Домакинството в Средните Родопи от края на XIX в.

В Средните Родопи населението живее в малки самостоятелни домакинства. Задруги не съществуват, защото не могат да виреят. Само у мохамеданите се срещат тук-там задруги, но и те бързо се разпадат. Задружният челяден живот у мохамеданите може да съществува само при изключителни условия.

Известно е, че мохамеданската религия допуска двама, трима и повече братя да водят за жени две, три и повече сестри. Когато двама братя успеят да се оженят за две сестри, те могат да живеят и работят заедно 20–25 години. Но ако жените им са от две чужди семейства, задружният живот е невъзможен.

Първият идеал на всички родопчани и родопчанки е да се отделят от общото домакинство, да си устроят отделен дом и да заживеят самостоятелно.

Докато синовете станат на 18 години, а дъщерите са още моми (неомъжени), в къщата заповядват бащата и майката. Те управляват без ограничение и цялото стопанство. Но след навършване на 18-годишна възраст синовете са свободни да се отделят окончателно от бащиния си дом.

Макар да работят самостоятелно, те отново се прибират в бащината къща и помагат, макар и ограничено, на домашните си. Ако в семейството има по-малки братя и сестри за женене, възрастните братя дават значителна част от спечеленото си имущество за отглеждането на малките и за приготвянето на дар и руба на възрастните си сестри.

С по-малко думи казано, възрастните синове и братя до оженването си не гледат какво дават за дома. Но след като се оженят, всичко дават със сметка, тоест като заем, още повече че в новия дом вече се разпорежда нова самостоятелна домакиня.

Отделните среднородопски домакинства се устройват по следния начин:

Най-първата грижа на възрастния младеж е да спечели пари и да си съгради нова къща. Докато няма свой дом, той не е напълно независим и волю-неволю все още трябва да се съобразява с баща си. Но щом си изгради собствена къща, той става напълно независим.

За построяването на къщата си той не трябва да очаква помощ от никого. Наистина родителите и братята му морално са длъжни да му помогнат при строежа — било с работа, било с друго. Но ако не направят това, никой няма да ги осъди за постъпката им.

Единственото нещо, което бащата е длъжен да направи, е да даде безвъзмездно място за новата къща, ако синът му не е успял сам да си купи такова.

Когато новата къща бъде покрита и една стая бъде довършена, тоест приспособена за живеене, синът иска прошка от родителите си и ги поканва заедно с всички домашни и роднини на сяднуваница.

Тя се извършва така: бащата взема огън от старата къща, отива в синовия дом и сам наклажда за първи път огъня на новото огнище. След това честити къщата на сина си, благославя новия дом и сяда в горния буджек на стаята.

Едновременно с честитяването бащата подарява на сина си някаква вещ (обикновено съд) и малко имущество — волче, теле, овчица или друго животно. Майката и роднините също подаряват нещо на новия домовник. Последният пък гощава родителите и роднините си.

Ако синът до 30-годишна възраст не е успял да си съгради отделна къща, а е дошло време да се жени, баща му временно му отстъпва една-две стаи от старата къща, за да се устрои, докато събере средства и построи свой дом. Но и в този случай синът се счита за отделен.

След това между стария и новия дом остават само роднински връзки, а друго нищо не ги свързва. Докато старите са живи, с изключение на вещите и добитъка, които отделеният син сам си е купил и които прибира в новата къща, всичко друго имущество в стария дом остава непокътнато.

Само след смъртта на бащата синовете и дъщерите разделят имота. Дъщерите получават равни дялове със синовете. При омъжването им се дава само руба (дрехи), която по-късно при делбата на бащиното имущество не се прихваща.

Най-малкият син не се отделя. На него остава старата къща, но със сметка — след смъртта на баща си той я получава като свой дял. Ако поиска част от другите имоти, старата къща се оценява и той откупува дяловете на по-големите си братя.

Докато бащата и майката са живи, те остават в собствената си къща и се хранят от имотите си, които малкият син обработва. Но след смъртта на бащата имотите се разделят, а майката отива да живее поред при всички свои синове.

Отделеният син, или новият домакин, се оженва, завъжда челяд, заживява самостоятелен живот и по-нататък върви по същия път, по който е вървял и баща му.

Първоначално новият дом е скромно устроен. Покъщнината му се състои само от няколко мъжки вещи, донесени от бащината къща; от рубата на стопанката, донесена от нейния бащин дом, и от сватбения шювиш (съдове и други предмети).

Но в течение на няколко години домът се снабдява с всички необходими за домакинството неща и домакинята вече няма нужда да взема едно или друго от съседите си.

Чисто къщните работи в родопските домакинства изцяло са възложени на жената стопанка. Кога какво да се прави в къщата или градината, мъжът не се намесва. Той само е длъжен да пренася отвън необходимото и повече нищо.

Всички тежки земеделски, скотовъдски и други работи са възложени на него. Само жътвата е оставена на женския пол, и то повече на момите, отколкото на омъжените жени. Най-главната работа на последните е да поддържат градините и къщите и да отглеждат децата.

Среднородопските селски деца прекарват по-голямата част от годината извън къщи, на чист въздух. Щом детето проходи и укрепне, майка му го изпраща навън, за да не я залисва и да не я задържа в къщи.

До шестата си година децата имат пълна свобода навън. През този период родителите се грижат само да ги обличат и хранят, а за някакво специално възпитание почти не помислят.

След шестата година децата се изпращат на училище, за да се научат що-годе на четмо и писмо — колкото да не бъдат съвсем неграмотни.

От десетата година нататък родителите започват да размишляват с какъв занаят да се заеме детето — дали да стане дюлгер, терзия или овчар.

Понеже този семеен въпрос е много важен, още повече че се отнася до бъдещето на детето, при решаването му се допуска мнението на всички членове на домакинството.

Из „Среднородопското овчарство“ 1903 г.
Васил Дечев