Първата работа на карачерчето е да се спузнае с кучетата, за да го не лаят и хапят, и да си отсече прочка за каране овцете в дукатя.

След отбив и предой до излизане на мандрата карачерчето върши следните работи.

Сутрин, щом стане от сън, метнува си шалчето на някоя греда от мандрата, да не бави. След това стяга си царвулките, защото вечер ги не събува, а само разслабва. Сетне нагриба в една лялка или шепшек вода и се омива полно-мало, като си избърсва лицето с някоя кирлива кърпица или с ръкава от забуня и доламата.

Когато овчарите отидат да вкарват овцете в дукатя за доене, карачерчето ги придружава и им помага при вкарването. Щом влезат всички овце в дукатя, карачерчето загражда голямата дукатска врата (порта) и вкарва по малко овце в котарата, отдето ги подава на насядалите на столовете овчари, за да ги доят.

Като се свърши доенето, карачерчето отгражда голямата дукатска порта и отива в мандрата.

Докато мандражиите мерят, подсирват, бъркат млякото и правят сирене, карачерчето събира дърва наоколо, стика огъня, мете мандрата, сипва цвик в коритата на кучетата и мие паниците, в които са яли мандраджиите и овчарите.

Освен тия работи, карачерчето нагледва и пасе близу до мандрата болнавите и укуцнали овци, ако има такива.

При селските мандри няма постоянни карачерчета, защото често тяхната работа изпълняват синовете и внуците на коин-сайбиите, които поред, според количеството на надоените ведра, дохаждат на мандрата да си земат млякото.

Но на сюрийските (кехайските) мандри постоянно има по едно-две карачерчета, които стоят от Костадиновден до Голяма Богородица (Успение Богородично).

На едно карачерче за 80–85-дневно слугуване на мандрата кехаята дава за възнаграждение: храна, каквато ядат всички мандраджии и овчари, царвули, колкото може да скъса, 5–6 оки бито (имансъс) сирене и урда и 1–2 оки масло.


Малешина

След разлочване или разтуряне на мандрата, ако отделните стада са големи и мъчно могат да ги пасат само възрастните овчари, то кехаята задържа и карачерчето да помага на овчарите и на ятака.

Карачерчето върши на ятака такива работи, каквито и на мандрата, т. е. носи вода, събира дърва, помага при доенето, мие ведрата и паниците, при стрижене разспина овцете и подава спони и пр.

Обаче карачерчето повече се задържа да помага на овчаря, когато му е голямо стадото, отколкото да помага на ятака.

Когато карачерчето захване да ходи със стадото, за да помага на овчаря при пасене на овцете, то кехаята и овчарите престават да го наричат карачерче, а му дават друго наименувание: малешина.

Малешината е прямо подчинен на овчаря, който пасе стадото. Каквото каже овчарят, това върши малешината.

Обикновените обноски на овчаря спрямо малешината са: постоянни заповеди, бой, псувни и други нагрубявания, но последният е длъжен да търпи всичко, ако иска да стане чилек.

Малешината, по заповед на овчаря, връща и събира овцете, варди покрай нивите и ливадите да не втесат, носи торбата с хляба и меха с мляко, ако няма магаре със стадото (бюлюка), ходи понякога в село за хляб и кармило, бди когато овцете дене са на гилгьо, а овчарят спи и пр.

Малешината помага на овчаря до Димитровден или до деня, когато се окладисат овцете. Тогава кехаята си пречиства сметките с всички овчари и ги условва наново.

Малешината сам не може да се условва.

За помагането на ятака или на овчарите дотогава, т. е. от Голяма богородица до Димитровден, кехаята ще му даде за възнаграждение 50-60 гроша или 1-2 шилета, които са и основата (ядката) на неговото бъдещо стадо.

Бащата или настойникът на малешината не му зима шилетата, а го оставя да си ги прибележи на свой особен йен.

След окладисване на овцете, ако малешината е още слабичек телесно или е малко опърничав (непослушен), той си остава в село при родителите или настойниците.

През зимата ходи на училище или пък пасе 20-30 селски овчици, колкото за хляба.

Но ако малешината се окаже здраво, пъргаво и послушно момче, то кехаята, със съгласието на родителите или настойниците му, го води нах Енидже с овцете.

Зимно време на къшлата в Енидженското поле малешината върши следните работи: пасе около колибата изметя, т. е. мършавите и болнави овце, ако има такива; мете колибата, полива на кехаята, кога се мие, брани гостите от кучетата, помага при ягнене на овцете; а ако е на отделен качамак (ятак), събира дърва, носи вода и вари храна на овчарите при качамака.

Пролетно време на малешината се предават чангалите да ги пасе и затова тогава се нарича чангалджия.

След отбив, когато чангалите се смесят с другия сагмал, на малешината се възлага да пасе отделно козите сагмал, ако има много такива, и в такъв случай се нарича козар; или пък го упратат с йоза или шилетата като помощник на другите овчари.

Тогава става и истински, т. е. същински малешина. По-рано, т. е. първата година, може да се каже е бил малко по-долу от малешина.

Втората година длъжностите и отговорностите на малешината спрямо стадото и овчаря са по-големи.

Възрастните овчари доста злоупотребяват с подчинеността на малешините.

Особено есенно време, когато се захващат межите и попрелките и когато затлъстеят овцете, малешините много теглят.

Овцете се пасат вечер, много късно (до 3 часа по турски след захождането на слънцето).

След като се издоят и натъкмят в ятака, възрастният овчар оставя малешината да ги чува (варди), а той си земе гегата и изфиряса нанякъде из тъмнината.

Малешината, уморен от тичане цял ден по бърдата и долините, има силно желание да си легне и заспи; но страхът от овчаря, от вълци, разбойници и тъмнината го заставя да дреме седнишком или наколчен край огъня и сегиз-тогиз да се изруква (провиква), щом чуе кучешко лаене.

Но къде е овчарят в това време? Той или се весели на някоя попрелка (седянка) в село, или пък дебне в тъмнината да открадне за чеверме някой брав от чуждо стадо.

Когато наближи да се съвне, овчарят си дохожда на ятака с пълна чанта чеверме или със свита китка на силяхлъка.

Малешината, щом чуе грубия глас на заповедника си, трепва, ако е заспал, и бързо става да приготви едно друго, каквото е потребно за през деня.

Така се упица и заяква малешината в средата на овчарското съсловие.

През втората година кехаята дава на малешината за хак (заплата): а) 10—12 оки вълна или да отпасе 10—12 овце (през зимата) и б) 5 или 6 шилета (през лятото); храна и царвули отделно.

Освен хака (заплатата), малешината си зима напълно вълната, ерината и максула от своите овце, но бегликът на овцете е за негова сметка.

След 2 или най-много 4-годишно слугуване в качество на малешина младото овчарче се счита вече за истински овчар.

През това време то е направило (спечелило) 20-30 овце и е достигнало до 16—18-годишна възраст.

Овцете са негова собственост, а приходите от тях (вълна, масло, сирене и др.) ги е прибирал баща му или настойникът му.

От тия приходи се обличат и хранят всички домашни.



Истински овчар

Всеки стопанин, който има 200-300 овци свои или под наем, има нужда от един овчар, а ако овцете му са от 300 до 500, то трябват двама овчари.

Овчар без свои овце рядко бива. Стопанин с 200-300 овце, когато уславя овчар, най-първо пита колко са овчарските му овце.

Ако овчарят има 20-40 свои овце, приет е. Ако има повече от 100 или никак няма, по-мъчно може да се приеме и услови.

Без овце овчар се не приема, защото няма да го боли за чуждата стока, а ако има в стадото и свои овце, то еднакво ще се грижи за всички.

Овчар с повече от 100 свои овце се не приима от стопанин, който има 200-300 овце, защото овчарските овце ще му бъдат друга тяжест, толкоз повече че годишната заплата на овчаря мъчно може да покрие разноските на собствените му 100 и повече овце.

Обаче в едрото овцевъдство стари и опитни овчари се приимат със 100 и дори 200 свои овце.

В дребното овцевъдство има различни условия за приемане овчари.

Ако овцете ще презимуват в Родопите или Пловдивско поле, то на овчаря се плаща по 50-70 лева за през зимата и по 12-15 шилета за през лятото.

Шилетата се пресмятат на чобанлък, т. е. ако чобанлъкът на един стопанин се състои от 260 овце, то летният хак ще е 15 шилета или от 20 овце едно шиле.

Ако ли пък овцете презимуват в Енидженско поле, то зимният овчарски хак е: отпасване 50-80 свои овце.

Отпасване значи овчарят да има право да пасе на къшлата 50-80 свои овци, без да плаща за тях отлахак, т. е. право за паша, и без да се меси в другите разноски на къшлата, с изключение на беглика, който си остава за негова сметка.

За прехранването на една овца в Енидженско поле от Димитровден до Георгевден стават разноски 10-12 гроша, но без беглика.

В тия разноски влизат отлахакът, храната на овчари, кучета, госте и пр.

Значи, ако един овчар се е условил да отпасе 60 овце, то зимната му заплата се равнява на 720 гроша, като се пресмята по 12 гроша разноски за всяка овца.

Има ли овчарят 60 овце, сметката му е уравнена. По-малко ли му са от 60, ще му придават, по-много ли му са, ще придава.

Лятната заплата е същата, т. е. на 20 овце едно шиле.

Ако овчарят е условен с пари (когато овцете презимуват в Родопите и Пловдивско поле), то стопанинът е длъжен според особеното условие да доставя зимна храна и за овчарските овце, но при сключване на годишната сметка да спадне тая храна и другите разноски от заплатата на овчаря.

Ако овцете презимуват в Родопите и Пловдивско поле, стопанинът дава и царвули на овчаря, без да му ги прихваща на заплатата.

Овчарят е длъжен да има поне едно свое куче, което се храни от стопанина на стадото.

Ако се случи овчарят да се разболее или по други причини е принуден да напусне стадото за 5-10 или повече дни, той си хваща гюнлюкчия за своя сметка, за да го замества, т. е. да му попасе овцете.

Разноските за лекуване и погребение на овчарите са за сметка на самите тях.

Стопаните или кехаите не са длъжни на овчарите си друго, освен да ги хранят с обикновена овчарска храна и да си им плащат хака (заплатата).

Че някой овчар имал нужда от отпуск, че го затворили, че се бил разболял и има нужда от добра храна и пр. — всичко това остава за сметка на овчаря.

Наистина кехаята дава и доставя каквото трябва на овчаря или домашните му, но всичко дадено, с изключение на дребните подаръци, се прихваща при сключване на сметката му.

истинският овчар трябва да бъде и кабадаия, т. е. да е облечен като кехая, а въоръжен като панта.

Кехаите мразят разсурнати овчари и много пъти на овчаря се дава малка заплата (хак) само затова, защото не е сербес и кабадаия.

Прочее овчарят е длъжен да се носи така, че да не възбужда смях у кехаята и ян кехаята.


Напущане овчарството

Когато един истински овчар придобие 80-100 овце и икономиса 3—4000 гроша пари, той се заглавява (загодява), а когато овцете му станат 150—200 и парите 5—6000 гроша, той напуща овчарството и се жени.

Среднородопският овчар се глави, когато стане на 25-26 години и се жени, когато навърши 28-30 години, т. е. той ходи главен 2-3 години.

Имало е много случаи, дето овчари да се главят и по 7 години.

Докато овчарят е главен, той си прави къща и купува градина, ливада или част от някоя близка до селото му планина.

Имането (състоянието) на пестеливия овчар, след като се ожени и престане сам да пасе овце, се състои от къща за 3-4 хиляди гроша, ниви, ливади, градини и пр. за 500-1000 гроша, 100-150 овце, 1-2 кучета, едно магаре, 500-1000 гроша готови пари и разни звънци, чанти, паласки и пр.

Най-големият мерак (желание) на новия домакин е да стане кехая, т. е. да кара аговски (сюрийски) овце или да купува отделна къшла, на която да настанява своите и чужди (с отлахък) овце.

Ако успее да постигне това, той и младата му стопанка се нахухорюват и захващат да живеят като всички кехаи; но ако не успее да стане изведнаж кехая, бившият овчар, според своето състояние и умствени способности, захваща тия работи:

условва свой овчар да му пасе овцете, като прибере и чужди, за да се натъкми един чюбанлък, или пък намесва своите овце в чужд чюбанлък;

събира, купува и продава кожи, овце, масло и пр.;

занимава се със земеделие и сече пожар;

пасе с гюнлюк чужди овце (домазлък и желеплик);

помага на касапите и готвачите и чьостиш (като си крати овцете и осиромашее) става дюлгерин!


Из „Среднородопското овчарство“ 1903 г.
Васил Дечев

Материалът Среднородопските овчари в миналото – Йерархия при овчарите е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

През лятото шилетата по-често се кърмят и поят с пресол. Поенето става тъй: до някой по-голям извор и на равно място са наредени няколко дълги корита, така че водата да тече от едното корито в другото. Като се напълнят всички корита с вода, последната се спира, за да не тече от извора и да не изтича навън от коритата. След като водата в коритата се постопли от слънцето, сипват в нея определено количество морска сол, за да се разтопи. Когато пресолът бъде готов, докарват шилетата да го изпият. Шилетата се поят с пресол всяка седмица, като се смята за всяко пиене по 2–3 драма сол на шиле. Коритата постоянно стоят на мястото си и служат 7–8 години. Изворът и коритата се казват суват. Суватите правят или чобанлък-сайбиите, или притежателите на планината. Често някои набожни стопани правят сувати и за хаир. Един суват с 10 корита струва 100 гроша.

Към 20 юлия шилетата се стрижат за първи път за ерина (лятна къса вълна), но един ден по-рано ги уплавюват (окъпват). Плавението се извършва тъй: под един малък водопад на реката възвиряват (задръстват, заприщват) водата, за да стане дълбок вир. От лявата или дясната страна на вира ограждат от вейки два неуспоредни плета. Едните краища на плетовете се доближават до брега на вира, но толкова, колкото да може между тях да мине една овца. Като се приготви плавилото, шилетарите вкарват шилетата между двата плета и ги напъват към вира. Там, където краищата на плетовете се доближават до брега на вира, стои един овчар и хвърля шилетата едно по едно във водата. Хвърленото и окъпано шиле, като постои 2–3 секунди във вира, изплува навън и отива настрана да съхне. Като се оплавят всички шилета, овчарите ги отпъждат на някоя присойка, за да изсъхнат хубаво и да се напасат. Вечерта оплавените шилета лежат на някоя целина, за да не им се упраши ерината. На другия ден ги стрижат.

Стриженето се извършва по същия ред, както и стриженето на старите овце. Разликата е само в определянето на каркъмджийския хак. Когато се стрижат шилета, каркъмджиите взимат за хак от петнадесет едно, т. е. 1/15 част от всичката ерина. Шилешкият каркъм е много оживен, защото тук се стрижат не овцете на един-двама стопани, а на 20–30 души. На каркъма присъстват 20–30 пъти повече хора, отколкото когато са се стригали старите овце на един-двама стопани. На остриганите шилета за пръв път се поставя дамга с катран.

Из „Среднородопското овчарство“ 1903 г.
Васил Дечев

Материалът Среднородопските овчари в миналото – Паша, поене и стрижба на шилетата е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

1) Ако овцете през нощта срещу Димитровден лежат разпръснато, зимата ще е мека, т. е. топла и безснежна, а ако лежат сближено една до друга, зимата ще е люта, т. е. студена и снежна.

2) Ако овцете през деня пасат бързо, търсят се и са пъргави, следният ден или след два-три дни времето ще е сухо и мразовито, а ако овцете са умърлушени и лениво пасат, времето ще е влажно и дъждовно.

3) Ако овцете ноще се плашат без видима причина, през

следните дни ще има буря и гръмотевица.

4) Ако при изгрев и занекнуване, слънцето е заобиколено от светложълт облачен кръг, през следните няколко дни времето ще е лошо (дъждовно, мразливо и пр.).

5) Ако кучетата през нощта лежат с протегнати крака и глава, времето през следните дни ще е топло, а ако лежат със свити крака и глава, времето ще е лошо.

Васил Дечев – „Среднородопско овчарство“ 1903 г.

Материалът Среднородопските овчари в миналото – Познаване на времето е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

„Ако овцете измръзнат и се вкочанят от силен студ, единственото средство да се спасят от неминуема смърт е да се заровят привременно в сняг и после да се вкарат в топло помещение. Но ако липсва сняг, нищо друго не може да ги спаси. 

В случай че овцете зиме пият топла вода, през пролетта ще се разболеят и по-голямата част ще измре. Лекарствата не помагат, затова овчарите ги и не лекуват такива овце.“

Из „Среднородопското овчарство“ 1903 г.
Васил Дечев

Материалът Среднородопските овчари в миналото – Лекуване на овцете – измръзване е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Овцевъдството в миналото на родопското село Равногор е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Днес ще ви разкажа една забавна история от неговия живот.

Свършила войната, Гърция затворила границата за зимна паша, Планината вече не била една за всички. Много от овчарите намалили своите стада, други пренасочили зимната си паша из хасковските села.

Минали години, стадата станали общи, обединени в ТКЗС-та. Слизали и джурковските овчари да пасат овцете в тракийското поле.

В махала „Халиловска“, (днес с останки от руини на няколко къщи) намираща се североизточно над село Джурково, живял Байрам Халиловски, наричан „Куц“ Байрам. Той имал странна деформация на костите на краката и било цяло чудо, че ходил. Трудно, но ходил. За „Куц“ Байрам се знаело, че бил един от търсените хора в района, когато ставало дума за кастрация на животни.

Спуснали се стадата в Тракия да зимуват, а с тях Байрам Халиловски. Дошли проверяващи. Да видят как е положението, хранят ли се, какви са условията. Видели те „Куц“ Байрям, поговорили, но всичко било за кратко, без да се впускат в подробности.

На другата година, стадата на ТКЗС-то пак слезли на зимна паша около хасковските села. Този път с тях слязъл „Куц“ Каньо.

Пак дошли проверяващи, по традиция да видят как стоят нещата. Видели те овчаря, само че вместо да накуцва, той нямал крака.

– Ей, сиромаха. Виж какви са му началниците, кръвчицата са му изпили, краката са му окъсели, окуцяло е хептен човечето.

Станало ясно, че те изобщо не запомнили и не разбрали, че става дума за двама различни човека, имащи дефект в краката.

(Снимка „Куц“ Каньо със стадото си на местност „Бузуковото“ над село Джурково)

Материалът „Куц“ Каньо Радков и „Куц“ Байрам Халиловски е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Виждате седнали тежките кехаи, облечени с традиционните облекла. Край тях прави са хората от различните нива на йерархията. Янкехаите, овчарите, малешините и най-малките, наперени овчарчета – карачерчетата.

Родопските тюмбелеци

От 10-12 години започвало обучаването в този така авторитетен занаят. Не се заплащало с пари, а с овце. Когато овцете ставали 35-50, овчарите се задомявали, защото се считало, че вече имат „кураж“ и стока.

Стадата тогава са били от десетки хиляди глави и хората, които са били ангажирани с овчарлъка са били стотици.

Календарът на родопските овчари

Тръгвали към Беломорието по Димитровден, връщали се по Гергьовден. Цялата зима българските села предусещали изобилието, което ще дойде в началото на месец май. И то идвало. С тракащите тюмбелеци и хилядите чанове, които огласяли билата.

Такъв е бил животът. От Димитровден до Гергьовден стадата зимували, овцете се агнели, а новия дамазлък се прибирал, за да дебелее с пролетното изобилие.

„Мъзарник“ – важна част от работата на овчарите

Една снимка, а разказва толкова много. 

Материалът Родопските овчари – живот между Гергьовден и Димитровден е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

За голяма част от мъжете в планината, семейството, децата, либето са били свидни. Най-скъпи обаче са били тюмбелеците. Тези огромни звънци, които пеели своите песни и огласяли билата и долините.

Тръгвало стадото. Отзад били овцете. Те кротко пасели, притискайки се една в друга. Отпред били мъжките кози. Пръчове или еркечи. Те били „благословени“ от кехаите със задачата да носят тежките тюмбелеци. Най-едрият еркеч или както каракачаните го наричали „елчият“, носил най-тежкия тюмбелек.

Вдигнели ли се стадата за Беломорието запявала цялата планина. Всяко село изпращало на топлите пасища едни от най-ценните си неща – стадата и тюмбелеците.

За най-големите майстори на тюмбелеци са се считали неврокопчани. Цяло имане се е давало за стока от там.

Самият Хайтов в „Калинкините чанове“ невероятно очарователно описва значението на тюмбелеците и значението им в живота на родопчани:

„Има едни звънци, люшнат ли се, звъннат и замълчат, като че ли на шията си ги настъпил, а тия двата – чукне веднъж „езичето”, а десет пъти му отпява „майката” на талази – моми сякаш пеят и отпяват. Слушат овчарите, радват се, надува ги драгото извътре, та ходят, ходят, а че спре някой и отпуши глас:  – Хе-хе-хе-е-е-е-е! Заедно с викането вади пищова и гърми. Бърчините това си чакат: поемат гърмежа, подават си го една на друга, та ехти и се носи, докато се търкулне и заглъхне в някое дере“ 

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Родопските тюмбелеци е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Между Джурково и село Здравец е горното течение на Джурковска река, наричана „Касъм дере“. Може би назад във вековете тук е живял или е имал имоти някой си Димитър, вероятно от Горно Дереке (Момчиловци). Стари хора от района твърдят, че в традиционната българо-мохамеданска култура, стопанската година се дели от Касъм до Хъдърлез (Димитровден до Гергьовден) и от Хъдърлез до Касъм. В този смисъл Касъм се приема от тях не за календарния месец ноември, а за Димитровден, като край/начало на нов стопански цикъл. Вероятно и това има своята логика. В случая, овчарите приемали „Касъм“ точно за ден Димитровден.

На Касъм, овчарите са гледали три основни неща, които са давали информация за времето и са им помагали в работата и гледането на дамазлъка.

– Ако вечерта срещу Касъм, овцете лежат разделени, зимата ще бъде лека. Ако са събрани и сбутани една до друга, предстои тежка зима.
– Каквото е времето на Касъм, такова ще бъде времето следващите 30-40 дни.
– Каквото е времето на „юз“ (сто дни след Касум), такова ще бъде времето следващите 30-40 дни.

(снимка родопски овчар)

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Календарът на родопските овчари е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

За доенето се е налагало да имаш здрави нерви и яки ръце. Десетки, чак стотици брава овце, които е трябвало да се издоят. За удобството на доящия е имало специални столчета. Те носят интересното име „Мъзарник“.

Тази дума е била особено разпространена по мандрите около Разложко и Добърско в района около Рила, Родопите и Пирин. 

(снимката е илюстративна)

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът „Мъзарник“ – важна част от работата на овчарите е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.