„Мурадовият бук“ край родопското село Туховища – една история за бай Мурад и горските

Няма вече „Мурадовият бук“. То и бай Мурад се спомина — мир нему. Но кой от горските власти разреши да се унищожи за дърва букът, намиращ се на завоя по пътя над Туховища? Не че букът беше годен за материал или нещо подобно. Напротив, той ставаше само за дърва.

Но букът беше символ на оная човешка мъдрост, която може би е характерна само за нас, българите. Да се самоунищожим, но да постигнем поставената цел. Тази черта на нашата народопсихология не бива да се сравнява с преклонената главичка… Точно обратното. Това е висша форма на самоирония, от която знаеш твърдо, че нищо няма да загубиш, а само ще спечелиш.

Каква е съвсем накратко историята за „Мурадовият бук“?

През миналия век Горското стопанство е стигало до 72 хиляди кубика добив на дървен материал. Това се е постигало, като основната техника е била волският впряг и някоя и друга резачка „Дружба“. Всяко дърво, независимо от неговото състояние — сухо или паднало — се ползваше за дървен материал. В никакъв случай горските власти не позволяваха тези дървета да се ползват за дърва. Затова добиването на дърва е било проблем и за самите горски работници.

Бай Мурад е работил като гледач на волове. В това отношение той е бил безупречен. Воловете, които е гледал, са били с най-добра кондиция. Това давало повод на директора на Горското стопанство Г. Начев често да го сочи за пример пред другите гледачи на волове.

Така постепенно между бай Мурад и директора Начев се създали по-близки взаимоотношения. Често директорът е спирал пред обора, за да поздрави Мурад.
— Как си, Мурад?
— Убави съм, др. директор. Ама я… Зимата е отпреш, а па я немам дървца.
— Ти за това немо са пука — казал свойски директорът. — Аз ша кажа на горския, возачите като се връщат с колесниците, да докарват нещо за дърва.
— Берикять, др. директор. Тва ако направиш, ша е голем аир.

Дните си минавали. Возачите не докарвали нищо.

Разбрал, че директорът е при возачите, бай Мурад се престрашил и отишъл при тях. Директорът веднага тръгнал да го поздрави.
— Здравей, Мурад! — и протегнал широко ръце. — Тук приказвам с возачите, много са доволни от теб. Хубаво гледаш воловете.
— Тва убаво, др. директор. Ама ти каза ли им за тва, дето приказвахме…
— Не съм забравил, Мурад. Ша кажа на горския. Нали знаеш! Къде по-напреш…

Дните отново си минавали. Возачите нищо не докарвали.

Един ден по икин дия, си спомня бай Мурад, ми дадоха абер да си ида в село. Прибрах воловете, нахраних ги и докато найда кой да ма смени за една вечер, времето се стевни. Денят беше майшък.

Потеглих надолу по пътя и баш на завоя, бая по-надолу от „Изгорелия чарк“, джипът на директора бучи. Тогава друг джип немаше. Нещо ми дойде на акъла. Изкарах балтачето от торбата и започнах да клевкам на бука.

Я знаех, че с тва балтаче бук не се събаря, ама директорът спре. Фаровете ме осветиха и я започнаф още по-силно да заманавам балтачето. Джипът намали и спре.

Погледнах към джипа. На предната седалка беше янала кака Руса, жената на директора. Врата се отвори, ама я не спираф да заманавам.
— Мурад?! Тва ти ли си?
— Я съм, др. директор.
— Кво правиш, бе? — изкрещя директорът.
— Бера си дръвца, др. директор.
— Ти знаеш ли какво нарушение вършиш?

Директорът се ядосал и търсил най-точната дума за нарушението на Мурад. Не я намерил в яда си.
— Знаеш ли кво ша та направя, бе?
— Кво ша ми направиш, др. директор? — попитал съвсем спокойно Мурад.
— Как кво, бе? — ядосъл се още повече Начев. — Не виждаш ли какво нарушение вършиш!
— Е, и кво ша ми направиш, др. директор? Най-много да ма е…ш.
— Млък! Стига си плямпал! Слушаш ли се кво проказваш! Да не си откачил! — и погледнал към предната седалка на джипа. — Хайде, бързо качвай се. Петко, карай към Плетена.

На другия ден кво да видя. Сички возачи карат — кой върчина, кой по-дебели будаци, кютюци и др. Та така цяла неделя.

автор Димитър Джамбазов
Вестник на община Сатовча

(снимката е илюстративна)