2012 – 31 март – Пътуване до Одрин, Турция

Това щеше да е второто ми ходене до Одрин. Много красив град, в миналото е бил и част от територията на България. Сега обаче по официални данни в града живеят само 6 българи. Въпреки това обаче Тракия е изключително близка до сърцата ни.

Тръгнахме в 5:45 от хотел „Асеновец“. Напълно нормално пътуване. За разлика от предното ми ходене миналото лято, сега автобуса бе 50 местен, беше комфортно и приятно. Около Дебър заспах и се събудих малко преди Харманли. Тъкмо се развиделяваше, така че не бях изпуснал нищо. Ръководителя на групата започна интересна лекция, вярно малко завеяна защото отиде до Рим, до хуни, вандали, готи и т.н., но все пак беше интересно. Заслушани в приказки стигнахме до Свиленград, а малко и след това до Капитан Андреево.

Трябва да споделя, че минаването на границата с Турция, особено с организиран транспорт под формата на автобус е направо кошмар. За пунктовете на двете граници отидоха 2 часа. Тегава работа.

След няколко километра в Турция, влязохме в Одрин. През града направо отидохме в църквата „Св. св. Константин и Елена“. Не знам, ама мен лично не ме кефи много отношението на фирмите за екскурзии към тези пътувания. Алъш вериша е на първо място, а тези културно-исторически обекти са само за парлама. Много тъпо ми стана като спряхме пред храма, ръководителя каза „Кратка почивка за тоалетна и тръгваме..“. Тъпа работа. Не че имаше някой да го слуша де, но пък не е приятно отношението в крайна сметка.

Влязохме в храма, помолихме се, вписахме се като поклонници в храмовата книга и изпълнени с гордост, че нашата България е и тук започнахме да се събираме пред автобуса. Между другото там имаше доста търговци, предимно на сувенири и гевреци. Един човек разчупи няколко горещи и ги раздаде на хората за дегустация. Как да не си купи човек? Веднага клъвнахме по един.

Оттам пъстрата ни група тръгна за следващата си цел – борсата. Маслини, перилни препарати, магазини в които има от вакумиран кебап до Ариел, шумотевица. Ориента в целия и блясък 🙂 Хората си купуваха различни неща, всекиму според нуждите. Видях много як лютив сос, който после като опитах и налях много. Имат много неща от домати, чушки, имат десетки видове маслини, зехтин и прочее. Направи ми впечатление че абсолютно всеки пие чай – в кафенетата, на улицата, на крак изобщо навсякъде. Това е като ежедневен ритуал в Турция.

След около час автобуса беше с поне един тон по-тежък и „туристите“ задоволили нуждите си от битовата търговия вече бяха готови за едно ниво нагоре – „аристократичното“ пазаруване в хипермаркет „Кипа“.

„Кипа“, „Кипа“, колко да е „Кипа“? Нормален МОЛ. В самата му част – магазин имаше много готини неща, но просто интересни, в никакъв случай жизненоважни. Направи ми впечатление, че всичко е абсолютно прясно, няма такива тъпотии като нашите кебапчета за по 5 стотинки и половина и такива гадости. Месото е от 30 до 50 лири (около 23-40 лева). Много пари ама наистина качествено. А щанда за риба и морски дарове няма да го коментирам. Всичко прясно и едва ли не мърда повече от продавачките в повечето ни магазини. Ръст в икономиката – трудолюбиви хора.

Следвещата спирка след „Кипа“ беше т.н. „Син Пазар“. Там същата работа като на борсата. Врякане, крякане, предлагане на стока, бит пазар, но пък имаше разкошни зеленчуци и плодове. Изобщо свалям им шапка в това отношение. Все едно сега си го откъснал и има вкус, а не е гумено като в нашите хипермаркети. Оттам покупките се увеличиха със пресни домати на връзки, доматена салца, пюре от чушки, домашна извара (уникална) и общо взето с това приключи частта на пазарлъците в нашата екскурзия. Вече беше 14:00 ч.

Следващата част вече можеше да се нарече опознавателна и развлекателна. Паркирахме автобуса до „Селимие“ – джамията символ на Одрин и тръгнахме да обядваме в някой от местните многобройни ресторанти. Намерихме един много приятен съвсем непретенциозен ресторант.

Хапнах телешко шкембе, спанак с ориз, булгур и йогурт. Порцийките са малки, защото ония хора не са боктулуми като нас. Нямате си на идея колко вкусни неща. Другото, което ми направи впечатление – хляба е напълно безплатен, както и каните със студена вода и лютите чушлета. Хората умеят да си коткат клиентите, а не като нас – дай пари за тва, дай за онова, гледат те все едно си им душманин, а не клиент.

След обилния обяд отидохме до един магазин, който е близко до джамията да си купим 5 килограма йогурт, защото наистина е уникален. След последните покупки влязохме в джамията. Направи ми впечатление, че чешмите отпред не работеха, не знам поради каква причина. Вътре в „Селимие“ – хладно, тихо, величествено. Хората се молеха (мюсюлманите разбира се). Ние просто уважително седяхме почивайки и ги наблюдавахме.

Вече беше 16:30 и беше време да тръгваме. Малко по-малко от половин час бе времето, в което стояхме в тази величествена постройка, но ни бяха напълно достатъчни да се потопим в тишината и молитвеното настроение на хората вътре.

Тръгнахме в 17:15. От там две гранични проверки, фри шопове, цигании, изчкавания, спирания. Много съм недоволен от програмата и от туткавото поведение на ръководителя. В 22:00 си бяхме в Асеновград. Ако някой ми каже че 120 километра за 5 часа е нормално, няма да се съглася с него. Въпреки това, приятните емоции разбира се бяха в изобилие. Много добра дестинация, близка и пълна със интересни неща. Един съвет – ако имате възможност ходете с личен превоз. Така избягвате чакането по граничните пунктове, и най-важното – сам сте господар на времето си.