Поминък и бит в миналото на село Дряново, община Лъки

Основният и единствен поминък не само за дряновци, но и за всички останали селища на общината допреди 9. IX. 1944 г. е било земеделието и неразделното от него скотовъдство. Всеки стопанин е имал по малко земя – ниви, ливади, гори. Едни са разполагали с повече, други с по-малко. 

Обработването на земята ставало по най-примитивния начин – с рало и копач. Нивите в повечето случаи били по наклонени и стръмни терени, което още повече затруднявало изморителната селска работа. Обикновено почвата в тези места е слаба и неплодородна и за да се роди нещо, трябва да се положат много труд и усилия. На такива терени е нужно, ако не всяка година, то поне през година да се слага хубава оборска тор. 

В района дряновската почва е на второ място след боровската по качество, но все пак, ако не се поддържа, тя не дава добри плодове. Разбира се, освен казаното дотук, е необходимо да има и достатъчно валежи през годината, за да може засятото да покълне и да порасне. 

При сушави години трудът и надеждите често остават напразни. Тънката почва е много чувствителна към суша – както казват местните хора, ако десетина дни не вали, всичко изсъхва и загива.

Става ясно, че тук се полага много труд, а резултатите са ниски. Няма да сгрешим, ако обобщим за целия район, че едва 10–15% от хората са изкарвали прехраната си от обработваемата земя. Останалите ходели с торбите в полето на Асеновград, Първомай, Чирпан, за да купуват жито и да преживеят годината. 

Така е било до преломната 1944 година. Тогава земята се обработвала предимно от жените, защото мъжете в по-голямата си част били скотовъдци, горски работници или гурбетчии. Ето защо не е странно, че именно жената поемала грижите както за домакинството, така и за нивите. А те били пръснати в различни посоки и на значително разстояние една от друга. 

Въпреки страшната мизерия и беднотия, слабата земя и примитивното земеделие, хората разчитали изключително на тези земи. Макар че работата по нивите била поне десет пъти по-трудоемка от тази в полските райони, те не се предавали, а стоически се борели за своето препитание и съществуване. Затова и планинското земеделие не се отплащало с висок трудов резултат. 

Не може да се подмине и данъкът десятък, който за повечето семейства бил направо убийствен. Често той се продавал, а го изкупували по-заможни стопани и богати семейства.

Тютюнът като земеделска култура за пръв път е засят през 1930 г. По-рано той не е бил познат като средство за препитание. В Дряново се отглеждали всички култури, които по принцип виреели в Родопите, с изключение на лозята. Правени са опити в тази насока, но климатът и условията не позволявали получаването на добри реколти. 

В дряновското землище най-плодородни са местностите Краище, Явор, Петра, Садаля. В местността Явор повечето дряновци са сеели картофи. Тютюн се е отглеждал и в другите селища и махали, но той не е бил основно средство за препитание, а само е допълвал семейния бюджет.

Доброто развитие на земеделието и най-вече на скотовъдството предполага развитие и усъвършенстване на ръчната женска дейност – предене на вълна, тъкане, изработване на цялостно мъжко и дамско облекло, както и на покъщнина: кърпи, пешкири, месали и др. В тези тъкани и цветове е вложен и запечатан завинаги тънкият усет на българката за красота и художествено майсторство. Всички цветове са местни, самобитни и оригинални. 

Българомохамеданките са използвали предимно естествени багри от природата, които се отличават със своята трайност. Дряновската жена още от старо време е прочута с майсторството си да тъче кичени халища. Всичко, което е останало по тези земи от най-старо време, намира своето естествено превъплъщение в чудните образи, създавани от българката при бродерия, шев и тъкан за своя дом. 

Така постепенно се оформя онзи мироглед и духовна култура, която я прави интересна и неповторима. Затова не е излишно да се подчертае, че няколкото села и махали от Лъкински район представляват откършена клонка от общото българско народностно тяло. Но е вярно и това, че развитието на живота и неговите нужди са били съпровождани от редица политически и верски промени, които не са могли напълно да заличат старото, типично българско и самобитно начало. 

Ако се опитаме да преценим кое преобладава в бита на българите мохамедани – мохамеданското или християнското, трябва да признаем, че в много отношения превес има християнското начало.

„Миналото на Лъкински район“
Иван Гащилов