2013 – 28 юли – Преход до връх Червената стена
7 човека се събрахме за поредния преход, който този път беше сериозно предизвикателство – между 25 и 30 км. Маршрутът ни бе точно определен, поне до частта си до връх „Червената скала“. От местността „Св. Трифон“ поехме по тясната пътека, която пресича скалистия склон, издигащ се над реката срещу мелница „Никола Панайотов“. Преминахме над надвисналия над нас скален феномен „Бабата“, обиколихме склона и слязохме до каменния мост, който се намира в дерето над „Високата пещ“. От тук пътеката се разделя на две – едната е в дясно от моста и е за хижа „Момина сълза“, другата пътека тръгва по „Корудере“ и след няколко десетки метра свива отново в дясно за да започне да криволичи по стръмните планински склонове.
След няколкостотин метра пътеката отново се разделя на две – за хижа „Безово“ и за хижа „Момина сълза“. (ех, колко добре изглежда изречение с две думи „хижа“ в него …. ). Там починахме малко и отново тръгнахме нагоре. На един завой, по средата на нищото имаше палатка с англичани. Луди хора. Такива гледки, а те се забили в пущинаците.
Отсечката от пейката до „Гонда вода“ е може би най-тежката от маршрута. В началото има чешма с хубава, студена вода. След това пътеката криволичи в дере, което се разширява с времето. След около 2 километра пътеката свива плавно в ляво и предстои стръмна отсечка, след която се излиза на „Гонда вода“. Тук починахме и хапнахме. Това, което е било и е „Гонда вода“ няма да го коментирам. Писна ми да говоря за призрачни селища или хижи, оставени наследство от Н.А., К.Д. и още безброй малоумни безродници. В това, което е било пионерски лагер навремето обаче нещо се прави – ремонтира се параклис „Св. Илия“. Двамата майстори бяха категорични: „Нищо да не остане тук, параклисът ще го има!“.
Тръгнахме нагоре, замислени какво ли ни очаква в хижа „Безово“. След около 500 метра се показа и тя. Интересно е, че за тази хижа се изискват не повече от 1000 лева – да се купят одеала и чаршафи и да се поосвежи и вароса и хижата може да приема туристи. Ще кача и снимки. Не знам защо никой не се ангажира с този проблем. Дано да има развитие.
Поехме към връх „Безово“. Пътеката за него започва точно над хижата, като свръща пак нагоре, успоредно на пътя, по който бяхме дошли. След може би 15 минути достигнахме разклонението, което търсихме и от което започване т. нар. „Самолетна пътека“. Интересно име и разбрахме защо така се казва тази пътека. Аз съм вървал горе по билото, но тук не бях минавал и когато след около половин километър по пътеката видяхме паметните плочи веднага се проясни и името на пътеката и огромните железни парчета по пътя, за които нямахме обяснение как са се озовали тук. Тук през септември 1970 при нощен полет загива пилот Деньо Денев, който се разбирва със своя Миг – 17.
Ето какво разказва за инцидента О. р. ген. Иван Дочев:
„Имаше жертви. Първият от нашия випуск, който загина, бе Деньо Денев. Отиде си през септемеври 1970-а. Случи се по време на нощни полети. Преди тях задължително се почива по 4 часа. Даже заедно почивахме. Тръгнахме към старта и той започна да ми разказва какво е сънувал. Говореше ми: „Уж летим със самолетите, а вие трима от випуска ме изпреварихте. Аз вървя пеша и ви викам да ме изчакате, че се изморих, но се скрихте зад един баир.“ Сякаш бе пророчески сън. Излетяхме и Деньо не се върна. Как се е случила трагедията? Влязъл в ниски облаци и се блъснал в Родопите до лагера Гонда вода. Като се издигнеш над ниските облаци, отгоре е луната. Тя ги осветява и изглеждат като море – изключително красива гледка. Под облаците е тъмно, но където е голям град, отдолу се вижда като зарево. Ние сме си говорили често за тези красоти, вероятно той е решил да види как е. Но предполагам, че във фаталния полет под облаците е объркал Асеновград с Пловдив. Снижил се, искал да излезе от тях, за да се ориентира, но се ударил в планински хребет.“.
Доста зловещо нали ? Продължихме умислени през пътека, която явно се не ползваше често, понеже прескачахме през няколко метра паднали през пътеката големи дървета. Но не след дълго излязохме на нов кръстопът: Безово – Старият бунар – Червената скала. Нашата посока беше ясна. Стана един доста комичен инцидент, който за някои беше обаче болезнен. Гледахме място, където явно бяха се въргаляли диви прасета и Тошко реши да изследва мястото със своята туристическа тояга, а от разровеното изскочиха стотици оси и с крясъци, псувни и писъци групата ни се разтича на всички посоки. След „битката“ се оказа, че има няколко „ранени“ от нас, като Тошко бе с два „фрага“.
Продължихме и скоро стигнахме на „Анкина скала“ (Анкин гроб). Връх, намиращ се на 1395 м. нв, и от който със сигурност е най-добрата гледка към манастира. Нащракахме няколко кадъра и решихме да продължаваме към „Червената скала“, защото времето напредваше, а и на открито си беше доста жега.
В 15:30 бяхме на „Червената скала“. Жадувана почивка, сладък обяд и невероятно гледки. След вълшебните мигове, около 16:30 решихме да поемем надолу. Тръгнахме по черния път за хижа „Марциганица“, и след около километър свърнахме в обратна посока за да се спуснем в гънката между двата върха и да се спуснем към „Клувията“. Беше лудо спускане по сипеите, но в крайна сметка намерихме пътеката. Тъкмо си мислихме, че сме на финалната права и видяхме табела „Село Бачково“. Нищо нередно дотук. Само че на нея пишеше 2.20 ч… Не ни се искаше да е истина, понеже бяхме стъпили в 20-тия километър ходене. Лека полека обаче, налу по стръмнотиите започнахме да се спускаме. „Червената скала“ оставаше все по-нагоре, а ние през дерета, каньони, стъпала във водата и скални зъбери достигнахме до входа на резервата и до „Клувията“.
След като починахме и напълнихме от ледената вода на аязмото, почти без сили и гладни като вълци запаткахме по хладната трева на поляните по пътя. Уговорихме и транспорт, че стана 20:00. Преди да стигнем паркинга, където щяха да ни чакат, омахах две кебапчета „Ничинков“ и една питка с лютеничка, малко да си взема сулука, че бяхме хвърлили по 7-8000 калории и с Наско Николов – към Асеновград.
Не успяхме да походим по стария римски друм – там където хиляди кервани са прекарвали своята стока към Беломорието, но просто нямахме време за повече. 30 километра – това беше баланса ходене за днес, всички бяхме приятно изморени, очакваше ни сладък, дълбок и здрав сън, който щеше да ни прати с усмивки на работните места в понеделник.
