2012 – 10 март – Разходка до Гръцкия Св. Илия и Пъдарската колиба
В Асеновград и околните височини снегът се бе стопил, и аз планирах един хубав преход, който да направя. По план той трябваше да е Ловна хижа – Добростан – Червената скала – Бачковска манастир – Асеновград. Един стабилен преход с обща дължина около 35 километра. Да, обаче си бях направил грешно сметката за това, че няма сняг и този преход ще е безпрепятствен. И така в събота около 8 сутринта взех приготвената на предния ден раница, и навлязох в мъглата, която беше обгърнала града и околните балкани.
Без почивка се качих на „Анатемата“, понеже всяка минута ми беше ценна. Прехода до този първи етап ми отне 45 минути. 5 минути почивка горе, където още снега на места беше до 40 см, а мъглата бе много гъста, и тръгнах към втория етап от моя преход – параклис „Св. Илия“ (наричан още „Гръцкия“), намиращ се на другия край на билото. Разстоянието е около километър и половина, което се взима обикновено за половин час, имайки се в предвид не особено лекия маршрут, по който се върви, а факта, че снега горе още си стоеше правеше доста тежко самото ходене.
Бавно, но славно след около 40 мин ходене стигнах до параклиса. Засега се движех в темпо, но започнах да се замислям дали наистина снежната покривка, запазила се нагоре няма да ми попречи. Кратка почивка, няколко кадъра, щракнати в параклиса, който между другото е в разкошно състояние. Явно хората, които са се заели с неговата поддръжка са наистина сериозни. Всичко свети от чистота, а около параклиса има изградени пейки, маси, навеси, дори камина. Около 10:00 тръгнах към поредната спирка в моя маршрут, а именно „Пъдарската колиба. Стигайки до нея, почти преполовявах разстоянието Асеновград – Добростан и затова с удвоени сили вървях към нея.
Около 10:30 часа бях пред „Пъдарската колиба“. Тук обаче бях много неприятно сюрпризиран. Изведнъж (както се вижда и на снимката) снегът заприщваше пътя и ходенето нагоре ставаше напълно невъзможно. Поседях, поседях, пък си казах, че друг път пак ще се пробвам и поех надолу с идея да ида до манастира „Св. Петка“, да пощракам и там и да се прибирам към града. Поразочаровах се честно казано, но пък такъв ми бил късметът.
И тук изненада. Понеже черният път за манастира преминава по северния склон на рида имаше участъци с по 40-50 сантиметрова снежна покривка, а аз понеже дойдох от билото, там снега беше само на места и не чак толкова дълбок. Газих в снега, малко бавно, но след около нови 40 минути бях до манастира. Там едно спокойстие, направо все едно си на друг свят.
Влязох в манастирския двор и интересно, че въпреки калта имаше посетители (май от София), които с нескрит интерес слушаха беседата на майка Юлита (която си признавам ме изненада изключително приятно).
След като се помолих в храма и запалих свещички тръгнах към Аязмото „Св. св. Козма и Дамян“, намиращо се в северния край на манастира. От там ми дойде идеята да се кача над него, да заобиколя манастира и да му направя няколко снимки от западната страна, заедно с местността, върху която той е построен – „Лале баир“. Станаха наистина супер кадри. Направи ми впечатление, че шипките са много хубаво узрели, а аз миналата година се научих да си правя шипково вино. Нещо обаче точно в този момент нямах желание да събирам шипки, а по-скоро да обикалям.
За „Параколово“ реших да сляза по една от пътеките, която започва от горния край на „Лале баир“, където преди години помня, че имаше ловджийска вишка, която сега беше изчезнала. Тази пътека е сравнително рядко използвана, а всъщност е много хубава. През цялото време се ходи почти по равно, само крайните участъци са стръмни и не е като най-ходената пътека със толкова стръмни участъци. Тук има една паметна плоча, която е толкова скрита в гората и на толкова нелогично място, че я търсих може би 20 минути преди да се откажа. Тя се вижда от пътя за манастира, минаващ през „Параколово“, но в това дере ориентировката е невъзможна.
След спускането се стига до едни пейки с масичка и от там пътя вече вместо северна взима западна посока и става почти равен с лек наклон на изток. От там с бодра крачка за около 45 минути стигнах първите вили, а след около още 10 стигнах до Басейна над блоковете. Бях в къщи около 2:30 часа. Прехода ми не се състоя, може би само 1/4 от него, но все пак това беше една хубава разходка в този мъглив мартенски ден. Обещах си когато се постопли времето да опитам пак.
