Бай Вели от Гуне махала към село Три могили, община Асеновград

Бай Вели е един от последните жители на махала Гуне, село Три Могили. Отглежда десетина крави и се наслаждава на спокойствието на своите 75 години.

Запалвайки поредна цигара от кутията, неизменно седяща в джоба на ризата, той започва да разказва за махалата. За това как навремето сред тези 19 къщи е имало училище, в което самият той е учил, имало е джамия, имало е над 100 души население, а козите са били хиляди. Сега махалата се намира на час път от най-близкия почвен път, а най-близкото асфалтово шосе е на 15 км от тук.

– „Куче имам, голямо, Джони се казва. Пуснато стои да гони мечките. Иначе на хора не скача, само лае“.
– „Има ли мечки тука, бай Вели?“ – питам аз
– „Че то тука ако няма, в града ли да има?“ – духовито ми отговаря той

Разговаряме. Дълго. Научавам безкрайно много нови и интересни неща. Махала „Мумджидам“, всъщност се оказва „МуНджидам“. Три пъти го попитах. Потвърди.

Идва буря и трябва да тръгвам. Ще се върна отново. За пореден път. На изпроводяк питам:

– „Бай Вели, защо запустя махалата?“
– „Текеесето дойде, взеха земята и хората се разпиляха. Асеновград, Долни Воден, Тополово, чак в Айтос хора имаме. Тука вече аз и Шефкет ага сме останали. Имаме още някоя годинка и след нас това място си отива“, горчиво завърши разказите си бай Вели и загаси поредната цигара.

Дълго усещах неговия поглед, който ме изпращаше. Необозримо е човешкото желание за имущество, власт, пари. Но колко наглед е малка, но безкрайна потребността от допирът с родния дом. Как тя кара хората на края на житейските им пътища да се завърнат, дори на края на света, за да може да се сбъдне и последното и желание, а именно техните кости да са до костите на родителите им. Това е един от най-божествените „кодове“ на човека.

(текстът е писан преди няколко години. Надявам се бай Вели да е в добро здраве и да се радва на спокойствието в родната си Гуне махала)