Отец Йордан – човекът, който пробуди Калица (Калиница) за нов живот

Днес ще ви предам един разговор. Разговор между мен и отец Йордан Георгиев. По принцип трябва да спазваме обръщението си към него с „Ваше Високоблагоговейнство“, защото освен че е Архиерейски наместник на Асеновградска духовна околия, отец Йордан има всички видове църковни офикии. Аз няма да използвам това, задължително за официални случаи обръщение, а ще използвам краткото, свойското и братско – отче. Това е така, защото с него разговорите са лесни, непринудени и приятни.

Отец Йордан беше човекът, който възроди една традиция, която днес е изключително масова и буди интерес. Това е празник на децата и измолване на закрила за тях от Пресвета Богородица. Този празник обаче, винаги е бил дело на Църквата. И понеже днес четох материали, свързани с утрешното провеждане на „Калиница“, в които излизаше, че едва ли не всички асеновградски институции са организтори на събитието, реших да се срещна с отец Йордан. Хем да го попитам за историята, която той грижливо пази като разкази от вече починали на преклонна възраст хора, които са били част от неговата енория, хем да разбера аджеба, кой е организатор? В общината ли ще се проведе, в музея ли..? Или просто някой с непочтени трикове се опитва да омаловажи единствената и исторически обоснована роля на Църквата за съществуването на този обичай?

Отче Йордане, благословете! Разкажете ни в няколко изречения за този така специфичен и традиционен само за Асеновград обичай, наречен „Калиница“.
Бог да ви благослови! Обичаят „Калиница“ води своето началото от дълбока древност. Основния по жизненост и сила разказ, ни връща още през XIV в. когато през 1371 г. Филипопол попада в пределите на Османска империя и е наречен Филибе. Разрушавайки главния град в района, съдбата му била последвана и от по-малките в съседство от него. Такъв град бил Станимака (Стенимахос).

Легендата разказва, че младо момиче на име Калица (хубавела), тръгнало да бяга от завоевателя. Калица била със своя млад годеник и двамата търсили възможност да избягат към билото, в посока днешния манастир „Св. св. Кирик и Юлита“. Тук, над храм „Св. Йоан Кръстител“ двамата млади били настигнати и съсечени. Така историята за красивата Калица, се носила от поколение на поколение, от век на век, за да стигнем в средата на първата половина на XIX в.

Тогава, според краткото свидетелство на двама гръцки свещеници – баща и син, който служили в храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ (Св. Никола), „Калица“ се правила от малки момиче и момче, за да напомнят за тази сърцераздирателна легенда.

В последствие, тази традиция ставала все по-устойчива и в един момент около средата на XIX в. и нататък до средата на първата половина на миналия век, всеки квартал и всяка енория организирала „Калица“, като от участниците момче и момиче, останало само момичето и то започнало да бъде обличано в бяла рокля.

Кога „Калица“ става „Калиница“?
„Калица“ е използвано със смисъл на „хубавела“. „Калиничка“ вече е използвано със смисъл на „хубавелка“, т.е. още по-гальовно. Кога е станала тази трансформация обаче е трудно да се каже. Имам спомен, че в града имаше три жени с име Калица, когато станах свещеник в храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“. Една от жените беше част от енорията на храма и ми е разказвала много интересни неща, свързани с местните спомени относно развитието на „Калиница“ през различните периоди в града.

Какво имате предвид, като казвате „различни периоди“?
Имам предвид, че когато Станимака рязко е променила етническата си картина и населението от основно гръцко става основно българско, следствие на геополитическата тектоника на Балканите в началото на миналия век, „Калиница“ претърпява и промяна. В началото, гърците са пеели „Ελευθερία“ (песни за свободата), след това българите са пеели „Край Босфора шум се вдига“. Т.е. всяка една от двете общности е използвала това събитие, за да даде и глас на своите копнежи и въжделения.

Въпреки, че празникът Въведение Богородично е на 21 ноември, местните християнски общности направили така, че „Калиница“ да е през лятото, за да може да се прави процесията. Освен това мъченическата смърт на Калица и нейния възлюбен се случва точно до станимашкия храм „Св. Йоан Кръстител“. Нямало е по-подходящ ден от 24 юни, когато Православната църква почита паметта на свети Йоан Кръстител (Еньовден).

Какво е отношението на Църквата към „Калиница“?
„Калиница“ е обичай, който е безусловно предан на Църквата. В него основното нещо е връзката между момиченцата и Пресветата Божия Майка. Тя е тяхна закрилница и пазителка. Нека не забравяме, че „Калиница“ започва след света Литургия, прави се своеобразно литийно шествие с кръстове и хоругви до друг старинен станимашки храм-параклис „Въведение Богородично“. Т.е. основния фокус пада изцяло върху това, всичко свързано с „Калиница“ да е плътно и неизменно в тялото на църковността. В края на светата Литургия децата получават причастие, дори тази година съм поканил и други свещеници, за да можем да се справим максимално добре с тази ни духовна задача.

През първия ден в двора на Етнографската къща в Асеновград се провеждат неща, свързани с „нишани“, „мълчана вода“ и прочее неща, описвани като магически ритуали. Магичността извън Христос няма съжителство с Църквата, така че ние се стремим да се фокусираме само и единствено върху това, което правим на 24 юни. И го правим за да се придържаме ревностно към това, което казах по-горе, а именно да сме плътно и неизменно в тялото на църковността.

Записването за участие, както и нещата, които се правят на 23 юни в Етнографската къща нямат исторически корени в провеждането на „Калиница“. Те са практика от последните десетилетия и са извън категоричния християнски характер на обичая.

Няма да кажа нещо ново, ако споделя с нашите читатели, че именно вие възобновихте този обичай за града ни и го превърнахте в ежегодна традиция. Какви са били вашите препятствие през годините, за да може сега „Калиница“ да събира всяка година стотици малки момиченца, облечени в пищни бели рокли.
1986 бе годината, в която аз станах свещеник в храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“. Това бе истинска благодат, защото в енорията имаше много боголюбиви хора, които имаха огромно количество информация, свързана с „Калиница“. Вече близо 40 години аз събирам снимков материал, свързан с обичая. Записвал съм различни легенди, които са битували из местните общности, разсъждавал съм, размишлявал съм. Стигнал съм до извода, че този обичай е като жив организъм, който постоянно се развива, търпи своите промени и винаги човек може да намери нещо ново в него. Разбира се, има задължителни неща, едно от които е след трето участие на момиче в „Калиница“ да се направи постен гювеч с ориз и да се раздаде.

През лятото на същата тази 1986 г. на 24 юни аз отслужвах света Литургия в храм-параклис „Въведение Богородично“, наричан от асеновградските християни „Калиницата“. Като свещеник от едва няколко месеца, бях решил да възобновя този обичай. Имаше само три деца, които бяха доведени от своите баби. Няма да крия, дечицата бяха смутени, бабите им също, поради обективните причини, че в онова време никакви църковни дейности не бяха толерирани, напротив, дори бяха почти забранени.

Аз не се разочаровах, даже точно обратното. Мотивирах се още повече и при посещенията из различни домове в града и енорията ми, свързани с моите духовни обязаности, аз подканях хората да доведат децата си догодина.

На следващата година децата бяха 7 или 8 и така всяка година малките калинички ставаха все повече. В един момент те бяха толкова много, че се принудих да заменя мястото на провеждане от храм-параклис „Въведение Богородично“ с храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“, който бе значително по-голям като вътрешна площ, освен това има и голям двор.

За да си спомняме с уважение за мястото, където първоначално идваха малките калинички, след светата Литургия в храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“, ние посещаваме с голяма процесия и храм-параклис „Въведение Богородично“. Тук извършваме водосвет, поръсваме децата и се връщаме отново в храма. Следва литийно шествие, което преминава през централната част на града и всички отиваме в крайречния градски парк, където правим скромно награждаване и даваме дарове за спомен на малките калинички, които за наша радост всяка година са стотици.

Отче Йордане, не мога да не ви попитам как става така, че въпреки, че следя от 30 години този обичай, майка ми през 50-те години е била калиница, двете ми дъщери са калиници, част съм от цялото това нещо дълги години, но никога не си спомням и не е било така, че „Калиница“ да се случва в сградата на общинска администрация или в сградата на Историческия музей в града. Да не би тази година да има нещо ново, защото навсякъде като организатори се обявяват община Асеновград и Исторически музей, дори за трети организатор е обявено църковното настоятелство. Знаем, че в Асеновград има дузина храмове, всеки един от които има църковно настоятелство. Какво се случва?
Искам да успокоя всички, че „Калиница“ ще се проведе така, както се провежда всяка година. С незадоволство, дори разочарования чета подобни новини, които обаче вместо да информират, дезинформират. Нека не звучи нескромно, но благодарение на мои дейни енориаши и дейността на мен самия, „Калиница“ е това, което е. Присъствието на публични личности, свързани с управлението на града и общината, кметове и общински съветници през годините, по-скоро е имало церемониална функция, свързана и с тяхното желание за създаване на един социално анажиран публичен образ. От някои управления сме получавали подкрепа и разбиране, от други само подкрепа, от трети само разбиране. Вече знаем какво е и пълна липса на подкрепа и разбиране. Независимо от това „Калиница“ се използва за PR. Моля, не използвайте децата за PR, защото не е честно, не е и редно.

Имах щастието да бъде официализирана обществената подкрепа и благодарност към мен, когато преди няколко години аз получих номинация и ми бе присъдено званието „Почетен гражданин на Асеновград“. Може би е заради „Калиница“, може би е заради социалната трапезария, която съм организирал в храм „Св. Николай Мирликийски Чудотворец“ от 2000 г. насам и оттогава тя функционира без да спре. Може би заради двете. Не зная. Това е много ангажиращо, но и същевременно безкрайно приятно мотивиращо, защото доверието е онзи камък, от който не може да отстъпиш.

Асеновград винаги е бил град в който духовността е била много силна. През последните години обаче, някак си имам усещането, че започва да липсва разбирането за толкова важната връзка между държавната, в случая общинската власт и духовната власт.

Отче Йордане, някак си не чувам оптимизъм?
Оптимизъм винаги има, защото ние сме християни, а Христос ни е дал вярата, надеждата и любовта. Те са достатъчна гаранция, че нашето определяне като християни никога няма да бъде обречено на неуспех. Остава да имаме и мъдростта, да не въставаме срещу традициите, защото историята помни много неуспешни случаи за самоуправство и поведение, което не е социално адекватно, решения, които са в ущърб на местната общност.

Благодаря ви, отец Йордане!
И аз благодаря! Заповядайте утре, за да се изпълним отново с духовна радост от гледките на това наше бъдеще – толкова красиво, толкова жизнерадостно, така възторгващо душите ни с вълнение и радостни емоции!