За корените и за хората без памет

Преди около десетина години с приятели се отправихме към най-източните части на рида Каракулас. По камениста пътека стигнахме до изолираната планинска махала Демиролар, част от изоставеното село Дойранци. Знаехме, че там все още живеят възрастни мъж и жена.

Когато пристигнахме, явно чули разговорите и глъчката ни, първо излезе жената, а след нея и мъжът. Бяха толкова мили! И двамата бяха на около 90 години.

Моят приятел Расим Билял им беше приготвил варива, сол, захар и други хранителни продукти, които да им оставим. Ние пък носехме различни сладки неща. Поднесохме им всичко и се получи една невероятно мила и човешка среща. Те много се зарадваха.

Това бяха хора, отдали целия си живот на земята. Хора, които с ръцете и труда си са осигурявали прехраната на цели поколения, а с труда на хиляди като тях е била изхранвана цяла една страна.

Днес може би вече ги няма. Не знам каква е била съдбата им след тази среща, но си спомням техните лица и добротата им.

Сетих се за тях вчера, когато слушах как различни анализатори и политици разсъждават за интелектуалната мощ, за интелигентността, за изтънчената мисъл и за собствения си интелектуален аристократизъм.

И си помислих нещо много просто: именно такива хора, като възрастните хора от Демиролар, със своите ръце са отгледали поколенията, които днес се определят като космополити, интелектуалци и граждани на света. Хора, които понякога говорят така, сякаш нямат минало и сякаш са се появили от нищото.

Но всеки има корени. И зад самочувствието на немалка част от днешния интелектуален елит стоят поколения обикновени хора, чийто труд, лишения и достойнство са направили възможен днешния ни живот.

Понякога най-голямата интелигентност не се крие в сложните думи и претенциозните анализи, а в добротата, скромността и достойнството на хора, които цял живот са работили, без да очакват някой да им ръкопляска