ЗА РОДОПИТЕ С ЛЮБОВ

Туристически пътеводител
Араповски манастирДуховностИсторияМанастириПловдивска епархия

Спомени от Араповския манастир – разказ от Георги Стоянов

Всеки път, когато минавам покрай тази белокаменна, оглъхнала обител, ме обзема сънен унес. И виждам – в теменужен здрач босоногото ми детство тича през нивите. Вика го голям празник. Вика му музиката и песните на голямата араповска поляна. Чинарите обкръжават тоя дивен кът, в който си дават среща младостта, щастието, надеждата. Отдалече виждам чергилата на разпрегнатите коли и талиги, а отблизо – агнета, докарани за курбан. Белолики майки подават от пазва тежко налети гърди на младенците си. Мъжете им ги следят изпод вежди, гладят брада. Този селски народ е дошъл за веселие, което трае три дни и три нощи.

В храмовия двор виши снага Кулата на Ангел войвода. Чардаклиите сгради са навесени от палавници. А отсам високите дувари се въртят шеметно люлките. Момък мома догонва, увиват се синджири, бузите се докосват, устните търсят нежно чело, за да го целунат. Зад паравана на една палатка възрастен мъж разиграва куклата си Пенчо. Магаренцето ритва Пенчо, а той заработва с тоягата си и тупа ли, тупа немирника.

На манастирската поляна се вият луди хора. Всяко село завива свое хоро, има свой оркестър. Аз надувам моята окарина, мъча се да направя хорото, което плете кларнето. Уви, никой не ме чува.

Бати Калофер води хорото. До него подскача с кондурките си кака Севда. Той усуква баша, двамата застават лице срещу лице, от ясните им очи лумват искри. Едни играят, други зяпат отстрани. И невидимото вино на любовта прониква във всяко сърце, замайва.

До един трендафилов храст седи на трикрако столче дядо Райко Комитата. Стиска между коленете си ловно чифте. Хваща огън с чакмак и кремък, чибучката му задимява. Какъв чудак, сякаш не е дошъл на събора „Св. Неделя“ да запразни, а да бие зайци по поляната. Гледа с влажни очи хорото, което води синът му. Цъка с език, пляска с ръце, вдаден напред към играта. Виж ги, виж ги, шепне той, мязат си като два резена от ябълка айванийка. Хубост с хубост се среща и тоя свят става по друг. Виж, виж, даже слънцето намига през чинарите, чуди се на нашето хоро.

На два-три ката е вече хорото. Бъбне, расте, блика сила и светлина. Струва ми се, че Калофер и Севда не стъпват на земи, че някаква незнайна сила ги подига една педя над тревата. Сякаш се опитват да не мачкат детелината, терефила, глухарчетата по поляната.

Но се случва нещо странно. Пийнали лефтери се появяват отнейде, нападат хорото, накъсват го и то заприличва на начупена глинена гривна. Подбират кака Севда, повеждат я към талигата със запретнат вран кон. Два чифта яки ръце държат Калофер, който скача, беснее, протяга ръце да върне любимата си.

В тоя миг се изправя от трикракото си столче дядо Райко Комитата. Тръгва към навалицата, вдига пушка и стреля: веднъж, дваж…

– Изядох ви, кучета недни! – ревва старецът и отново зарежда пушката.

Настъпва суматоха. Лефтерите се споглеждат и духват. Севда пръхва от студените им ръце, побягва към Калофер. Той я грабва като писана стомна, целува я.

– Хора не се майте – вика Калофер – нашето хоро не е свършило.
– Ха така сине! Нали не се уплаши, а?
– Не, тате, как може да го кажеш.

Дядо Райко измъкна от пояса си кожен кемер. Извади наполеони, извика музикантите: „На, момчета и искам да свирите, докато слънцето не склепне“.

Кларнетистът потърка двата наполеона на челото си, после ги пусна в джоба си. Музиката отново екна. Хорото се налепи, стана по-здраво. Калофер дръпна баша, засука го. Севда, възбледа, но още по-каматна полетя.

– Ха така, чедо! Аз съм оставил купи житни снопи до небето на село, вашето хоро да погледам. Който посмее да го разтуре, таралеж жив в гащите му ще пусна! – заканваше се Комитата. – Чуйте хора, който барне нашето хоро, ще умре.

Въртяха се колелата на хороигралците, на ширната поляна цъфтеше радост. Слънцето клонеше на залез, а никой не се пускаше от играта. Хиляди стъпки се носеха над земята, сякаш всеки се опитваше да направи по-висок скок, за да стигне звездите. Чак на третия ден привечер дядо Райко запретна двата коня. На пейката седнаха Севда и Калофер. Старият дръпна поводите, конете процвилиха и полетяха по пепелявия път към нашето село.

– Утре вечер ще правим годявката – рече кочиашът повече на себе си, но младите не го чуха.По небето тръгва голямата златна пендара на луната. Калофер я гледа и си мисли: „Дали да накарам тате да гръмне и да я свалим. Ще я окачим на шията на Севда, много ще и приляга.“ Добре, че баща му не го чува. Ако чуеше, хем щеше да натика два патрона в пушката си. Комитата беше див и безразсъден….

Ние, босоногите, пораснахме, Съдбата ни нахвърли като житни зърна в безкрайната нива на живота. Едни от нас покълнаха, други изсъхнаха на корена си. Много от децата ни се устремиха към други предели. Не знам какви песни пеят, не знам какви танци танцуват. Аз тичам през стърнището на времето и се моля: „Върни ми, Боже, децата, па да хванем дълго хоро в Араповската обител. Аз ще го вардя не с пушка, а с оръдие. Искам да слушам дивни родни напеви, да се насладя на буйни нашенски ритми.“

От към Родопа хлуйва студена мъгла и отнема видимостта на пътя.

(снимка – Араповския манастир в средата на първата половина на миналия век)