Повторното заселване на лъкинското село Борово през 1903 г.

Навярно неволно възниква въпросът: „Защо повторно заселване?“ Умишлено се употребява този термин, тъй като няма следа от потомците на боровските читаци, живели тук в по-старо време. Днес в селото живеят само българи християни, заселили се тук от околните села след 1903 г. Как е станало това, ще се опитам да разкажа в следващите страници.

Най-напред от село Момчиловци, Смолянско, дошъл в Борово Димитър Грибачев заедно с братята си – четири семейства, общо 24 души. Заедно с тях пристигнали и Бедровци, които били седем братя: Костадин, Стоян, Никола, Атанас, Петър, Станчо и Игнат, заедно с баща си Райчо Пейов Бедров. Причините, подтикнали ги да дойдат в Борово, са подробно описани в книгата „Манастир“, затова тук няма да се спирам на тях.

Бедровци се заселили в горната махала, близо до гробищата, а Грибачеви – в долната махала. Там Димитър Илиев Грибачев спазарил една стара турска къща от възрастен турчин. При пазарлъка дал капаро и така на Петровден през 1903 година пристигнал с цялото си семейство.

Независимо от взетото капаро, турчинът първоначално не искал нито да отстъпи къщата, нито да върне парите. Но и Димитър нямал никакво намерение да се връща обратно. На двора имало една круша и той окачил на нея целия си багаж. Жените разбрали каква е реакцията на турчина и горчиво заплакали.

Димитър обаче не стоял със скръстени ръце. Взел една кокарига, забил я в двора, окачил бакър, започнал да вари кафе и да черпи турците, живеещи в къщата. Скоро за това научили и останалите жители на селото и започнали да идват да пият кафе. Отпивали от хубавото кафе и повтаряли: „Мажир гелдик бе, мажир гелдик бе!“ („Мажирите дойдоха“ – тоест преселниците са пристигнали).

В къщата живеели трима братя турци читаци. Когато Димитър пристигнал, единият от тях отсъствал. Според предварителната уговорка той подал остатъка от парите за къщата на единия брат, завити в тестемел – домашно тъкана кърпа. Турчинът обаче презрително ги хвърлил на боклука. Тогава един от по-възрастните турци станал, взел парите и ги подал обратно на Димитър. Но противно на очакванията, и той ги хвърлил на боклука, показвайки, че няма да отстъпи от решението си.

Възрастните турци, дошли да пият кафе, започнали да убеждават двамата братя собственици на къщата:

– Срамота е, бре! Щом сте взели капаро, трябва да им дадете къщата!

Точно тогава пристигнал и третият брат – пъдаринът, когото наричали Кукувицата. Когато разбрал каква е историята, той се засрамил, преместил семейството си при другите две семейства и освободил една стая. Грибачевци се нанесли в нея, а на огнището още се печала пита, омесена от туркинята. Читакът, който сторил това добро, им рекъл:

– Извадете питата от огъня и я яжте!

Колко дни и нощи са стояли на двора, разказвачът Игнат Грибачев не знаел и не помнел. Но ми разказа как всичките двадесет и четири души спели в една-единствена стая. Изминала цяла седмица. Накрая турците се изселили и освободили цялата къща.

През годината Грибачеви сечели дърва от гората, за да се топлят. Продали дори мулето си, за да изплатят остатъка от сумата за къщата и имота, които закупили в Борово.

От Момчиловци те побягнали заради турците. По онова време там били настанени около шестстотин турски войници (манафи), които особено жестоко тормозели българското население. Биели и малтретирали всеки, заподозрян, че помага на комитите. Веднъж набили и най-големия син на Димитър, макар че бил още дете. Обвинили го, че носи хляб на комитите, и го заловили, докато се прибирал с мулето си. Заплашили го, а това окончателно разгневило Димитър.

– Майка им… Аз в това село повече няма да стоя! – казал той.

Ето и историята на Бедровци.

Когато пристигнали в Борово, закупили къща и 40 декара земя за 40 лири. Дали 20 лири предплата и отишли в Манастир да доведат годеницата на един от братята, която била оставена при Райчо Бедров. Самият Райчо тогава бил на гости на своя зет Станчо Киряков.

Първоначалното намерение на Бедровци било да останат в Манастир, но Станчо ги посъветвал да се установят в Борово, защото условията за живот там били значително по-добри. В Манастир зимата започвала още от Димитровден и свършвала едва около Гергьовден. Хората го послушали и заминали.

Когато обаче пристигнали в Борово, заварили цялото село настръхнало срещу тях. Където и да влезели, чували едно и също:

– Гяури!

Това принудило Мехмед Кукувички да се откаже от предварителния пазарлък. След шумна разправия, в която се намесили и българските власти от Белица, уговорката все пак била изпълнена и Бедровци влезли в своето „старо-ново“ жилище.

След това повикали и Костадин от Стара Загора (Ески Заара) и така започнал животът им в селото. Костадин се оженил за своята годеница и това била първата християнска сватба в Борово и една от малкото радости на преселниците.

Не след дълго обаче те изпитали и мъката на бежанците, попаднали на чуждо място и заобиколени от враждебно настроени хора. Нямали с кого да се съберат, с кого да поговорят, с кого да споделят радости и тревоги. По цял ден се въртели около оджака, греели се на огъня му и търпеливо чакали да настъпи пролетта, за да напуснат това проклето село.

Наистина възнамерявали да си тръгнат, но внезапно починала сестрата на братя Бедрови. Погребали я в местните гробища. Близките ѝ не посмели да оставят гроба ѝ и останали завинаги в Борово.

А през пролетта пристигнали нови преселници.

С времето, полека-лека, те успели да закупят земя. На нея построили първото българско училище, а по-късно и църква. Турците читаци постепенно свикнали с тях и разбрали, че това са добри и сърдечни хора.

Така живели до 1914 г., когато част от читаците решили да се изселят извън пределите на страната.

„Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов