2013 – 01-02 май – Каньона на водопадите, Смилян, Ухловица, Могилица, Полковник Серафимово
След чудния преход до хижа „Рай“ и водопад Райското пръскало, нямаше и месец и групата пак беше на линия. Този път маршрута щеше да ни отведе в сърцето на Средните Родопи. За местата, които посетихме ще разкажа по-надолу в този пътепис.
В 8:30 сутринта на 1 май , който както знаем е международен ден на труда, пет коли потеглиха от паркина пред ДИП България, място и час, станали константни за преходите ни.
Този път групата ни беше строго селектирана от Асеновград. Мисля, че имаше само едно момиче от Пловдив, но не съм много сигурен. Разбрахме се направо да се чакаме пред храм „Св, Висарион Смолянски“ в гр. Смолян, защото първата спирка от програмата ни беше посещение на Планетариума (100-те НТО). Лекцията ни беше насрочена за 11:00, така че имахме достатъчно време. Ние лично минахме през Пампорово, където на някои места все още имаше нестопен сняг.
В 10:45 бяхме на паркинга пред църквата и тръгнахме към Планетариума. Стара сграда, която носи полъх от соц годините. Лекцията беше чудесна. Темата беше звездното небе и въображаем полет-разходка из Слънчевата система. Цялата лекция беше в рамките на около 40 минути. След нея си направихме няколко снимки за спомен в залата и разгледахме фотографиите по стените на фоайето.
Подпечатахме си книжките, взехме си марки и поехме към следващата спирка в програмата – храм „Св. Висарион Смолянски“
Още с влизането ми направиха впечатление свещите, които се продаваха в храма – големи и восъчни. На цената на „нашите“. За 20 ст. получаваш свещ, която биха ти „таксували“ поне 50 ст. и разбира се, с тази разлика, че е чист восък, а не е парафин. Момичето, което беше на канаскията (църковния магазин) ми обясни, че храма още не е присъединен към Пловдивска епархия, заради факта, че трябва да се изографиса, а свещите се носят от Гърция. Тогава си дадох сметка, че в Асеновград не съм палил свещи от доста време, поради факта, че са крайно некачествени. Тези, в Гърция, в Одрин, в Румъния нямат НИЩО общо с нашите парафинови извинения. След обща снимка пред църквата се отправихме към основната ни цел за деня – Каньона на водопадите
След като се движите успоредно на централната улица в Смолян излизате на т.н. „товарна магистрала“. Именно тя води към квартал „Средок“, от където започва еко пътеката, осеяна с десетки красиви водопади и скакавици.Няма смисъл да разказвам за това място, защото каквото и да кажа, то никога няма да се доближи дори за миг до това, което всъщност природата е струпала там. Бързеи, водопади, каскади, които са издълбали с вековно усърдие и постоянство камъните и скалите.
А с невероятната човешка намеса в лицето на усърден труд по облагородяване и социализация на мястото ефекта е изключителен. Има няколко по-големи от общо 46-те по еко пътеката. Най-висок е водопад Орфей, който е нещо много величествено. Отидохме и се снимахме непосредствено до средата на падащия воден стълб. След солидно катерене за 1:30 мин бяхме в най-горната точка на пътеката – панорамната площадка. Денивелацията е сериозна -тръгва се на 1060 м.н.в и след 3 км височината е 1470 м., като последната отсечка е най-стръмна, на моменти над 50 градуса наклон.
Починахме и се нащракахме и поехме по другата пътека, която обхожда каньона отстрани и предлага невероятни гледки към него от нови две панорамни площадки. И така преситени от гледки и пълни с емоции се спуснахме по стръмните пътеки, които ни отведоха в началото на еко пътеката. Около 17:00 бяхме при колите, като отново си дадохме среща на паркинга пред църквата, за да може, който има нужда да си накупи разни неща и да пие по едно кафе..
Точно в 18:00 поехме за село Смилян. Пътя за селото се разклонява от кв. Райково, като се минава отбивката за Фатово и Полковник Серафимово, преминава се през чудно красивото Чокманово, което сякаш е кацнало на върха на планината, и следва спускане, което след няколко големи завоя води до село Смилян. Намерихме лесно трите къщи за гости, в които трябваше да отседнем, настанихме се, освежихме се и то стана време за вечеря. Щяхме да направим хапка-пийката в механата на една от къщите – къща за гости „Славчеви“. Бай Боре с коцкарския мустак, като някой котарак се въртеше с цел да ни угоди. Специалитетите, които жена му готвеше бяха уникални, разбира се ние отвърнахме на удара с кулинарното трио Тошко, Михаела и Деска, които представиха Асеновград ударно на кулинарния фронт и спечелвайки реми в битката със Смилян.
При нас бяха дошли и двама пича от София, които си правиха трип из Родопите и направо ахнаха като ни видяха. Китари-митари, ракии-салати, джагара-джугара. Както ние си знаем. По едно време станало 3 часа. Китарата заглъхна и се прибрахме по стаите да почиваме, за да имаме сили за следващия ден, който по програма ни предлагаше доста интересни неща. Бай Борка удари две финални хави за изпроводяк и всеки тръгна да положи морна тиква, върху меките възглавници в уютните родопски домове. Лека нощ!
След като се събудихме забелязахме един факт. Човек в Родопите, или изобщо на планина, макар и да спи само няколко часа се чувства бодър и свеж. Направихме една кратка разходка в единия край на селото като вървяхме успоредно на пътя за Рудозем, минавайки по кокетен въжен мост и разхождайки се из тучни родопски ливади. Върнахме се в къща за гости „Славчеви“ около 11:00, тогава, когато се бяхме разбрали да ни сготвят Смилянския фасул за закуска. Беше нещо изключително. Аз рядко съм ял по-вкусно постно ястие. Дойде време да си тръгваме, и мога да заявя смело, че всеки бе много доволен от престоя ни в Смилян, а и от отношението на хората там към нас. Цените за нощувка бяха 12/15 лева. Отбелязвам този факт, защото ни направи впечатление, а особено на мен, сблъсквайки с всеки ден с превисоките цени на нашите хотели и къщи за гости.
Следващата ни спирка по план бе посещение на пещерата Ухловица. Тя се намира на около десетина километра от Смилян, като на всеки завой има указателни знаци, сочещи местоположението и. Да не говорим, че през 200 метра има табели за какви ли не природни феномени, скални образувания, атракциони, пещери и т.н. Изобщо ако трябва да сравнявам Асеновград и онзи район, разликата е 10 на 1 познайте в чия полза… Около 12:30 паркирахме колите на малък паркинг с чешма в подножието на една огромна отвесна скала, в която бе самата пещера и побързахме да качим стръмната пътека, понеже влизанията в пещерата са на всеки кръгъл час с последно влизане в 16:00, и ние искахме да се пласираме с групата в 13:00, за да може да се справим с програмата за днес.
След като се измине един участък от около 600-800 метра по черен път, се стига до малка площадка, от която започват 220 железни стъпала с парапети, които отвеждат до самия вход на пещерата. Отпред има малка, желязна будка, кацнала буквално на края на скалата, която е кът за сувенири, заплащане на входна такса и кратка почивка на гидовете. Входа е 4 лева, лекцията, продължава около 40 мин, има марка и печат за 100 НТО, има и информационни материали, брошури и книжки за пещерата.
Точно в 13:00 влязохме в Ухловица. Изключително красива с уникални скални образувания, много студ и много мистика. Мисля си, че всеки остана много доволен от това посещение. След него си направихме една хубава снимка за спомен пред самия вход на пещерата и слязохме до паркинга, където се освежихме с по безалкохолно или бира, потеглихме към Могилица, където щяхме да посетим Агушевите конаци.
В центъра на Могилица има една много интересна композиция – огромни дървена лъжица и бъклица, за които жената от местния туристически център каза, че за няколко сантиметра не са се преборили за рекорд на Гинес за най-голяма дървена лъжица. Тя наистина е е толкова огромна, че някои хора от групата се снимаха седнали в нея и това не им костваше никакво усилие или неудобство.
Следващата ни спирка, която се намираше на няколко десетки метра от лъжицата беше „Агушевите конаци“. Огромен комплекс, с 180 прозореца, 23 комина, 2 големи двора, десетки стаи, но за съжаление лиспва интериора. Всичко е на голи стени и тавани, с изключение на няколкото рогозки по миндерите. Но въпреки всичко, нито за миг дори конаците не са загубили от автентичността и обаянието си.
Тук групата се смали, защото няколко човека имаха неотложни задачи и се наложи да тръгват. Взехме си довиждане и започнахме да се стягаме за последната част от двудневната програма – извора на река „Арда“. За съжаление обаче непредвидено неразположение, вероятно дължащо се на силното слънце (за щастие отминало) на член от групата ни отказа от ходенето до извора.
Винаги има какво да се види и решихме да минем през една от плануваните резервни точки от програмата – мемориал на връх Средногорец, посветен на решителните битки по време на Балканската война, заради което и е наречен „Родопската Шипка“. За него се минава от разклон, намиращ се на пътя Смолян – Чокманово. Подминава се село Фатово, и на отбивката за село Полковник Серафимово не се отбива за селото, а се продължава по пътя и на около 2 км след това се стига точно до пилоните със знамената и оръдията, които дават началото на мемориалния комплекс. Много красиво, чисто и поддържано място, което носи изобилие от национална гордост.
На никой не му се искаше да си тръгваме. Прекарахме два незабравими дни в Родопите. Вярно, този преход бе по-скоро културна обиколка, но пък смесихме по прекрасен начин културни, религиозни, научни и природни обекти и места, така че емоциите, спомените и доброто настроение бяха заредени до горе. Чудесни два дни.
