2011 – 20 ноември – Преход „По стъпките на Бакуриани“

Понеже местностите югозападно от града предлагат богат избор от неща които да се видят, реализирахме една много хубава инициатива, която имаше преди всичко опознавателна цел. В уречения ден и час на старата пловдивска автогара се бяха събрали близо 30 човека, което си е направо екстра. Времето беше слънчево и студено – идеално.

Маршрута по който щяхме да вървим беше от чешмичката над кв. Запад нагоре, а пред училище Кирил и Методий ни беше втората спирка. Там към нас се вля и още една силна група и вече изглеждахме направо внушително.

Събрахме се и отпрашихме нагоре силна и весела група да се запознаваме със светините в този район близо до града ни. На чешмичката ни чакаше Стойчо ефенди, който явно е бил по-оправен от нас и бе пристигнал доста по-рано. От там снимахме параклиса „Св. Врачи“ над кв. Запад и поехме по изключително стръмната пътека нагоре към параклиса „Св. Влас“. Когато я изкачихме към нас се вля още една група от Горни Воден – Гергана, мъжа й и децата и. Те щяха да са ни помощници с изключително ценна информация за параклисите около Горни Воден.

Стигнахме до параклиса „Св. Влас“, който се намира на изток от кв. Горни Воден. Последните спомени от преди доста години когато съм ходил бяха много неприятни. Параклиса беше изключително занемарен. Сега обаче беше доста по-различно. Освен че беше изцяло ремонтиран, към параклиса беше изграден и ексионартекс. Лехите бяха поддържани и градата сменена. Тук Гери ни показа стара фотография на параклиса от преди над 40 години, както и ни каза много интересни неща, свързани с историята му.

От там силната група се отправи към Бакуриановият замък, намиращ се на мястото където е параклис „Св. Димитър“. За съжаление от него не е останало почти нищо освен много бледи очертания на зидовете в североизточната му част. Освен това горе е изключителна мръсотия.

След това продължихме към „Св. Кирик“. Поснимахме там, влязохме в църквата, и след като разгледахме всичко тръгнахме към аязмото, което беше последната ни цел.

 Пътя до горе беше наистина тежък и изморителен. Но за героите има награда. След като се качихме на платото над манастира, където всъщност е и аязмото, пихме по една студена вода, напалихме огън и започнахме един сладък мохабет, гарниран с мръвки и червено вино. За съжаление, заради късия ден не успяхме да стоим повече от 2 часа и час преди да се стъмни поехме обратния път.

На самия манастир някои от хората си бяха викнали вече половинките с автомобили, за да се приберат по-рано, понеже бяха каталясали, а останалите през чешмата и поляната не хванахме по пътя през Аман дере, а хванахме източната пътека, която преваляше хълма и излезе на параклис „Св. Христофор“.

Всички останаха много доволни от прехода. Мислим пак да направим нещо подобно.