на източната страна на главната улица доскоро се влизаше по малки мостчета.

Пред някогашните хали са били старите касапници. Малките неугледни бараки-дюкянчета, притиснати едно в друго, са наредени над самия воден канал. През решетъчните им подове в него се изцеждат кръвта на прясно закланите животни, дюкянчетата лесни се измиват, та да не се разнася тежка миризма през топлите дни. Касапите хвърлят в канала ненужните отпадъци и водата ги повлича надолу. Окачени на ченгели, месата висят на открито. Край тях летят рояци мухи и „скриват“ ?? погледа на купувачите и стоката и месаря. Приближи ли някой и прекъсне ли дрямката му, той ще размаха конска опашка и ще разгони с нея мухите и гладните безстопанствени кучета, които постоянно се навъртат пред касапските дюкяни.

По-надолу водите на канала покрай старата гимназия се устремяват към сегашната баня **, където въртят струговете на железарската работилница „Вулкан“, ограждат близо до джамията къс земя, като остров със салаш-бирария и кафене на него – Авджийското кафене и покрай турското Медресе (духовно училище) достигат до спиртната фабрика на Ганьоолу. Нататък вече водите на този арк подхранват многобройни вадички и се изгубват в широките и потънали в овошки дворове-градини на „Кюмюрджи махала“.

Събарянето на старите сгради в чаршията разкри тайните на другия голям воден арк. Там, където доскоро беше мебелният магазин срещу пощата багерите още не са отнесли засводяванията на този канал. Началото му е извън града над вира „Бардаклим“ – до голямата яхана и тепавицата край първия завой на реката по пътя за Бачково. Този арк прибира водите и на карстовия извор „Топлицата“: в този свой сектор той е граница между Бахча махала и Амбелино. Малко каменно мостче, наричано заради свода си „Кемерчето“, е връзката между двете махали.

Вторият канал по-рано загубва предназначението си но в 20-те години на 20 век по подхранваните от него вади все още бълбукат води и поят градините из дворовете надолу от Градския съвет. На дворния зид, що огражда къщата на Никола Маринов, як каменен свод и днес напомня за него.

Водни канали-аркове, вероятно е имало и в Метошката махала. Дълбоките изкопи преди години на улица „Васил Коларов“ откриха хубаво засводено каменно мостче – старият град и там поразкри тайната си, така ревниво пазена през вековете.

Бучи река Чая, водите й ту тихи, ту яростни се блъскат от бряг до бряг между крайбрежните стени и напразно търсят отворите на някогашните водни аркове, напусто се мъчат да влязат в града. Те не са нужни никому по някогашния им път. Подкарали могъщите турбини на „Асеница“, те днес произвеждат електричество, то е заменило тяхната примитивна сила модерното водоснабдяване и съвременната канализация са изтласкали отдавна и тяхната битова служба.

автор Светозар Тошев

–––-
* Статията е писана през 1977 година
** Старата сграда, която сега се намира в парка между пожарната и трите високи блока на улица „Речна“

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Станимашките аркове (речни канали) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Канал N1, или наричан още горния, минавал на 20 м от скалата на църквата „Св. Богородица“ (Рибната), ул „Асенова крепост“ и през улица „Янко Хаджиев“* и за да се влезе в църквата, се минавало по дървен мост.

От храма по ул „Богомилска“, където е ВЕЦ „Асеница“, същият канал захранвал частна мелница с 3-4 камъка, която била до днешната книжарница „Екобелан“ и сградата на Туристическото дружество. Водата влизала през три улука и се изтичала в канала.

Оттам покрай старата гимназия изтичала към края на града. Нека допълним, че водата минавала покрай училище „Патриарх Евтимий“ („Хр. Ботев“)**, където имало разпределителен канал за частните къщи. Този канал подхранвал и Бялата воденица, до която напоследък Ангел Илиев имал тепавица.

След тепавицата водата се вливала в другия канал и изтичала в полето, където се ползвала за напояване.

Говори се, че зъболекарят Константин Тенев в местността „Курията“ имал 20 дка овощна градина, която напоявал от тези канали, и той бил инициатор за каналното напояване на земята. И от Италия идвали да черпят опит за този вид напояване на земята.

Каналът бил дълбок 0.6 м и бил широк 3-4 метра. Тук мадамите излизали покрай канала през летните месеци да се поразхладят.

Кметът Драгалов направил летен плаж, но нямало желаещи да се къпят, къпели се само деца.

Плажът започвал от пешеходния мост (кокон кюпрюсю) и завъртал до хотел „Асеновец“. Имало и лодки, с които младежите и децата се возели.

Посоченото разстояние било пълно с вода и лампиони с цветове. Било приказно място.

Водозахващането на канал N2 започвало от мелница „Сила“ и хващал водата от бента на мелницата, висок 2 метра. От там минавал през градината до бившия паметник на братя Пачови и отивал до манастирската воденица, която била до сградата на военния стол.

От там през главната улица „Трети март“, бар „Анкара“ и от там под старите хали (касапницата), Българска банка и ресторант „Червено знаме“.

А къщата над бар „Анкара“ имало баня. Там отивали да се къпят градските кокони, наричали я с турското име „Хамам баня“.

Тази баня била на Тома Шикеров и съществувала до втората световна война. Имало още една баня тогава до стара гимназия.

От халите надолу каналът минавал зад зданието на пожарната команда и кооперация „Вулкан“, улицата се казвала „Железароколарска“, и от там захранвал мелницата „Таню Войвода“, след което водата се ползвала за напояване.

––

* – Днес ул „Цар Иван Шишман“
** – Основно училище „Христо Ботев” отваря врати в началото на 1947/1948 учебна година. На същото място се е намирало начално училище „Патриарх Евтимий”, а до 1906 г. тук се е помещавало гръцко училище. Първи директор е Владимир Йовков, заемащ тази длъжност до 1952/53 г. За известно време училището се е казвало „Й. В. Сталин”, а от 1960 г. носи името „Христо Ботев”. 

Материалът Станимашките канали – Иван Гащилов е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.