Междувременно Министерството е сезирано за необходимостта от спешна намеса за възстановяване на строителството на пречиствателна станция над Нареченски бани.

Само преди месец курортът надигна протест заради безпрецедентно замърсената питейна вода, в която хората откривали дори късове от червеи, според техните жалби.

Нареченски бани няма пречиствателно съоръжение и разчита на хлориране на водата по капков път от съоръжение под Косово.

автор Ками Димитрова
вестник „Вестител“ 2006 г.

Материалът Червеи в питейната вода на Нареченски бани през 2006 г., местните викат спешно министъра е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

След 1903 г. в Борово дошли заселници от Славейно и Проглед, както и Райчо Георгиев Бабугеров, Георги Саприйски и Анастас Дафов от Момчиловци. През 1906 г. в Борово се установили и Атанас Сгуров от Бостина, Смолянско, Марко Георгиев, Атанас Димов Самарджиев от Соколовци, Тодор Кумовски, Иван Георгиев Бакларов и Христо Атанасов Парев. Атанас Димов Самарджиев бил първият българин, избран за кмет на Борово.

През 1908 г. пристигнали още около десет семейства. Две години по-късно, през 1910 г., обезпокоени от присъствието на турците, като преселници дошли и Шавро Братанов Вълкашински със синовете си Пандалия и Лазар, както и с дъщерите си Шина, Мария и Йордана.

След края на Балканските войни в Борово се заселили братята Стоеви, Стоян и Георги Гуглеви, Дичо Райчев Дичев и Костадин Хр. Кременаров със своите деца – Димитър, Райчо, Илия, Яна и Мария.

По време на стопанската криза от 1928 до 1937 г., засегнала значителна част от населението, в Борово дошли и млади мъже от Момчиловци, които създали своите семейства. Сред тях били Дечо Николов Канев, Панайот Ник. Канев, Костадин Атанасов Кюлханов и други.

Освен споменатите преселници от Момчиловци, в Борово се заселили и няколко души от Косово и Павелско. Техният брой обаче бил малък, поради което авторът не се спира подробно на тях.

Естествено, преселниците от Момчиловци никога не забравили кръвната си връзка с родното село. За мнозина от тях почти половината им род останал да живее в Момчиловци.

„Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов 

Материалът Заселване на село Борово с българи-християни от Средните Родопи в началото на миналия век е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Най-напред от село Момчиловци, Смолянско, дошъл в Борово Димитър Грибачев заедно с братята си – четири семейства, общо 24 души. Заедно с тях пристигнали и Бедровци, които били седем братя: Костадин, Стоян, Никола, Атанас, Петър, Станчо и Игнат, заедно с баща си Райчо Пейов Бедров. Причините, подтикнали ги да дойдат в Борово, са подробно описани в книгата „Манастир“, затова тук няма да се спирам на тях.

Бедровци се заселили в горната махала, близо до гробищата, а Грибачеви – в долната махала. Там Димитър Илиев Грибачев спазарил една стара турска къща от възрастен турчин. При пазарлъка дал капаро и така на Петровден през 1903 година пристигнал с цялото си семейство.

Независимо от взетото капаро, турчинът първоначално не искал нито да отстъпи къщата, нито да върне парите. Но и Димитър нямал никакво намерение да се връща обратно. На двора имало една круша и той окачил на нея целия си багаж. Жените разбрали каква е реакцията на турчина и горчиво заплакали.

Димитър обаче не стоял със скръстени ръце. Взел една кокарига, забил я в двора, окачил бакър, започнал да вари кафе и да черпи турците, живеещи в къщата. Скоро за това научили и останалите жители на селото и започнали да идват да пият кафе. Отпивали от хубавото кафе и повтаряли: „Мажир гелдик бе, мажир гелдик бе!“ („Мажирите дойдоха“ – тоест преселниците са пристигнали).

В къщата живеели трима братя турци читаци. Когато Димитър пристигнал, единият от тях отсъствал. Според предварителната уговорка той подал остатъка от парите за къщата на единия брат, завити в тестемел – домашно тъкана кърпа. Турчинът обаче презрително ги хвърлил на боклука. Тогава един от по-възрастните турци станал, взел парите и ги подал обратно на Димитър. Но противно на очакванията, и той ги хвърлил на боклука, показвайки, че няма да отстъпи от решението си.

Възрастните турци, дошли да пият кафе, започнали да убеждават двамата братя собственици на къщата:

– Срамота е, бре! Щом сте взели капаро, трябва да им дадете къщата!

Точно тогава пристигнал и третият брат – пъдаринът, когото наричали Кукувицата. Когато разбрал каква е историята, той се засрамил, преместил семейството си при другите две семейства и освободил една стая. Грибачевци се нанесли в нея, а на огнището още се печала пита, омесена от туркинята. Читакът, който сторил това добро, им рекъл:

– Извадете питата от огъня и я яжте!

Колко дни и нощи са стояли на двора, разказвачът Игнат Грибачев не знаел и не помнел. Но ми разказа как всичките двадесет и четири души спели в една-единствена стая. Изминала цяла седмица. Накрая турците се изселили и освободили цялата къща.

През годината Грибачеви сечели дърва от гората, за да се топлят. Продали дори мулето си, за да изплатят остатъка от сумата за къщата и имота, които закупили в Борово.

От Момчиловци те побягнали заради турците. По онова време там били настанени около шестстотин турски войници (манафи), които особено жестоко тормозели българското население. Биели и малтретирали всеки, заподозрян, че помага на комитите. Веднъж набили и най-големия син на Димитър, макар че бил още дете. Обвинили го, че носи хляб на комитите, и го заловили, докато се прибирал с мулето си. Заплашили го, а това окончателно разгневило Димитър.

– Майка им… Аз в това село повече няма да стоя! – казал той.

Ето и историята на Бедровци.

Когато пристигнали в Борово, закупили къща и 40 декара земя за 40 лири. Дали 20 лири предплата и отишли в Манастир да доведат годеницата на един от братята, която била оставена при Райчо Бедров. Самият Райчо тогава бил на гости на своя зет Станчо Киряков.

Първоначалното намерение на Бедровци било да останат в Манастир, но Станчо ги посъветвал да се установят в Борово, защото условията за живот там били значително по-добри. В Манастир зимата започвала още от Димитровден и свършвала едва около Гергьовден. Хората го послушали и заминали.

Когато обаче пристигнали в Борово, заварили цялото село настръхнало срещу тях. Където и да влезели, чували едно и също:

– Гяури!

Това принудило Мехмед Кукувички да се откаже от предварителния пазарлък. След шумна разправия, в която се намесили и българските власти от Белица, уговорката все пак била изпълнена и Бедровци влезли в своето „старо-ново“ жилище.

След това повикали и Костадин от Стара Загора (Ески Заара) и така започнал животът им в селото. Костадин се оженил за своята годеница и това била първата християнска сватба в Борово и една от малкото радости на преселниците.

Не след дълго обаче те изпитали и мъката на бежанците, попаднали на чуждо място и заобиколени от враждебно настроени хора. Нямали с кого да се съберат, с кого да поговорят, с кого да споделят радости и тревоги. По цял ден се въртели около оджака, греели се на огъня му и търпеливо чакали да настъпи пролетта, за да напуснат това проклето село.

Наистина възнамерявали да си тръгнат, но внезапно починала сестрата на братя Бедрови. Погребали я в местните гробища. Близките ѝ не посмели да оставят гроба ѝ и останали завинаги в Борово.

А през пролетта пристигнали нови преселници.

С времето, полека-лека, те успели да закупят земя. На нея построили първото българско училище, а по-късно и църква. Турците читаци постепенно свикнали с тях и разбрали, че това са добри и сърдечни хора.

Така живели до 1914 г., когато част от читаците решили да се изселят извън пределите на страната.

„Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов

Материалът Повторното заселване на лъкинското село Борово през 1903 г. е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Знае се, че за времето си турският пълководец Мидхат паша е бил достатъчно добре информиран и компетентен. Той е разполагал с документация за цялото население по българските земи. Затова не можем да се съмняваме в истинността на казаното от него в публикувана статия във френското списание „Журнал д’Орион“ през 1878 г., където четем:

„Първо, трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мохамедани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мохамедани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, приели исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чада на същата тази страна, на същата тази раса и от същото това коляно; те са синове на тази страна, на същия народ, от същите социални слоеве. А между тях има и една част, които не говорят друг език освен българския.“

(Мидхат паша, 1822–1884 г., управител на Дунавския вилает, а по-късно и велик везир на Османската империя; публикувано в сп. „Научен преглед на Франция и чужбина“, бр. 49/1878 г.)

Ето и друг документ, от който научаваме следното:

„В Европейска Турция мюсюлманите са почти винаги славяни, които принадлежат към тази земя от толкова отдавна, колкото и техните сънародници християни.“

(Ами Буе, „Европейска Турция“, Париж, 1840 г.)

Принос към нашата тема дава и българският революционер Георги Раковски, който пише:

„Никъде в повестността не се споменава да са преминавали турски семейства от Азия в голямо количество в днешна Турска Европа.“

Из „Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов

Материалът Етническа оценка на населението в Лъкински район в различни източници е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Когато използвам думата „изселване“, е нужно уточнение – по-скоро става дума за продължителен процес на изтичане на население към съседна Турция. Според мен този процес не се ограничава само до няколко години, а обхваща цели пет века и продължава дори до края на ХХ век. На два пъти той води до пълното обезлюдяване на селата в Лъкинския район. Дано подобни събития повече не се повтарят по нашите земи.

Когато говорим за Априлското въстание, не бива да пропускаме и друго важно историческо събитие – Сенклеровия бунт. Той също нанася тежки поражения върху българомохамеданското население и боровските читаци. След потушаването му тези хора били уплашени от слухове, разпространявани от турците, че ще бъдат изтребени от българите християни. Това ги подтикнало към масово изселване в Турция.

В тази връзка, в началото на септември 1893 г. Ст. Шишков отправя писмено запитване до околийския началник в с. Хвойна относно броя на изселилите се българомохамедански семейства от Рупчоската околия. Полученият отговор гласи:
„От 1878 г. до 18.IX.1893 г. са изселени в Турция: от Лъкавска община – 172 семейства с 872 души; от Боровска община – 153 семейства с 602 души…“

Това е първото масово обезлюдяване на този район, след което следват нови изселвания през 1885, 1894, 1903 и 1914 г. Тогавашното българско правителство не дава необходимата оценка на този сериозен проблем. Безспорно е, че тези процеси водят до значителен демографски срив в района.

На мястото на изселилите се през 1903 г. се заселват християни от Момчиловци и други родопски села. Поминъкът на боровските читаци не се е различавал съществено от този на съседните селища – основно земеделие и скотовъдство. Освен това те изработвали аби за турската армия.

В счетоводната книга на Гюмюшгердан се посочва, че основни доставчици на ямурлуци и зърнени храни за турската армия са били селата от Пловдивско: Добралък, Хвойна, Малево, Савтъще (Владиково), Борово, Косово, Лясково, Павелско и други. Данните обхващат периода от 26.I.1864 г. до 16.V.1867 г., когато Гюмюшгердан снабдявал армията с необходимите материали. До известна степен този процес продължава и след 1878 г.

Както вече бе споменато, през 1894 г. жителите на селата Борово и Карамуш предприемат масово изселване към Мала Азия. Мнозина от тях намират смъртта си там, въпреки че животът им в родните български земи е бил по-добър. Част от изселниците не успяват да се приспособят към новите условия и постепенно започват да се завръщат. До 16.IX.1895 г. обратно се връщат около 30 семейства от Борово и 10–15 от Карамуш, според историческите сведения. Младата българска държава проявява разбиране и подпомага тяхното по-бързо установяване.

В Рупчоската околия е имало само три турски читашки села – Борово и Карамуш през 1894 г. се изселва изцяло. Както вече бе отбелязано, част от семействата по-късно се завръщат от Мала Азия – ограбени и обеднели. Това съобщава в. „Родопски новини“, издаван в Чепеларе, по данни на В. Дечев.

Тук обаче авторът вероятно допуска неволна неточност, като посочва, че в Рупчоската околия има само три читашки села, споменавайки Борово и Карамуш. Третото селище не е назовано, поради което днес не можем със сигурност да установим кое е имал предвид.

Съществува и още един важен момент, който трябва да се уточни: село Карамуш, още след изселването на турците читаци, е заселено с българи мохамедани, докато Борово и Белица остават читашки села. Следователно Карамуш не е читашко, а българомохамеданско село.

От друго запазено сведение от 1895 г. научаваме, че в Борово (Рупчоска околия) са се завърнали още 8 изселнически семейства. Известно е също, че и други изселници са имали желание да се върнат в родните си места, но са изчаквали, за да видят как ще бъдат посрещнати първите завърнали се, както и дали ще могат да откупят имотите си от новите им собственици. Подобни случаи не са единични – те зачестяват. В буржоазна България условията не са били добри, но във феодална Турция положението е било още по-тежко.

През 1912–1913 г. от Лъкинския район също има изселване към Турция, но точните му размери не могат да бъдат установени. В архивите са запазени само частични сведения – имена на изселници и данни за отдаването под наем на техните имоти от държавата. Причините за това изселване са известни: силната и повсеместна турска пропаганда, както и религиозният фанатизъм.

В книгата на Станимашкото околийско данъчно управление са посочени имената на изселилите се от всички села в Лъкинския район, както и държавните безстопанствени имоти, дадени под наем. 

„Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов

Материалът Изселване на читаците от родопското село Борово в Турция от края на XIX и началото на XX в. е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Реализация на проекта 1979 – 1984 г., Археологически музей гр. Пловдив

Копие на зооморфния съд, направено от д-р Димчо Радев, се съхранява в Исторически музей – Асеновград.

Мотивация за ререставрация:

-компрометирано цялостно визуално въздействие на автентичността на оригинала;

–преобладаващо налагащи се гипсови възстановки покриващи автентичната художествена украса на артефакта;

деформации по целостта на формата на оригинала, неправилно слепени фрагменти в резултат на недобре почистени лепилни шевове;

-липса на научни изследвания върху структурните характеристики на оригинала – керамичния чиреп и художествената украса;

-липса на реставрационен паспорт на артефакта – текстова и фотодокументация отразяващи етапите на възстановяване на артефакта;

-наличие на следи от култова употреба на артефакта, които не са документирани и публикувани.

Значимост на артефакта за археологическата и културоложка наука:

В научната литература зооморфен съд Елен – лопатар от раннонеолитно селище Мулдава, е реперен за изследователите на неолита ритуален артефакт. До момента на разкриването му няма по-голям по размери, по устойчив като технологичен процес на изпълнение на художествената му украса, по-богато декориран и по-често цитиран керамичен артефакт от групата на зооморфната пластика у нас. В публикацията на археолога – проучвател интерпретацията на артефакта беше единствено на база визуален оглед.

Ръководител на археологическите проучвания – Петър Детев; Детев П. Праисторическите селища при с. Мулдава в м. Четиридесетте извора, Пловдивско. – ГНМПл, т. VІ, 1968, 9 – 48,

Цели на проекта:

-отстраняване на гипсовите напластявания покриващи в значителна степен оригинала и изява на автентичната художествена украса;

-„ отваряне” – дефрагментиране на съда по оригиналните лепилни шевове, почистване на фрагментите и лепилните шевове. Те предопределят прецизното възстановяване на целостта на формата на оригинала;

-изпълнение на оптимално изследване на специфичните структурни характеристики на керамичния чиреп и на художествената украса на съда;

-систематизиране на резултатите и изготвяне на методология за реставрация и варианти на експониране на артефакта;

изпълнение на музейно копие

автор – „Клуб по експериментална археология“

Материалът Зооморфен съд Елен от праисторическо селище крй село Мулдава от VI хилядолетие пр. Хр. е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

II и III батальон на Литовския полк настъпват към Брестник от към източната и северната страна на селото. На около триста крачки турските позиции откриват стрелба. Залягат в дълбокия сняг на някаква оризова нива. Затаяват дъх. Отпред се виждат къщите на селото при внезапните озарения на турските оръдия. Сред хаоса на пушеци и сняг при общото настъпление към позициите на врага падат мнозина. Сред тях е и подпоручик Сергей Орловски.

В североизточната част на селото се съсредоточават отстъпващите турци. Те разчитат от височината на позициите си да решат сражението със своите „вносни“ винчестери и оръдия. Напразни усилия! Генерал Краснов хвърля срещу тях резервните части на Гексколмския гренадирски полк. Тук е подпоручик Андрей Кригер. Приближават покрайнините на селото под непрекъснат обстрел. Врагът е залегнал зад оградите, стоборите, къщите. Първите се натъкват на турските щикове. Шестнадесет щика с хрущене се забиват в младото тяло на „баш москов гяура“. Андрей е смъртно ранен.

При направения анализ на обстановката генерал Краснов установява, че се е вклинил остро в турския фронт, чиято отбрана се увеличава непрекъснато от пристигащите отстъпления на врага при Марково и Белащица. Решава се да се отдръпне в посока на с. Крумово, оставяйки в село Брестник два ескадрона, които гъвкаво да поддържат заетите позиции. Дадена е разпоредба ранените да бъдат изтеглени в посока на Ортахан.

На 5-17 януари по „висша“ заповед генерал Краснов се отправя със своите части към Станимака. Генерал Дандевил поема атаката срещу Брестник. Велинският и Петербургският полкове освобождават окончателно Брестник от нашественика. Загиналите геройски руски богатири от 4 вечерта и 5 сутринта на Гексколмския гренадирски полк са погребани в братската могила на с. Брестник. Тук са погребани и всички бойци от Литовския полк, оставили телата си на бойното поле на 4 януари.

автор Христо Попов

Материалът Битката при Караагач (Брестник) е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Изморени и гладни, старци, жени и невръстни деца са се приютили в букака на тъмната гора „Драганица“. Светкавици поразяват нощта, земята се тресе под гърма на боя. Но „Драганица“ знае да пази тополовци. Тя ги е отървавала неведнъж от кърджалии. След три дни и нощи на очакване от „Горна поляна“ дошла вест всички да се завърнат по домовете си, че е дошла очакваната свобода.

На 21 януари 1878 г. в селото идва подразделение на руски конен полк. Сега братски сдружените руси и българи потръпват от нова радост – лично княз Дондуков-Корсаков ще дойде в селото.

Идва големият ден. Дошли стотици гости от съседните села. Войниците са построени, възторгът е безпределен. Учителят Атанас Маринов през сълзи поднася на високия гост хляб и сол. Князът се обръща към хората: „Вие българи, наши братя, вече сте свободни люде. Забравете всичко, което сте преживели досега от вашите поробители. Турнете граница на миналото и заживейте нов живот… Така да живейте го иска човещината, искат го днешните времена. Вам Негово императорско величество Александър Втори, руският народ, даряват свободата и вие трябва да се докажете за нея достойни и да я цените, ако искате да ви е добре за всякога.

А вий, турки – се обръща князът към завърналите се турци – трябва отсега нататък да се занимавате с вашите мирни занаяти. Да живеете със съседните вам българи мирен живот, защото сте се родили и пораснали на тяхната земя.“

Рано сутринта княз Дондуков направил втори преглед на войските и си заминал, оставяйки полка в селото.

автор д-р Иван Василев

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга. Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Посещението на княз Дондуков-Корсаков в село Тополово е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

1. Според Николай Хайтов в книгата му „Асеновград в миналото“, 1965 г. „Сходството между думата „бач“ (търговски налог) и „Бачково“ ни подсеща за произхода на това наименование. „Бач“ е дума с персийски произход и чрез търговските кервани е била разпространена в България много преди идването на турците на Балканския полуостров.

2. Стою Шишков в „Езикови бележки от с. Бачково“, сп „Родопски напредък“, кн. 3, 1905 г. „Името си Бачково според старите хора е добило от турската дума „бачия“ – мандра“.

3. „Някои възрастни хора казват, че името на селото е дошло от „Бачко“ – монах в манастира, който отговарял за тези земи. От „Бачковото“ то станало „Бачково“.

Най-старият документ, в който фигурира селищното название Бачково, е Уставът на Бачковския манастир от 1083 г. Там откриваме формата Бачкова. Неправилно е тълкуването, че тази форма е образувана под влияние на турския език. В посочената година османските турци са твърде далеч от Балканския полуостров. Обяснението е просто: употребена е форма Бачкова, вместо Бачково, защото пред думата стои местността – дума, която е от женски род и трябва да бъде съгласувана по род.

Третото от посочените мнения също трябва да отпадне, защото е народна етимология, която няма нищо общо със сериозната наука.

Твърдението, че думата бач е била разпространена преди идването на османците на Балканския полуостров, е невярно, което е видно от Речника на българския език, т. 1. Там е посочено, че в българския език има две думи бач:

бач – през османското иго и известно време след Освобождението у нас – такса, събирана при продажба на стоките в селищата или при изнасянето им за продан в други селища; баждарина. От персийски чрез турски.

бач
1. овчар, който обработва в бачия (мандра) млякото на масло, сирене и др; сиренар.
2. човек, който има овце на бачия.
3. човек, който бачува, който взема мляко от бачия, според овцете, които има.

Същото тълкуване на думите откриваме и в Речника на Найден Геров и Речник на чуждите думи в българския език. 

автор д-р Димитър Атанасов

(снимка село Бачково през 40-те години на миналия век)

Материалът Селищното название Бачково е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.

Горни Воден отдавна е известен на научната литература от многобройните археологически паметници, които са откривани както в самото населено място, така и в близките му околности.

Заселването на тази местност от праисторическата епоха се дължи на благоприятните географски условия: умерен климат, планина с вековни гори, плодоносна равнина и обилни води. Тези условия не са били пренебрегнати и по-късно, когато по тези земи се настаняват траките. Първите следи от тях са някъде от V в пр. Христа. При обработването на съседните ридове, северно от Горни Воден, селяните са попаднали на глинени кюпове, фрагменти от съдове, архитектурни паметници и др. Най-старите находки, по които се определят началните граници на селището, са монетите. Край параклисите „Св. Спас“ и „Св. Трапеза“ са открити мраморни колони с гръцки и латински надписи, части от тракийска колесница. Около селището се намират надгробни могили. Всички тези паметници говорят за съществуването на значително антично селище, основано около V в. пр. Христа, а загинало към IV-V в. след Христа.

Асенова крепост в светлината на новите археологически разкопки – Христо Джамбов, Росица Морева (1972 г.)

В близост до античното селище се намирало светилище. Неговите следи са край манастира „Св. Кирик и Юлита“. Те са намерени в началото на на миналия век оброчни плочки, посветени на най-разпространеното божество сред траките – Тракийски конник.

Археологическите проучвания в Горни Воден и около него до сега не са извършвани. Всички сведения, с които се разполага, се дължат на случайни открития.

Данни за историята на селото от следримската епоха и периода на Първата българска държава не са ни известни. Историческите извори също мълчат за този период.

Едва в XI век срещаме името Воден в Устава на Бачковския манастир. В 1083 година, когато се завършва строежа на манастира, неговият основател, военачалникът на Западните европейски войски на Византия, грузинецът Григорий Бакуриани дарява манастира със села, ниви, крепости и др. Между тях е и крепостта Воден. Дали тази крепост е построена от Бакуриани, или е съществувала по-рано, все още не е известно.

Феодалният замък на Асенова крепост – Росица Морева

В началото на 60-те години на XX век, археологът от Пловдивския археологически музей Димитър Цончев проучва района на Асеновград, за да търси строежи на Бакуриани. В статията си „Строежи на Григорий Бакуриани в Асеновград и околностите му“, той отбелязва, че е открил местонахождението на крепостта Воден. Тя се намира на 300 м. югоизточно от кв. Горни Воден, на височината „Св. Димитър“, по името на новопостроен параклис, в последствие разрушен, сега възстановен. Д. Цончев прави един малък сондаж в югоизточния край на височината. Той открива напречен зид с дължина 5 метра, изграден от ломен камък и слабочервен хоросан. Предполага се, че това е крепостна кула. Прави оглед на цялата височина и установява, че все още личат основите на крепостните зидове. За съжаление по-едрите камъни са взети за строеж от селяните. Останали са дребни, струпани на грамади камъни, между които се срещат фрагменти от средновековна керамика. Наблюденията, които той извършва на тази височина, му дават основание да я отъждестви с крепостта Воден, за която споменава Григорий Бакуриани.

SOS за крепостта Воден – Никола Филипов

Крепостта има трапецовидна форма и заема около 10 дка. От всички страни е оградена с крепостна стена. На застрашените от нападение места има крепостни кули. В подножието и вероятно е било разположено средновековното селище. При опасност жителите му са се криели в нея.

Предполага се че, крепостта е строена и е съществувала в периода от XI-XII в. Има данни, които може би ще изменят това местоположение, като началната дата на построяването и бъде няколко века по-рано.

Крепостните стени на Асенова крепост (галерия)

През 1976 година Градският исторически музей в Асеновград започва археологически разкопки в местността „Св. Димитър“. Целта на проучванията е да се установи точно първоначалната дата на застрояване, видовете крепостни съоръжения, начин на строеж и др. Най-главната задача, която е поставена, проучванията да покажат каква е възрастта на Воденската крепост с крепостната система в северните склонове на Средните Родопи, влизала ли е в крепостния обръч наред с Асеновград, Перущица, Кричим, Цепина.

(снимка – Крепост Воден при проучванията от 2012 г)

МОИТЕ КНИГИ
Ако ви е харесала тази история, впечатление, описание, може да ме подкрепите като закупите моя книга.
Натиснете върху желаната от вас книга за информация и заявка

Материалът Археологически разкопки край Горни Воден – Росица Морева е публикуван за пръв път на Туристически пътеводител.