автор д-р Димитър Атанасов

Материалът Митове около дейността на Чорбаджака като винар е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Високопредставителният форум се води от френския министър на земеделието. А мадридския вестник „Ел Сол“ определя задачата на научния форум по следния начин: „борба срещу предразсъдаците, че употребата на вино е вредна за здравето“. Твърде широка била проблематиката на конгреса, но всички доклади така или иначе се въртели около основния проблем.

Ето и техните заглавия: „Влияние на виното върху храносмилателната система“, „Антисептичните свойства на виното“, „Виното при лекуване на детски болести“, „Виното като противоотрова срещу алкохолизма“.

Българският представител, тъй като не бил теоретически подготвен, решил да демонстрира нещо практически и по-точно качествата на „Станимашката малага“. Пред смаяните погледи на високопоставените специалисти той показал един литър вино от прочутата малага завързан в една … кърпа. Учудването било голямо. А тайната била съвсем проста. Виното било поставено в двойна кърпа, при това вътрешната била подплатена с непропускащо течности филърно платно. То пък било взето от военните край града.

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Прочутото станимашко вино (Станимашка малага на френски лекарски конгрес) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Вторият гроздобер-на мавруда е бил по-важен и е създавал по-голямо оживление, заради широкият пазар на маврудово вино.

Дребните и средните лозари в града са притежавали от 5 до 40 дка. лоза, а богатите 200, 300 до 400 дка. Богатите изкупували гроздето на дребните и го преработвали във вина. За тях те имаlи сигурен пазар. Развалените вина се продавали като оцет, престоялите вина се изварявали на ракия, която чакала най-сгодно време да бъде продадена.

Един от най-едрите винари в града бил Яков Рупеца (1858-1925г.). Той притежавал 439 дка. лозя. Още преди Освобождението бащата на Яков – Никола Рупеца купил един турски чифлик край града в местността „Чайкъра“. Чифликът им е бил признат за образцово стопанство през 1908г.

Яков е преработвал годишно около 200-250 000 кг. грозде. Това е било собственото му производство от неговите 439 дка. лозя. Във винарската му изба е имало три лина, всеки от който е бил по 30 000 кг.

Линовете са дървени съдове, направени от дебели дъбови дъски. Те имат форма на обърнат конус с височина от 3 до 5 метра. След 1900 година линовете били заместени с бадемите, заради по-ниската си цена. Те са имали правоъгълна форма.

Цялата работа по винопроизводството е била ръчна. Линовете и бадемите са се пълнели с грозде, носено с дървени черубки на гръб. След напълването на лина, в него влизали 2-3 голи линаджии, които тъпчели гроздето с крака. Това било много тежка работа и нерядко линаджиите са припадали от умора и от изпаренията на отделящият се при ферментация CO.

Линаджиите получавали по 2 лева надница и храма. Парите им се давали всяка неделя след черковане в къщата на чорбаджията, при традиционното черпене с кафе.

Винарската изба на Яков Рупеца и част от инвентара му са запазени като рядък етнографски ансамбъл на улица „Булаир“ N 2

автор Георги Велев

(снимка – линовете в къщата) 

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Яков Рупеца и неговата винарска изба в Станимака  е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

За тракийското вино се споменава в Омировата „Илиада”, а при археологически разкопки често се намират монети, сечени в древния Филипополис, на които е изобразен Дионисий с грозд.

В района ни са намирани мраморни релефи с изображения на основните лозаро-винарски дейности от различни векове, а през 1706 година френският пътешественик Пол Люкас пише за Станимака, че „околностите му са отрупани с хубави лозя, от които се произвеждат превъзходни вина”.

През изминалата 1997 година (статията е от 1998 г.) на територията на Солунския панаир се състоя международна изложба на вина и напитки от грозде. В рамките на програмата на този световен панаир на лозарството и винопроизводството е разпространявана и специално издадена брошура „Пътят на виното на Македония и празнуването на свети Трифон”. Около една трета от текста и илюстрациите в тази брошура са посветени на историята на лозарството и винарството в някогашните Станимака, Воден и Куклен, което представлява особен интерес за нас.

Тя запознава читателите с факта, че днешното виноделие в Гърция е пренесено от изселници от Асеновград и Горни Воден и в днешно време то се дължи на техните потомци.

В брошурата пише, че до 1924 г. ежегодно в град Станимака, 20 км югоизточно от Пловдив, лозарите и винопроизводителите пренасяли на св. Трифон тържествено жертвен бик, накичен с венец от лозови пръчки. Сутринта на 1 февруари стопаните посещавали лозята и ги поръсвали със светена вода от Аязмото. Извършвало се зарязване на четири корена, разположени кръстообразно. Избирали особено здрави лози, намиращи се на някой ъгъл. След зарязването хвърляли отгоре им вино и ги поливали със светена вода, надявайки се на плодородие. Някои заравяли под корените колаче (кравайче) от Коледа и червено яйце от Великден. Извършвали и специални мимически действия с пожелание за изобилие, за лека и спорна работа.

След това в двора на параклиса „Св. Трифон” месото се варяло в големи бакърени казани. Попът го благославял отново и се разпределяло между присъстващите. Празненството продължавало с народни борби между турски, гръцки и български борци, живеещи в района. Организирали се разни игри и забавления, съпроводени с пиене на вино. Така протичало честването на свети Трифон не само в Станимака, но и в съседните паланки (така са наречени в брошурата) Воден и Куклен. Денят завършвал с приятелски и семейни пиршества.

Преселниците пренесли в новите си поселища в Гърция инструментариум, посадъчен материал и най-вече майсторлъка си, както и традициите за почитане на свети Трифон, който още преди много векове бил определен за покровител на лозарството сред християнското население на Балканите.

Сега лозарските Стенимахос и Гумениса са единствените райони в Гърция, в които се прави курбан в чест на свети Трифон „както в някогашната си родина”, пише в брошурата.

Настанените преселници от Станимака, Горни Воден и Куклен продължили да отглеждат лозя, да правят вино и да почитат свети Трифон. Те предават своя опит от поколение на поколение, разказват историята и пеят старата гръцка песен „Добрините се намират в бъчвите с вино”.

988 някогашни наши съграждани са основали днешния гръцки Стенимахос при размяната на население между България и Гърция през 1924-1925 г. Върху живописен хълм край селището, досами лозята, както пише в брошурата, ежегодно на 1 февруари се чества Денят на свети Трифон. Свещеник благославя свареното мъжко теле – курбан. На черкуващите се се поднася месо и грозде. Те вземат светена вода, за да поръсят лозята и овошките. В двора на параклиса се раздават и станимашки сарми, на място се пекат станимашки луканки. Местната танцова трупа изнася програма, веселието продължава до късно.

„Клубът на бежанците от Горни Воден” в град Гумендже в ранната утрин на 1 февруари води с много шум и музика купено мъжко теле в параклиса „Св.Трифон”, където се коли и вари. Извършва се водосвет, свещеникът го благославя, след което се разпределя за здраве и берекет. Веселията продължават до късно, като в честването взема участие цялото население.

Гордост за нашия град е признанието, че пътят на виното из Гърция води началото си от Асеновград. Винарската изба в град Гумендже например, основана от изселници от Горни Воден, сега произвежда няколко вида маркови вина, които са награждавани неколкократно на панаири и изложби с международно признание.

Най-голямата гордост за нас обаче е производството на асеновградския Винзавод, който достойно защитава старата слава на Асеновград като лозаро винарски център. Вината „Мавруд”, „Каберне”, „Манастирско шушукане”, „Асеница”, „Манастирска изба” и др. със своите отлични вкусови качества, цвят и аромат намират отличен прием у нас и по света. Те високо се ценят в страни като Великобритания, Швеция, Германия, Белгия, Холандия, Австрия, Норвегия и др.

Пътищата на асеновградското вино са безкрайни, славата му – също! 

автор Никола Филипов

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Пътищата на станимашкото вино е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

За да се отиде в Амбелино, трябваше да се мине през българската Бахча махала. Първите жилища възникнали около прочутия бахчемахаленски извор „Топлици“ върху манастирски градини. Оттам е наименованието Бахча махала.

За граница между Амбелино и Бахча махала служел един от каналите на р. Чая. Той минавал през сегашната улица „Янко Хаджиев“ и задвижвал мелницата, която се намирала на мястото на сградата на туристическо дружество „Безово“. На този канал е имало малък мост „Кемерчето“ и по него се влизало в Амбелино.

В една от първите къщи на тази махала живееше дядо Димитър Фучеджи, по занаят бъчвар. Майстор на нови бъчви, каци и ремонт на стари. Аз запомних сина му Янко Д. Фучеджи, който ремонтираше и нашите винарски съдове. От Янко Фучеджи нагоре започваха амбелинските паянтови къщи на два ката, с балкончета и издадени еркери. Къщата на Панкоолу беше оградена с високи дувари като всички чорбаджийски къщи, с голям двор, вътре със сайванти и линове за грозде, дълбоки изби с големи бъчви, бежаклици за сушене на пашкули и казани за варене на ракия. С два входа – от ул. „Янко Хаджиев“ се излизаше на ул. „Антим I“ N 3. Друга прочута винарска къща беше тази на Алаверата, с големи линове и бъчви и много дълбоки изби, на ул. „Антим I“ N1. До нея беше тази на хаджи Тома с дълбоки изби и дълъг дувар, обявена за паметник на културата.

На ул. „Антим I“ N 8 беше чорбаджийската къща на Тодор Чавката, с големи изби и линове за грозде. Неизвестни лица го убиха през 1926 г., когато вечерял с внука си Кузма.

На сегашния N 12 беше голямата двуетажна сграда, винарска изба на Георги Епсиланти с бежеклик и фурна за печене на пашкули. Същата беше с голям склад за тяхното съхранение. Къщата беше с два входа – на ул. „Антим I“ и на ул. „Неофит Рилски“ N 3. Тъй като Георги Епсиланти и съпругата му Фанка бяха учители и преподаваха частни уроци по гръцки език, складовете им бяха наети от двама братя Васил и Перикли Камбанови, които събираха и изкупуваха по 100-150 хиляди тона грозде*. Хубавото памидово вино го продавали в собствената си кръчма в гр. Хасково. Спомням си как с наближаване на Коледа и Нова година от Асеновград за Хасково потегляха цели кервани от каруци, натоварени с пълни бъчви вино (по 10-15 коли).

И последната винарска изба на ул. „Антим I“ N 16 беше на братя Тодор и Вангел Чавка, също с големи складови площи.

На ул. „Патриарх Евтимий“ N 31 бяха жилищните сгради и винарски изби на хаджи Атанас Каварджията със собствена пивница. Тази кръчма беше единствената в града, която продаваше целогодишно само хубаво вино и гроздова ракия „Чайка“, с което си беше спечелила клиенти от София.

На ул „Св. Георги“ се намираше винарската къща на братя Данаилови. Сега на нейно място е построен супермаркет. Срещу тях се намира къщата на Андон Налбантов, обявена за паметник на културата и реставрирана като „Дом на металурга“. За онова време триетажна съвременна сграда точно срещу южните врати на черквата „Св. Георги“ беше къщата на В. Андониадис Черпанлъ. Преди своята смърт съпругата му Василики завеща цялата къща на Старопитала. Други по-големи винарски къщи в махала Амбелино бяха тези на Йогоолу Георги Найденото.

Дотук разгледахме винарските изби в махала Амбелино, редно е да кажем нещо и за тези от Бахча махала.

На сегашната ул. „Кубрат“ N 3 и N 4 се намира къщата на Петракоолу. На ул. „П. К. Яворов“ е била голямата къща на Георги Хаджи Кузмов с широк двор и големи изби. Сега на това място са построени детски ясли „8-ми март“. По-надолу е винарската изба на Павел Боев (Въцата). До нея – тази на братовчед му Тома Боев. Друго забележително за Бахча махала беше училището „Патриарх Евтимий“, на първия етаж с киносалон. То се намираше на мястото на днешното училище „Христо Ботев“. Малко по на север от него беше сградата на кино „Феномен“, която по-рано служеше за складово помещение на манастирската валцова мелница по-късно опожарена и изгоряла до основи. Тогавашният началник на пожарната команда беше Апостол Найденов, който почина от сърдечен удар два дни след пожара.

На ул. „Градинска“ (сегашната „Юрий Гагарин“)** навремето беше малката чаршия с бакалници, кафенета, кръчми, месарници, магазини, гостилници и други. 

автор Иван Гащилов

(снимката е илюстративна)

* Вероятно грешно записано или силно преувеличено количество.
** Статията упоменава стара градска топонимия. Много от улиците днес са с различни имена. 

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Винарските изби в старите махали Амбелино и Бахча махала (Из спомените на Апостол Н. Беждремов) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

По всяка вероятност Яков Рупеца е закупил земята някъде в годините около Освободителната война. Но не това в случая е най-важното. Интересът ни към стопанството се дължи на това, че в началото земята е била необработена, пустееща.

От нея Яков Рупеца е направил едно образцово стопанство.

Той наема работна ръка и транспорт, които докарват пръст от разстояние 5 км и я разпръсват на терена. Така се създава нова, по-качествена почва.

В началото на миналия век в стопанството се отглеждат 300 дка лозя от всички сортове. Освен това има обширна градина с различни сортове овощни дървета, ливади, засети с люцерна и детелина. Изградена е специална бубарница, в която се отглеждат голямо количество буби.

Яков Рупеца лично ръководи стопанството, в което работят 50 работници. Пак тук, в чифлика, започва да се експериментира отглеждането на различни сортове тютюни, подходящи за района. Като се изключат опитите, извършвани по това време в училищата в Хасково, Садово и Пазарджик, чифликът на Яков Рупеца е превърнат в единственото модерно частно стопанство в Южна България. От това модерно стопанство e останало малко, което ни напомня за него и неговия стопанин.

Яков Рупеца е убит в района на Долни Воден, като обикалял земите си. Убиецът (или убийците) слагат в ръцете му шише ракия, за да прилича на самоубийство. 

(снимка – товарене на вино или оцет в Станимака)

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Чифлика на Яков Рупеца край Станимака е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Единият от братята – Янко – бил чиновник и си починал ерген, другият – Сотир – бил доктор, осемнадесет години живял в Германия.

Кочо въртял търговията, другите не му се бъркали. Имал си кръчма и виното, което произвеждал, го пласирал там.

Димитър Стоилов твърди, че коренът на Каварджията е от село Петково, Смолянско. „Моят баща – казва той – ме пращаше да купувам вино само от две места, от Чорбаджака и от Каваржията. Каварджията живееше над църквата „Св. Богородица – Рибната“, там им беше и винарската къща, а кръчмата им беше близо до реката. Като отида при Кочо за вино, той ще ми вземе дамаджаната, ще ми я измие хубаво и тогава ще ми налее от най-хубавото, еликсир. Това ми дава основание да смятам, че тяхното вино бе едно от най-хубавите“.

По-нататък друг негов съвременник, Георги Вълканов, разказва: „На двора под сайванта имаше четири големи каци по 15-20 тона. В тях слагаха гроздето и работниците го мачкаха, на кацата отгоре поставяха две талпи. Мачкаха го с краката, като обличаха дълги кожени гащи (ако не се мачка гроздето, вътре се запарва и може да вкисне).

След като гроздето се размачка и стане шира, започваше претакането, като го пълнеха в гюбек и от там по маркуч с помпи го връщаха обратно в кацата. С прехвърлянето (претакането) виното се охлажда. Като се охлажда гроздето, виното става по-хубаво. То не трябва да загрява. Най-малко една седмица се прехвърля, докато изстине ширата, тогава го оставят да се успокои, да преври. Прехвърлянето ставало с ръчни английски помпи.

Като преври, оставят го три-четири дни да се успокои, утайката пада на дъното, виното излиза отгоре и за десет-петнадесет дни се избистря. Гледаха го на бистрота и след това го прехвърляха в избата в големите бъчви (бадеми) и там му правеха едно-две прехвърляния, като утайката я слагаха в джибрите за ракия. Чак тогава се считаше, че виното е готово, но го оставяха известно време да отлежи и тогава го консумираха.

Преди да прехвърлят виното в бъчвите, възвираха малко шира и я сипваха за подсилване на градуса на виното, това заменяше захарта, която днес слагаме. Ширата ври на огъня, докато започне да лепи като петмез и тогава я сипваха във виното.

Такова вино с повишен градус е по-вкусно и с хубав аромат. От него съм запомнил мисълта, че колкото и да е сладко гроздето, ще свариш една такава шира и като изстине, ще я сипеш във виното – хем получава аромат, хем вдига градуса“.

Отвън на двора Каварджията имаше към 15-20 транспортни бъчви. А под навеса имаше прави каци. Той нямаше линове, нито бадеми. Избата му беше пет метра дълбока.

Каварджията имаше 10-12 дка собствени лозя. Кочо, освен кръчмар, беше и майстор на виното. Умря си ерген. Грозде му докарваха от Горнослав, Мулдава, Златовръх и Стоево. Според мен той бе среден търговец. Освен за свои нужди, в кръчмата продаваше вино и на граждани. Кръчмата му бе хубава и имаше много клиенти.

Кочо Каварджията изцяло се беше отдал на винопроизводството и кръчмарството, там му бе силата. Беше много пъргав, нервен и чист човек. Не обичаше на тезгяха му да стоят клиенти. Познаваше си клиентите. Още като ги видеше, че влизат от вратата – так едното шише под мишница, так второто шише под другата, вземе половинката с виното и още клиентът не е седнал и не се е настанил, той му сипва да пие. Затова хората го уважаваха.

Каварджията си приготовляваше и балсуджук за собствени нужди. С балсуджук търгуваше Георги Найденов.

Ако се върнем доста назад във времето, трябва да кажем, че тук, в този квартал, са били повечето винарски изби. Вторият район с винарски изби след „Амбелино“ е бил района на Метоха. По други сведения кръчмата на Каварджията е съществувала още при бащата на Кочо, като началото и е било някъде около Освобождението.

„Една година Кочо Каварджията – разказва Апостол Беждремов – разбрал, че виното няма да му стигне, дойде при мен, опита виното ми от всички бъчви и каза: „Виното върви по 3.60 лв литъра, аз ще ти дам 3.80 лв, но виното ще стои тук до месец август, тогава ще дойда да го взема“. Аз му викам: „Чакай бе, Кочо, ами фирата?“. „Ти недей бери кахър за фирата“, „Ами тогава ела запечатай бъчвите“, „Няма да запечатвам нищо, имам ти доверие“.

Той, освен вино и ракия, друго не продаваше с изключение на безалкохолно и да видиш куриоз – когато хората се пукат от жега и искат да пият разхладителни напитки, той продаваше вино на чаши. Една събота идва да наточи 150 литра вино от моето и ми каза, че до понеделник ще му стигне. В неделя взехме билето със съпругата да ходим на кино. Срещаме Кочо до черквата и той пита: „Има ли у вас някой?“, „Няма никой“ – му отговорих. „Връщай се тогава да взема вино“ – и носи две тенекии. „Чакай бе, снощи взе вино“, „Взех, но няма да ми стигне“, „Ще загубя киното“ – казвам му аз. Тогава той вади една банкнота, даде ми я и вика: „Ето ти билетите“.

При него имаше изрядна чистота. Аз пред него мия маркуча, с който ще му точа вино, и съдовете, които носи за виното. Не! Той отива на чешмата и отново ги измива, та такъв човек беше Кочо, много чист и пъргав човек.“

Най-честото мезе тогава беше руска хамсия в кутии, клиентите си поръчваха чаша вино, два залъка хляб и една риба. Избата му беше дълбока най-малко пет метра. Вътре имаше две корита, обковани с ламарина, чешмата тече в тях, всичко е изстудено. И щом горе му свърши виното, той слиза и взима от изстуденото. Като поръчаш чаша вино, още гърба не си му видял и завтаряш: „Кочо, донеси още една чаша!“. Толкова бе сладко и приятно да се пие при него.

Аз често ходех в неговата кръчма и без да искам, станах свидетел на следното: Дойдоха една компания трима мъже с три жени, поръчаха вино и го попитаха какво мезе има, той им казва яйца. Яйцата сварени и изпечени предварително. Той с ножа – раз, без да ги бели, с малко червен пипер и сол и ги поднася. Аз бях на съседната маса и чух как една от жените му направи забележка: „Защо не ги белите?“, а той остроумно отговори: „Не ми са чисти ръцете, обелете си ги вие“.

Ловците в неделя ходеха на лов и каквото ударят, отиваха в понеделник при него да го ядат. Той си имаше фурна и го приготвяше много добре. Та беше оригинален, трудолюбив и мераклия кръчмар, затова и кръчмата ми винаги бе пълна.

автор Иван Гащилов

(снимка – товарене на бурета с вино или оцет в Станимака)

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга.
Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Винарска къща на Атанас Каварджията е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Дегустаторът, както казват французите, с първата глътка разбирал какво е виното, с втората глътка познавал какво е качеството, а с третата глътка определял годината на производството.

Дегустирането е тънка работа, защото трябва съвсем точно да се определи качеството: бистрота, цвят, вкус, тръпчивост и сила.

Дегустаторството е призвание, а не професия.

Тук са произвеждали разни вина още от траките, тяхна е мисълта, че виното има божествена сила и блясък.

След като виното се източи в бъчвите, стопанинът го опитвал по няколко пъти на ден и канел за преценка прочути познавачи.

Тези дегустатори се разполагали на мохабет с обилно ядене край бъчвите и никога извън избата. Тук в хладината качествените контрольори, представляващи обществената оценка, сядали на обърнати дървени ведра, за маса им служел някой обърнат гюбек. Опитвайки виното, те обсъждали как е на вкус, тръпчивост, аромат и сила.

Прочути и познати от всички оценители в града ни са били станимаклиите Спиро Каварджията, Михаил Пинтията, Щерю Чумата, Начо Стояноолу, Иван Турбетя и др. Тяхното мнение за „максула“ партидата на някой винар се е считало неоспоримо като закон. Този престиж бил завоюван със стародавна почтеност, защото нито един от тези пиячи не „турял грях на душата си“ да каже добра дума за лошо вино, макар да е имало опити да ги съблазняват с паричен подкуп. Към тях са се отнасяли за съвет идващи да купуват вино търговци от далечни краища.

Дегустаторите, щом влязат в избата, където са бъчвите, и пуснат канелката, телата им замаляват от цвета и шума на виното и се замайват. Правят си сметка да пият толкова, че да могат сами да си се изкачат по стъпалата навънка. Изливат от каничката малко вино и казват „лека им пръст на умрелите“. После се усмихват на себе си, поглеждат врабците, които трополят по клоните на дърветата на двора, и си тръгват. 

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга.
Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Станимашките дегустатори на вино – Иван Гащилов е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Пет години младият Стефчо прави отлично това и е помогнал през 1939 година на изложение на Пловдивския панаир пелинът на Пъжев да вземе медал.

После Стефан е войник, а след аскерлъка започва работа при другите винари – Братя Райчеви. Като преценяват усърдието и честността му, дават му заплата от 15 хиляди лева.

До 1948 година работи там Стефан, докато се национализира винарската изба. Тя се е намирала на мястото на сегашната поща – на улица „Железарска“. А по-надолу, на ъгъла между „Сливница“ и „Училищна“, са били казаните за ракия. Два казана по 600 литра и един по 500 са работели денонощно от октомври до месец март.

„Произвеждахме над 10 вида напитки – казва той. – Най-търсени бяха местната шоколадка, портокалката, ментата, балсимото, шерибрендито и айроконякът. За последния купувахме биволско мляко от Болярци. Иначе съставките са: малко есенция, боя, захар, спирт и вода. От 1 литър спирт правихме 5 литра 35-градусова мента, с три грама есенция, боя и захар. По точни рецепти в 300 килограмови бъчви поставяхме материалите, а след това разбивахме със специални дървени бутала с дупки в продължение на час. После пълнихме напитките в бурета в малката изба. В нея имаше около 1300 бурета от по 300 килограма. Като дойде клиентът, пълним му оборотни бурета от 8 до 300 литра, които бяха над 900 и пътуваха от Асеновград до Дупница, Ивайловград и Златоград. Продавахме и на дребно по литър-два. Идваха бабички най-вече за балсимо. Него го пиеха всички, които ги заболи стомахът или имат болки в червата. Сръбнат стотина грама и почувстват облекчение.

Балсимото имаше шоколадов цвят, добит от шварц (черна) боя, ментово масло, канелова есенция и спирт. С боя и есенции се снабдявахме от фирмата „Шимел“ – Германия. Малката изба държахме по-чиста и от аптека, затова имахме толкова клиенти. Правихме и мастика – по-добра от гръцката, а и жълта ракия, подсладена с захарин. В голямата изба не съм работил, но там зрееха хиляди тонове вина и се изнасяха за къде ли не. Даже Чорбаджака ни е давал вина – след като свършат тези на Братя Райчеви – да ги продаваме на нашите клиенти“. 

(снимката е илюстративна)

Материалът Стефан Гъдев – асеновградски майстор на балсимо е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

През ранните години на деветнадесетия век от Родопите слязъл и се заселил в Асеновград един богат българин. Проявил се, като стегнат стопанин, който много мислел, малко говорел и винаги с успех приключвал търговските си начинания.

Наричали го Никола Рупеца.

Когато се заселил в града, Никола купил един турски чифлик по поречието на река Чая и засадил към 500 дка лозя. Закупил и една стара винарска изба в тогавашния търговски център на града

Съборил част от сградата и на нейно място издигнал тази винарска изба, която сега приковава очите ни. Синът на Никола – Яков, разширил винарството и оставил името си като стопанин на този последен запазен досега храм на езическия култ към виното. Повечето от останалите други изби са съборени под ударите на забързаните градостроители.

Тази винарска изба на улица „Булаир“ N6 в Асеновград беше превърната в етнографски кът. Тя бе едно рядко творение на българския талант. И за голяма радост на града трите лина си стоят под навеса, където са стояли на своя столетен пост, и имат голяма музейна стойност. В тях се е приготовлявало царственото маврудово вино, поемало от тук по пътя си към света. Тези линове са с ками и клинове, нямат нито пирон, нито папур. Те са единствени в града, а по други сведения са единствени в цяла България.

След смъртта на баща си Яков Рупеца става един от най-големите винари в Станимака. Освен лозето, притежава доста декари обработваема земя.

Чифликът, за който стана дума, се намира близо до днешната Карабитна фабрика. Това, което е останало в момента, е само малка част от неговите размери и слава, която е имал в началото на двадесетия век. Легендата за този чифлик, е че той през турско време е бил притежание на Лаут бей, около чифлика е имало цяло селище, което работело за бея. Лаут бей живеел на чифлика само през лятото. През зимата прекарвал в Пловдив, където имал големи къщи. Този чифлик няколко пъти бил нападан от Мехмед Синап. Чифликът, както и селището до него, се казвали Лаута по името на Лаут бей. По-късно собственик на този чифлик станал гръкът Яни Петрекидес. По някои сведения той го купува от Лаут бей и по-късно го продава на Никола Рупеца.

За няколко години чифлика става образцов. Яков Рупеца наема работници, които с волски коли докарват пръст от района на Долни Воден, като я разстилат върху тамошната почва. Така се създава нова, по-качествена почва. В началото на миналия век там се отглеждали триста декара лозя от най-различни сортове. Освен това имал и обширна овощна градина с различни сортове дръвчета, имал и черничеви дръвчета, няколко декара ливади, засети с люцерна и детелина.

Изградена била и специална бубарница, в която отглеждали голямо количество буби. Яков Рупеца лично ръководил стопанството, където работили около 50 работници. Освен това тук се експериментирало отглеждането на различни сортове тютюни, подходящи за района, като се изключат опитите, които се извършват по това време в училищата в Хасково, Садово и Пазарджик. Чифликът на Яков Рупеца е превърнат в единственото модерно частно стопанство в Южна България. Днес от това модерно стопанство е останало съвсем малко, което ни напомня за него и неговия стопанин. Въпреки че са минали толкова години, неговия пример е достоен за подражание и уважение, а името му е тачено от поколенията.

Старата винарска къща на Яков Рупеца е близо до съвременния център, сред един оцелял ансамбъл от стари къщи. С външните си очертания, строена от сив дялан камък, сградата прилича на английски замък в тюдориански стил. А когато влезеш вътре, над теб се извисяват три етажа със светли отвори, обграждащи дворната площ. Камъкът на външните стени е закрит от богата колонада дебели дъбови греди, дървени сводове от извити на полудъга носещи подпори, дантелени парапети на чардаците и дървени стълбища между етажите.

Тази приказна постройка от камък и дърво е старинна винарска изба, известна на асеновградчани като „Винарска изба на Яков Рупеца“.

Като тръгнем по салоните, под нашите стъпки скърцат старите, дебели, дялани на ръка дъбови дъски. Над нас са таваните, изпипани от яко дъбово дърво. Творение на архитектурния гений на самоуки зидари, сградата не е съхранила никакви следи за имената на творците, създали тази поема от камък и дърво. Родопчани от Югово ще да са, защото тяхното умение да накарат дървото да запее срещаме често по този край.

А функционалното предназначение на сградата като място, където слънчевият заряд на гроздето преминава в букета и дъхавия аромат на виното е, още едно доказателство за умението на зидарите от Възраждането да сътворят с артистично вдъхновение всяка битова задача.

Кога е изградена тази винарска изба и кой е стопанинът, дал заръка за нейното издигане, не знаем.

Яков Рупеца беше бездетен. Една есен един беден човек от село Тополово карал грозде да му го продаде, времето било студено, на каруцата му стояло малкото му момиченце, Рупеца го съжалил и казал на жена си: „Фросо мари, я да вземем вътре това детенце да се стопли, вънка е студено“. „Ам това българче може да има въшки“ – рекла тя. „Няма хън-мън, прибери го вътре!“ – казал той. Прибрали го вътре на топло, стояло два-три часа, докато приемат гроздето, и го харесали. То било кротко и миловидно момиченце и казали на баща му: „А бе, дай ни това дете да го осиновим, ние си нямаме деца“. Жена му в началото не го искала, но я кандърдисали. Селянинът имал доста деца и казал: „Ами да ти го дам бе, чорбаджи…“

Осиновяват момиченцето, то пораства и преди да убият Рупеца той го оженва за писаря си, който му водел всички сметки. Раждат им се три деца – две момичета и едно момче на име Никола (Никото). Писарят се казвал Димитър, сега внук му носи неговото име. Една от дъщерите му се казвала Риталда, внукът е неин син.

Когато осиновеното момиче на име Мария пораства, Яков Рупеца и дава едни документи в плик и и казва: „Мария, вземи тези документи и ги тури в касата, един ден да ме споминаш“, а тя му казала: „Чорбаджи, какво ме лъжеш, защо са ми тези документи?“. „А бе, тури ги там, и ще разбереш“ – отвърнал той.

Когато убиват Рупеца, идват сестрите му да искат имане, да делят имота. Обаче повикват двама адвокати, които преглеждат книжата и казват, че са валидни. Документите били подписани от чорбаджията Маринчоолу и Перикли (грък). Яков Рупеца бил завещал всичко на Мария. Къщата беше взета от Общината за музей, но при реституцията си я върнаха на наследниците на Мария.

По разкази на стари асеновградчани, Яков Рупеца бил близък с цар Фердинанд.

В същата къща днес живее внучката му Ефросина Атанасова, заедно със съпруга си Васил. Те живели много години в чужбина (Гърция, САЩ), но след 1989 година се завръщат в Асеновград и извършват основен ремонт на къщата.

В чифлика имало засети към 500 ореха, не много едри, които се чупели с два пръста като фъстък. Имали и голям сливова градина, но една вечер идват група македонци и обират всички сливи. Яков Рупеца като видял обраните сливи, едва не припаднал, но се досетил, че тези, които са ги обрали, ще търсят пазар, за да ги продадат. Най-напред отишъл на Пловдивския пазар и видял, че продават неговите сливи. Съобщил в полицията, която арестувала крадците. Те се заканили, че ще отмъстят.

Един ден като се връщал към града, на Капсидата го срещат няколко души македонци, един от тях го удря с мотика, ударът е смъртоносен, той пада от коня и умира на място. По други сведения Рупеца е бил убит в района на Долни Воден, като обикалял земите си. Убийците слагат в ръцете му шише ракия, за да прилича на самоубийство. Това станало някъде през 1923-1924 година. Той бил английски поданик и България плаща доста пари за неговата смърт.

Внукът на Яков Рупеца (Никото) също е бил един от старите винари и прочут като такъв. Бил с пъстри очи, слаб, висок и интелигентен.

Никото продължавал да си прави домашно вино по старата рецепта за собствени нужди.

Това е старата слава на Станимака, която е родина на един от най-прочутите винени сортове грозде – вълшебния мавруд.

(снимка – Къщата с линовете)

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга.
Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Винарска изба на Яков Рупеца в Станимака (Къщата с линовете) – Иван Гащилов е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.