Така беше преди. А сега животът коренно се промени. Прокара се шосето Асеновград–Лъки. Сега всичко вече до Лъки се превозва с коли. Голяма беше радостта ни, когато през 1954 г. откриха големи подземни богатства край селото ни. Започна експлоатацията на рудниците „Джурково“ и „Говедарник“. Прокара се шосе до рудниците и селото се свърза с пътната мрежа.

През 1959 г. се прокара далекопровод и селото се електрифицира. Прокаран беше нов водопровод. Сега във всеки дом тече бистра вода. Построиха се фурна и нов магазин. Откриха се поща и здравен пункт. Селото се радиофицира. Пред площада се издигна хубава триетажна читалищна сграда. През тази година се открива и прогимназия, а по-рано в селото имаше само начално училище с две класни стаи.

Всички хора живеят в двуетажни и триетажни къщи. В почти всяка от тях има пружинени легла, гардероби, бюфети, радиоапарати, шевни машини и др.

Населението на Джурково се радва на големите придобивки и с изпълнение на плановете и задачите изразява своята благодарност към Партията и народната власт за големите грижи.

автор Д. Вълков

Материалът Описание на село Джурково в родопската преса от средата на 60-те години на миналия век е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Жителите са отглеждали житни култури и са се занимавали със скотовъдство и земеделие. До реката е имало две воденици, а пчеларството също било добре развито. Така например родът Капчикови притежавал над 100 кошера пчели.

Не е известно откъде произлиза името на махалата. Възможно е то да идва от съществителното „вир“ — голяма дълбока яма, изпълнена с вода, образувана в реката от прииждането ѝ в продължение на много години. Вероятно някой от вировете е бил по-особен от останалите и така е дал името на местността. Според Борис Дерибеев фамилията Капчикови има тюркски произход.

Преди години административно махалата е принадлежала към Боровската община. След Освобождението за кратко била прехвърлена към Югово. Поради това някои изследователи погрешно посочват Югово като смесено селище с българи и българомохамедани. В действителност в Югово никога не са живели нито читаци, нито българи мохамедани.

След изселването на хората от махалата, намираща се на около пет километра източно от Югово, цялата обработваема земя — около 300 декара — била закупена от юговци. Земята на вировци била много плодородна и затова местните хора насаждали множество овошки. Мястото било ниско, заветно и особено благоприятно за плодни дръвчета. С една дума — тук сякаш е била райската градина.

В миналото юговци често имали разправии с вировските и боровските читаци относно пасищата. Те не могли да се споразумеят къде да пасат стадата си и това често водело до побоища, скандали и дори по-тежки инциденти. Така продължило до 1936 г., когато юговци подали оплакване до Министерството на земеделието и горите с молба да бъде изпратена комисия, която да определи точните граници между спорещите страни.

След намесата на комисията спорът бил разрешен: мястото от лявата страна на реката било дадено на боровци, а дясната страна — на юговци. Самото място, където някога се е намирала махалата, останало в землището на Югово.

Ако трябва да бъдем напълно точни, по-големите разправии били с боровските читаци, които имали сериозни претенции към пасищата и искали да изпращат стадата си чак до юговската местност Сливо. Но и коравите юговци не им оставали длъжни.

Разказва се, че най-богатият човек в махалата бил Капчика, който по-късно се изселил в Турция.

Днес от някогашните къщи са останали само тъжни руини и съборетини. Мястото е пусто и трудно може да се повярва, че някога тук е кипял живот. По разкази на старите юговци, които закупили земите на вировските читаци през 1903 г., в близост до махалата се е намирало вировското гробище. До всеки гроб имало по един побит камък.



„Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов

Материалът История на лъкинската махала Вирово е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

(БМ – българи-мохамедани)
(БХ – българи – християни)

В запазения регистър за населението от 1899 година са посочени следните фамилии в Балкан махала: Инжекарови, Шерифови, Саидови, Кальчеви, Хаджисаидови, Асангарови, Гаджови, Байрямови.

Ето какви са имената на местностите около Балкан махала: Арнаутьонова нива, Афузовата каба, Баликажа, Елока, Балканската присойка, Бадацкото дере, Богутлиевия чифлик, Бориката, Голямата присойка, Гробищата, Гъркоската река, Дуварниците, Делибрахъмовото, Дичовото, Длибокото дере, Еминовата ливада, Ерпенището, Илиевия харман, Кальчев камен, Караивановия кайнак, Караивановия харман, Крушката, Кутела, Куцовия кайнак, Кълките, Ливадите на суватя, Ломските ливади, Ломът, Лочката, Малкото соватче, Метльов бурун, Метьова каба, Мечкините дупки, Мечкин гидик, На Балкан махала кайнака, на Иванов боруна, Кайнака, Оградата, Осиковия бурун, Панайотската борика, Панайотски камен, Пандагуза, Папративото, Патриковото, Пеевия пожар, Пожара, Пранговски кайнак, Старата чешма, Старът чифлик, Стайковски дъбак, Стайковски мешелик, Стайковски бурун, Стяновата кошара, Стърните ливади, Сърпиката, Српичкото дере, Сърпоковата вода, Сулювото дере, Тушан тепе, Тесната присойка, Тиклата, Тодоровото бунарче, Урумовата сая, Чангаловите чешми, Чангалов бурун, Чангаловата сърпика, Чучката, Чифлицкото дере, Шкодровия бурун, Шьодовата аваничка.

Поради това, че няма старинни записи и старинни имена, ние приемаме, че селището е създадено през по-ново време. Тук е добре да споделим, че през 1966 год. в Балкан махала, северно от с. Манастир, бе намерен старинен надпис с неразчетен още текст, за който специалистите филолози от Софийския университет смятат, че е от ІІ-ІІІ век от новата ера. Предполагам, че този надпис на камъка е свидетел на времето, когато тук траки, лириици или пък римляни са използвали местните подземни богатства.

По-надолу от това село е махалата „Среброто“, а самата река, която протича през главното дере под Лъкавица, се нарича Сребрица.

За жалост, трябва да признаем, че според посочените статистически данни Балкан махала е вече на изчезване. Независимо че има чудесно природно разположение, че слънцето го огрява от изгрев до залез, твърде малко е вероятно то отново да се възроди. Причината е една: няма поминък. Животът тук е изключително тежък, работата в мините трудна и непривлекателна.

Единственото, което може донякъде да осигури препитанието на останалите жители, е развитието на т. нар. селски туризъм. Защото, убеден съм, че който види тази красива родопска махала, все някога ще поиска отново да се срещне с нея.

„Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов

Материалът Население и топонимия на лъкинското село Балкан махала е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Обработването на земята ставало по най-примитивния начин – с рало и копач. Нивите в повечето случаи били по наклонени и стръмни терени, което още повече затруднявало изморителната селска работа. Обикновено почвата в тези места е слаба и неплодородна и за да се роди нещо, трябва да се положат много труд и усилия. На такива терени е нужно, ако не всяка година, то поне през година да се слага хубава оборска тор. 

В района дряновската почва е на второ място след боровската по качество, но все пак, ако не се поддържа, тя не дава добри плодове. Разбира се, освен казаното дотук, е необходимо да има и достатъчно валежи през годината, за да може засятото да покълне и да порасне. 

При сушави години трудът и надеждите често остават напразни. Тънката почва е много чувствителна към суша – както казват местните хора, ако десетина дни не вали, всичко изсъхва и загива.

Става ясно, че тук се полага много труд, а резултатите са ниски. Няма да сгрешим, ако обобщим за целия район, че едва 10–15% от хората са изкарвали прехраната си от обработваемата земя. Останалите ходели с торбите в полето на Асеновград, Първомай, Чирпан, за да купуват жито и да преживеят годината. 

Така е било до преломната 1944 година. Тогава земята се обработвала предимно от жените, защото мъжете в по-голямата си част били скотовъдци, горски работници или гурбетчии. Ето защо не е странно, че именно жената поемала грижите както за домакинството, така и за нивите. А те били пръснати в различни посоки и на значително разстояние една от друга. 

Въпреки страшната мизерия и беднотия, слабата земя и примитивното земеделие, хората разчитали изключително на тези земи. Макар че работата по нивите била поне десет пъти по-трудоемка от тази в полските райони, те не се предавали, а стоически се борели за своето препитание и съществуване. Затова и планинското земеделие не се отплащало с висок трудов резултат. 

Не може да се подмине и данъкът десятък, който за повечето семейства бил направо убийствен. Често той се продавал, а го изкупували по-заможни стопани и богати семейства.

Тютюнът като земеделска култура за пръв път е засят през 1930 г. По-рано той не е бил познат като средство за препитание. В Дряново се отглеждали всички култури, които по принцип виреели в Родопите, с изключение на лозята. Правени са опити в тази насока, но климатът и условията не позволявали получаването на добри реколти. 

В дряновското землище най-плодородни са местностите Краище, Явор, Петра, Садаля. В местността Явор повечето дряновци са сеели картофи. Тютюн се е отглеждал и в другите селища и махали, но той не е бил основно средство за препитание, а само е допълвал семейния бюджет.

Доброто развитие на земеделието и най-вече на скотовъдството предполага развитие и усъвършенстване на ръчната женска дейност – предене на вълна, тъкане, изработване на цялостно мъжко и дамско облекло, както и на покъщнина: кърпи, пешкири, месали и др. В тези тъкани и цветове е вложен и запечатан завинаги тънкият усет на българката за красота и художествено майсторство. Всички цветове са местни, самобитни и оригинални. 

Българомохамеданките са използвали предимно естествени багри от природата, които се отличават със своята трайност. Дряновската жена още от старо време е прочута с майсторството си да тъче кичени халища. Всичко, което е останало по тези земи от най-старо време, намира своето естествено превъплъщение в чудните образи, създавани от българката при бродерия, шев и тъкан за своя дом. 

Така постепенно се оформя онзи мироглед и духовна култура, която я прави интересна и неповторима. Затова не е излишно да се подчертае, че няколкото села и махали от Лъкински район представляват откършена клонка от общото българско народностно тяло. Но е вярно и това, че развитието на живота и неговите нужди са били съпровождани от редица политически и верски промени, които не са могли напълно да заличат старото, типично българско и самобитно начало. 

Ако се опитаме да преценим кое преобладава в бита на българите мохамедани – мохамеданското или християнското, трябва да признаем, че в много отношения превес има християнското начало.

„Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов

Материалът Поминък и бит в миналото на село Дряново, община Лъки е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Допускаме, че тяхната стойност като исторически източник е в известна степен ограничена. Въпреки това смятаме, че не бива да бъдат пренебрегвани, макар и да са непълни и разпокъсани като информация. Онези от тях, които съдържат дори малка частица историческа истина, ще използваме при тълкуването на народния бит и традиции.

Помохамеданчването на населението в района не е успяло напълно да заличи старите български обичаи и традиции, формирани в продължение на десетилетия. Те са били дълбоко вплетени в съзнанието и живота на хората и не е било възможно да бъдат изцяло забравени или изоставени. Част от тях са се съхранили непроменени, а други са продължили да съществуват под прикритието на новата религия. Нерядко в мюсюлманските обреди и обичаи са били вплитани елементи от по-стари български традиции.

Всичко това ни води до извода, че наложената със сила мохамеданска религия не е била в състояние да унищожи и заличи българския облик на планинското население.

Многобройни са проявите на скрито християнство сред дряновци, за което свидетелстват различни обреди и обичаи, открити икони и кръстове, наименования на местности, както и фамилните имена на родовете. Изложеното дотук за традициите и съхранения български елемент може да бъде онагледено и чрез теренни данни. Най-ярко впечатление прави фактът, че дряновци говорят на чист български език – един от най-силните аргументи за тяхната българска принадлежност.

Една от най-характерните особености на дряновския говор, както и на говорите в останалите помохамеданчени махали и села в района, е неговата чистота, с изключение на отделни думи, свързани с мюсюлманската религия. По своето богатство и съхранение на архаични думи родопският говор често превъзхожда езика на българското население от равнините и други части на страната. Въпреки че в някои селища, като Борово и Белица, се е използвал и смесен или повлиян от турски език, помохамеданченото население в голяма степен е съхранило своя български говор.

Известно е, че родопският говор е един от най-близките до старобългарския език и до езика на Кирило-Методиевата традиция. В него са запазени някои падежни форми – наследство от стария езиков строеж. Например се срещат форми като: „жената“, „женаса“, „женана“; „конят“, „коняс“, „конян“; „такъв“, „сакъв“, „айнакъв“. Лъкинският говор се отличава с напевност, мекота, гъвкавост и звучност – характерни черти за целия Родопски край. В тази връзка напълно основателна е оценката на Иван Вазов, който отбелязва, че „тук звучи език кристален“. Доцент Стайко Кабасанов също подчертава значението на езика, като пише: „Езикът е най-важният белег на народността и на нацията и неслучайно в старобългарски думата „език“ означава не само способността да се говори, но и „народ“.“

Заслужава да се отбележи една характерна особеност в говора на дряновци и лъкавци. Лъкавци често употребяват думата „вели“ (например: „какво направи, вели“), докато дряновци използват думата „кина“. Това дава основание на по-възрастните да предполагат, че лъкавци са се преселили от други места – въпрос, който следва да бъде разгледан по-подробно при изследването на село Лъкавци. Освен това в техния говор се срещат и повече турцизми, което вероятно се дължи на влиянието на еничари, завърнали се по родните си места след разформироването на еничарския корпус. Характерно за тях е и това, че често завършват изреченията си с думата „вели“.

Освен в езика, в бита на дряновци се съхраняват и редица християнски традиции. Например по време на Великден много домакинства палят свещи и ги поставят от вътрешната страна на прозорците, обикновено на източната страна. Свещи се палят и по други празници. На задушница се раздават за душите на починалите марудници (катми) и питки. В редица семейства, независимо дали е празник или делник, при приготвянето на катми те се раздават с наричане за душите на покойници. Названия като „марудници“, „дилаф“ и „огрипка“ са с български произход, докато „катма“ и „маша“ са заемки от турски език.


„Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов

Материалът Запазени християнски традиции в бита и говора на село Дряново, община Лъки е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

В заграбването на хорските имоти най-брутален и жесток бил Дели Емин. Щом харесал някоя нива, той правел всичко възможно, за да я притежава. Най-силен и находчив от всички се оказал Шериф ага, който постепенно завладял една пета от нивите, ливадите и горите в землището на новата махала и станал неин непосредствен първенец. Успял да си вземе от планината Гърковица значителна част и си построил там чифлик.

Бил добър скотовъдец – имал пет чифта волове, 700–800 овце и около 40 глави едър рогат добитък (коне, мулета, крави). Шериф ага се отличавал със своята находчивост и съобразителност сред останалите си съселяни. Само година след идването си по тези места той успял да доведе вода до своята къща, направил там вир, а от вира до нивите прокопал вада. Боклукът от торището пренасял до нивата по тази вода, като го насипвал в нея.

Шериф ага бил единственият в селото, който имал т.нар. „ачик одая“, в която приемал специални гости и случайни минувачи. Всеки гост на одаята имал право да се нахрани с айран (бърканица). Но ако гостенинът започнел да пие бърканицата, стопанинът му взимал паницата, вдигал я на полицата и сърдито го поучавал с думите: „Бърканицата, айол, се яде, не се пие. Пиенето е сърбогъз.“

Овчарските кучета на Шериф ага имали голяма слава – за тях се знаело далеч извън пределите на селището. Те били дресирани да познават своя господар, да го различават от останалите и добре да опазват стадото. Случвало се понякога чужда овца да се слее със стадото, но кучетата веднага я откривали и разкъсвали.

Воловете му също били необикновени – такива, каквито в Родопите не се срещали: черни като гарвани, правороги, едри, с лъскава козина, сякаш намазани със зехтин. Когато след време Шериф ага тръгнал да се изселва в Турция, единственото, което взел със себе си, били тези два черни вола. Той вървял напред, а те пристъпвали подире му с по една татралка на врата. Шериф ага пушел чибука с начумерено лице, а те мълчаливо го следвали, сякаш съпричастни с мъката на своя господар.

Всеизвестно е гостоприемството на българите, но то е характерна черта и за българите мохамедани. Няма селище, в което дори и у средна ръка хора да няма т.нар. „ачик одая“ – тя била винаги отворена за всеки пътник и за неговия добитък. Там винаги се намирали подслон и храна, придружени с рядката любезност на стопаните.

Дори и след години селото Балкан махала не се разраснало. Към него се присъединили само двама чуждоселци, привлечени от красотата на две момичета – Салих Богутлията от село Богутево и Сулю Сулюманов от Крушево.

През 1902 година селяните от Балкан махала се изселили към Турция – общо около 30 къщи. Не можем да подминем впечатляващия факт, че жителите на цялото село Манастир, включително жените и децата, излезли на българо-турската граница да изпратят своите съседи „по живо, по здраво своите комшии“.

Само две години след това двама от изселниците – Мехмед Мешев и Салих Вретеното – се върнали отново по родните места, за да утолят мъката си по тях. В разговори със свои познати и близки те със сълзи на очи разказвали за теглото, което ги сполетяло в Мала Азия.

Когато стъпили на турска земя, ги разпръснали на групи по 5–10 души, на разстояние 50–100 км един от друг. Горещият средиземноморски климат и маларията трудно се понасяли от свикналите на прохладен въздух и чиста вода планинци. Затова мнозина от тях без време починали. Местните жители не криели интереса си към хубавите бели българомохамеданки и мъжете им изпадали в тревога как да опазят жените и децата си.

„Тюрклюкът е тука – завършил разказа си Мехмед Мешев, – нека да ми турят шапка върху шапка, аз няма да се махна оттук.“

През 1903 година в запустялото село Балкан махала се заселили давидковци: братя Ченгалови, Панайот Георгиев, Христо и Георги Стоянови, Гавраил и Стоян Шодови, а по-късно към тях се присъединили Илия Ив. Терзиев, Петър Тодоров Колев, Христо Стоев и Христо Урумов. Това били все хора, пострадали в една или друга степен от тежката ръка на Ахмед ага.

След заселването на „болгарете“ в Балкан махала джамията била разделена на две – едната половина станала училище, а другата – църква. Години по-късно, през 1946 г., било построено ново училище.

Както повечето родопски селища, и тук основателите били хора зидари и строители. От старите регистри научаваме, че през 1943 г. селото административно се числяло към Лъкавишката община. Разположено под полите на Метва Къбъ (Метюва каба), то се намира на надморска височина 1450 м.

Животът тук бил труден – хората изкарвали прехраната си основно с отглеждане на картофи, ръж и овес. Днес техните потомци работят в мините и постепенно селището придобива облика на типично миньорско село.

„Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов

Материалът История на село Балкан махала, община Лъки е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Махала Бозова бичкия към село Здравец – община Лъки, област Пловдив е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Махала Бъзето към село Здравец, община Лъки е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

В Лъки работят и жителите на селата от района. Развитието на селищата им е естествено свързано с възхода на града. Колко нови къщи израснаха в последните години и в Белица, Дряново, Джурково, Борово… Сто и осемдесет жени от целия район работят в трикотажния цех – Лъки, открит през декември 1971 година. Тогава работничките са били само 60, а след цялостното въвеждане на текстилната промишленост тук, в бъдещата фабрика, чийто корпус сега се изгражда, техният брой ще достигне 350. Цехът произвежда бебешки, детски, дамски, мъжки ръкавици, детски блузи както за нуждите на страната, така и за износ, предимно в СССР.

За миналата година цехът е изпълнил плана си 104%, а в началото на годината, когато ние го посетихме, бе завършило месечния план за януари три дни предсрочно и бе дал допълнителна продукция за 6 хил. лева. Ръководството на завода провежда редовно курсове за преквалификация, мобилизира усилията на всички, за да може младият колектив да посрещне достойно годините на VII петилетка. Много скоро ще има какво да се разкаже за бъдещия модерен текстилен завод в Лъки.

И отново мисля за хората, с които се срещнах и разговарях в Лъки. За тези, които изграждат нашето социалистическо общество, живеят с проблемите на своето време. От всички тях, от резултатите, останали зад гърба им, идва вярата и увереността, не през годините на седмата петилетка с още по-голям подем ще продължи разцветът на младия град. Неговите жители ще дадат своя принос в разцвета на цялата ни страна.

автор Светла Пейчева
снимки Стоян Стойчев

Материалът Град Лъки в средата на 70-те години на миналия век е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Материалът Село Югово – община Лъки, област Смолян е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.