По време на Средновековието северната защитна стена на града е започвала от днешния параклис „Св. Св. Константин и Елена“, продължавала през възвишението „Св. Архангел“ и е свършвала до реката близо до днешния пешеходен мост. Николай Хайтов споменава за асеновградският жител Гено Шопов, според данните на който главната крепостна врата, се е наричала „Пловдивска“, или още врата за „кастрото“ (крепостта Филипополис).

Освен главната портна на тази северна стена имало още няколко, странични, по-малки порти. Една от тях е била съвсем близо до параклис „Св. Св. Константин и Елена“, и е водила за гробищата и затова се е наричала „гробищната порта“.

Старият път за Пловдив е минавал под извивките на рида Чернатица, където и днес минава пътят за Горни и за Долни Воден. Покрай лозя и ниви пътят достигал до Орта хан (както Николай Хайтов я нарича „Средищната страноприемница“. Оттам пътят през заблатени места от малките речни разливи, минавал през днешното летище и влизал в Пловдив до църквата „Св. Марина“ през крепостната порта, наречена „Станимашка“.

Значението на Орта хан наистина е било много голямо, тъй като това било мястото, намиращо се между двата града и даващо отмора, храна и подслон на мнозина пътници. В един пътепис на Васил Кънчев, носещ името „Станимака и Бачковскиятъ манастиръ“, издадена през 1897 година, автора в началото на своето пътуване споменава, че в по пътя от Пловдив към Станимака има много пшенични ниви. След тях следват оризища, потънали в застояла вода и носещи неприятна миризма.

След това автора стига до мястото за почивка между двата града. Тогава тук са били съсредоточени няколко страноприемници. Ето какво разказва автора за това място преди повече от век:

„Сред пътъ има няколко хана, и тамъ обикновено спиратъ всички возачи на почивка. Мястото е хубавичко и сенчесто. Една дружина пияни млади гърци от Станимака дигаше голямъ шумъ въ хана, дето спря нашиятъ кочиашъ. Пееха разни гръцки и турски „маанета“ съ дълги извивки и съ грозни гласове. „Сега е свободно! ми каза ханджията. Всеки може да пее и да се весели както иска. Въ турско време тукъ беше невъзможно християни да се веселятъ“. Тогава, помислихъ си азъ, са пиянствували турски дели-канлии, сега това правятъ свободните християни. Въ хана се говори само гръцки. И кочиаши, и ханджи, и пътници приказватъ гръцки. Познава се, че наближаваме градъ, дето гръцкиятъ езикъ държи почетно място. След малка почивка тръгнахме пакъ. Вече се беше смрачило и хладкиятъ вечерникъ се усиляше. Отъ двете страни на пътя се появиха големи лозя и градини, съ много черничеви садове. Това са белези за поминъка на станимъчани.

В онези времена всяко едно пътуване до Пловдив е било свързано с няколкодневна подготовка. Да тръгнеш за големия град хич не е било лесна работа а и самото събитие било приемано с особен възторг.

Пътят, който криволичил покрай планината, бил неподдържан и по него можели да се видят само пешеходци и конски кервани. Опитни кираджии поддържали всекидневна връзка между двата града,

Малко преди Орта хан, близо до село Куклен имало много хубава, красиво иззидана чешма. Тя била добро място за отдих или обяд. Имала няколко чучура, които примамвали изморения пътник с своята бистра вода. Коритото и било голямо и каменно, и утолявало жаждата на добитъка, който след това отпочинал продължавал своят път.

След края на Балканаската война движението на хора по този стар друм се засилило неимоверно много, поради факта, че с бързи крачки се ускорила търговията с новоосвободените родопски и беломорски територии. Пътят на юг от Станимака бил изпълнен с живот. Някогашната коларска пътека напряко през полето за Пловдив поела цялото движение. Отводнение били блатата покрай Орта хан и Паша махала (Крумово), за които стана дума в пътните бележки на Васил Кънчев. И така пътят вече бил проходим и през дъждовните дни. По този път започват да се движат и затворени файтони-купета, които наричат ландони.

Д-р Светозар Тошев дава подробно описание на тези нови транспортни средства в една своя статия в вестник „Асеновградски зов“.И накрая може да се каже, че сегашният път, който води до Пловдив, няма нищо общо със стария друм, който е свързвал двата града. Строежа на множество фабрики, както и стопанската дейност в района са заличили старият път, но се надявам искрено някой от нашите историци да се заеме по дълбоко с този въпрос.

Все пак Филибе е бил най сериозният фактор за да бъде Станимака това, което е сега и мисля, че не е маловажно да се знае как са се извършвали комуникациите, търговията и изобщо връзките между тези два града през вековете.

(снимка – поглед към Станимака от началото на миналия век)

Материалът Как се е пътувало от Станимака до Пловдив е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Асеновградските общинари забавили отговора, защото изчаквали подобно решение и от пловдивските общинари.

Появили се хвалебствени статии в пловдивския периодичен печат.

Направеното предложение за електрифицирането на града и прокарването на електрически трамвай от Асеновград до Пловдив породило голям интерес сред жителите на двата града. Голям шум се вдигнал и в нашия град. Не били малко и критичните настроения на нашите граждани. Особено недоволни били собствениците на земите, през които трябвало да построят каналите, а така също и трасето за трамвайната линия.

В разгара на спора пловдивските общинари приели предложението на белгийците. Това решение подтикнало и асеновградските старейшини да решат положително този сложен проблем. На 4 август 1900 година кметът Христо Калеев свиква общинарите на заседание. След оспорвани препирни се стига до следното решение: „Съветът в Станимака, като взе предвид гореизложеното и че инсталацията на нашата река ще донесе голяма полза на града ни, било че ще се открие работа за много хора, било че и нашият град ще бъде електрически осветляван и съединен с Пловдив чрез електрически трамвай, преимуществата от които са големи за икономическото и търговско промишлено отношение, единодушно прие да се даде концесията на фирмата“.

Лятото на 1900 година е много оживено в града и по протежението на р. Чая. Изливат се канали от бетон, пресичат се терени.

Не се знаят причините, довели до оставката на кмета Христо Калеев, но на 20 септември 1900 година той напуска длъжността си. Вероятно са се породили значителни противоречия по този проблем с опозицията, за да напусне кметът.

След няколкогодишна работа по изграждането на каналите и изразходване на значителни общински средства, белгийските представители внезапно напускат работата и града и се завръщат в Белгия. Мечтите на общинските съветници, на много асеновградчани за електричество в града и трамвай до Пловдив така и не се осъществяват. Остават само бетонните канали да напомнят на поколенията за недовършената работа и за една неосъществена мечта. И, разбира се, поуките от всичко това. 

(снимката е илюстративна)

Материалът Електрически трамвай от Станимака до Пловдив – Ангел Кръстев е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.