Свещеник Константин поп Христов – свещеник в село Бачково – Венцислав Попов
Първи в Родопите си построили голяма църква българите овчари и зидари от Алами-дере (Полковник Серафимово) и то непосредствено след Руско-турската война (1828-1829 г.). Те използвали една от клаузите на мирния договор, който давал право на Русия да покровителства християните в Турция, от което властите били задължени да не противостоят на строежа на храмовете им. Последвали ги почти всички селища в Родопите. Поради близостта на манастира бачковлии построили своята църква „Св. Атанасий“ чак някъде през 1848 г. И както навсякъде, така и в нея проповедите започнали на гръцки език. Когато се оформила Българската екзархия в Цариград, пет села от Родопите, между които Бачково и Югово, първи отхвърлили върховенството на Вселенския патриарх и признали екзарх Антим Първи за свой духовен глава.
Като втори служител след Освобождението от Югово в Бачково бил прехвърлен свещеник Константин поп Христов. Това станало в края на 1884 г., след смъртта на предишния български свещеник, с когото се познавали отдавна, но се установява трайно в Бачково през 1885 г. Поп Константин тогава бил човек на средна възраст, със здрави житейски възгледи и немалък служебен стаж. Роден бил в Югово на 08.02.1840 г. в семейството на юговския свещеник Христо Парапитев, за когото големият родопски краевед Васил Дечов казва, че е първият пътуващ легитимен свещеник на 19 век в Родопите.
През 1836 г. поп Христо се сдобива с къща в Югово, в която първоначално направил домашен (стаен) параклис в една от южните си стаи. Константин е третото, най-малкото му дете. Най-голямото е Мария, омъжена за Георги Хр. Хрисологов, който се премества от Югово в Станимака през 1863 г. и заедно с поп Матей Тодоров са първите български свещеници – единият в храм „Св. Димитър“, другият – в „Св. Атанас“. Завършил е килийното училище в църковния двор на „Св. Троица“ в Югово, но чрез самообразование получава голямо за времето си знание и научава богослужението на български и на гръцки.
Като пораснал, бил известно време учител , но послушал баща си, че е по-престижно да бъде свещеник и бил ръкоположен от гръцкия владика Геврасий в Гюмюрджина на 17.04.1867 г. На самото ръкоположение се изпуснал, че ще служи на български, което ядосало владиката и коствало на баща му доста грошове рушвет за свещеническата грамота. Не останал настрана от революционното движение и бил закълнат от Левски, заедно с други родопски свещеници в параклиса „Св. Димитър“ край Яврово. Впоследствие, през есента на 1872 г. Левски преспива в къщата на баща му и то в домашния им параклис на път за Павелско. През първата година на Държавното трикласно училище в Станимака завел двамата си най-големи сина и ги записал с цел да им даде добро образование. Условието било да станат учители по селата. Анастас станал учител в с. Яхалий и с. Югово, след това – писар в Станимака, а Христо – учител в Бачково. по-късно и кмет.
В Бачково е съществувала малка група злостни гръкомани, предимно преселници, които се отнасяли враждебно към него – българския свещеник. На 18.01.1878 г. една част от населението се крие в манастира. Гръкоманките от селото набеждават българското духовенство, че то е виновно за бедите и войната. При това се очаква нападение от разбитите войски на Сюлейман паша, които са на лагер на отсрещния склон – Плавът. Жените залавят свещеника и започват да го малтретират, като искат да го хвърлят от горния етаж. Поп Константин, който по това време се намира в манастира, и игуменът и виждат, и осуетяват това има намерение. Тази и други подобни сцени са помогнали за ранната му смърт.
Може да се каже, че до края на живота и службата си свещеникът е прекарал мирно в селото, обгрижвайки съвестно местното паство.
Единственото му отклонение от службата и напускане на енорията за по-дълго време, било курсът за усъвършенстване на проповедническата му дейност, воден от пловдивския архимандрит Антим (със светското име Шивачев, богослов, автор на книги с религиозна тематика) в Араповския манастир „Света Неделя“ през последното десетилетие на XIX в.
Друго важно начинание е, че без закъснение се включва в образуването на на свещенически братства по епархии.
Ръководи известно време енориалния съвет към църквата (след което същият съвет се ръководи от сина му Христо), който се занимава с просветителска и благотворителна дейност сред бедните в селото, за което се отделят част от църковните приходи. След откъсването на Бачковския манастир от Вселенската патриаршия и преминаването му към Светия синод участва в съслужение със свещеници от София и Пловдив в първите църковни служби на български. Дори и в следващи години игуменът на манастира го кани за съслужение.
В Държавния архив в материалите на митрополията има запазен следния документ: „На 08.10.1907 г. архиерейският наместник на Станимашка духовна околия Д. Димитров прави проверка в Бачково. Ето какво е записал проверяващият: „Черквата чиста. Светият престол, жертвеникът, антиминса, светата част – чисти. Регистрите редовно водени. Свещеникът е порядъчен и се ползва с добро име“.
Заселил се в Бачково, поп Константин си закупува лозе и гора. Започва доброволно да плаща вноските си за пенсия, която тогава е организиране от Св. синод. И въпреки че е на възраст, прогресивните идеи не са му чужди. На 28.04.1910 г. в архиерейството на „Св. Богородица“ в Асеновград 18-те свещеника на Асеновградската духовна община, сред които е и той, подписват декларация против наредбите на митрополията относно парите от касите на свещеническите братства. Единствени те от цялата митрополия се опълчват срещу митрополитската заповед в три точки: 1. Задължително подпомагане на братчика. 2. Лично подпомагане (а не чрез касата на митрополията) на братчика при болест и злополука. 3. При немотия (невъзможност за плащане чл. внос) членът на братската каса да не губи правата си. И спечелили. След две години иззетите от Панагюрска, Пещерска и Хасковска духовни околии средства били върнати чрез архиерейските наместничества.
По повод на организираната кампания за събиране на средства за построяването на храм-паметник „Ал. Невски“ в София, поп Константин организира каса в селото и църквата. Той организира и каса за откриване на свещеническото училище в манастира. То е открито официално на 10.09.1910 г. Какъв е бил престижът му, може да се съди от факта, че от съществуващото в Скопие свещеническо училище след трите курса на обучение са държали изпит в Бачковския манастир и поп Константин понякога бил включван в комисията.
В началото на нашия век, след преминаването на 10 години от смъртта на баща му свещ. Христо Парапитев (известен в рода като „стария поп“), поп Константин пренася от църквата в Югово костите му и като на важен деец от църковното движение в Родопите ги препогребва в горния двор на манастира срещу църквата „Св. Николай“. За жалост в последствие гробът запустява, надгробният кръст се погубва и при последния ремонт костите са изхвърлени.
На поп Константин вече са пораснали и са се оженили и внуците, а той продължава да служи в черквата. Предварително е скрил три от годините на възрастта си, за да не го пенсионират предварително от митрополията. Организират му официално честване на 60 – годишна проповедническа дейност, на което игумен Паисий Пастирев му подарява луксозна Библия. Събитието е отразено в местния и столичния печат. Вестник „Илюстрована седмица“ от 12.04.1927 г. помества снимка на това тържество Стефан Губетов от свещеническото училище се кандидатира за неговото място. Между двамата се завързва дружба, траяла до края на живота му. Поп Константин дава съгласието си за младежа. На 30.01.1923 г. новопроизведения свещеник Губеров чете първата си служба, и е представен на миряните от стария свещеник. Той вече е пенсионер на митрополията с пенсия 1/10 от средната му годишна заплата.
След пенсионирането си поп Константин остава самотен (починала е отдавна презвитерата му Петра). Решава да продаде имотите и къщата си в Бачково и закупува половината къща на Атанас Попгеоргиев (син на сестра му Мария) на ул. „Речна“ 15 в Асеновград (на мястото на Културния дом). Там умира на 26.11.1938 г. като втори столетник след баща си в рода. Погребението е тържествено, като е опят от четирима свещеници, изпратен от свещениците във всички асеновградски храмове и погребан до зида на църквата „Св. Атанас“ в Бачково. След кратко време четвъртият му син Александър Попов, жител на Перущица, му направи надгробен паметник (сегашният паметник е нов, по-голям от времето на отец Губеров).
(снимка – Свещеник Константин Христов (Парапитов) служил в село Бачково с презвитерата си Петра Тодорова Котитарска. Снимката е направена около Балканската война)
