Още няколко думи за манастир „Св. Кирик и Юлита“ – Николай Хайтов

В кн. 2/1974 година на списание „Родопи“ беше отпечатана статията на Сл. Кисьов за горноводенския манастир „Св. Кирик и Юлита“, за неговата оригинална архитектура и драгоценни стенописи и икони – работа на знаменити наши майстори-иконописци като Захари Зограф, Георги Данчов и други.

Онова, което ние искаме да добавим към историята на манастира, е че той е застроен върху мястото на тракийско светилище и че неговото разрушаване през 1810 година е извършено от кърджалиите на Емин ага заедно с второто разграбване на Асеновград. Разположен върху един спад от най-северните разклонения на Родопите, в подножието на една сиво-бяла варовикова чука, манастирът се радва на вълшебен изглед към равнината, на богата природа и чудесен климат. Край манастира се намират няколко над тристагодишни букови дървета – може би най-старите в Пловдивски окръг, ако не и в целите Родопи.

Намират се там едни от най-живописните скали в България, обраснали със здравец и червено-зърнести хвойни, които излъчват лятно време миризма на тамян.

На самата варовикова чука над манастира се намира току „под небето“ чуден параклис, изографисан някога и отвънка и отвътре, а на югоизток от параклиса се разстила местност, прочута с това, че там растат редките и рядко хубавите цветя, наречени „божури“.

Хвойновите и храстови горички около манастира „Св. Кирик“, съставени от габър и леска, и размесени с липови, брезови и други широколистни дървета, с трънки, шипки и глогини, представляват истински горски венец около манастира. Не случайно през двадесетте и тридесетте години на века там ставаха пролетните ученически и главно ремсови сборища на Първи май. Ако старите буки около манастира можеха да говорят, биха разказвали какви битки са се разразявали на манастирските поляни между легионери и ремсисти, какви стражарски свирки са пищели, какви знамена са се развявали!

Какво става сега с манастира и със забележителната както от природно, така и от историческо значение местност около него? – Тая местност представлява сега пущинак. Манастирът е превърнат в пансион за душевно болни и недъгави и по тази причина е станал непристъпен както за любители на красивата природа, така и за хора, интересуващи се от него като съкровищница на изобразителното изкуство. Всички чешми и чешмички около манастира са съборени, коритата са изпочупени, полянките около сградата са потънали в бурени и представляват тъжна гледка.

Това не бива така да продължава – с един манастир, където българщината и българското са запечатани и подпечатани на всяка крачка и се намират такива съкровища, грехота е както се казва, да седят заключени и недостъпни. Градският съвет в Асеновград, който проявява похвален интерес и грижи към старините около града, би трябвало да се намери сграда, за да се премести пансиона за душевно болни от „Св. Кирик“. С това трябва да се започне. След това Институтът за опазване на паметниците би трябвало да се погрижи да възстанови онова, което подлежи на възстановяване и да се открие това „градище“ на българския дух за многобройните любители на старините и старинното изкуство.

Градският съвет би трябвало да включи манастира в историческия комплекс и в градския парк и да се погрижи природата около него да остане така девствена, както е сега, да възстанови чешмите и коритата и да вземе мерки за опазване на чудесните стари буки край манастира. Да открие поляната за нови първомайски ученически посещения като продължение на традиционните. А някога да бъде въздигнат там паметник на ремсиста – за възпоменание на ученическите манифестации и борби.

Рано или късно (в това не бива да се съмняваме) местността „Св. Кирик“ ще получи своето своето, защото не е възможно едно такова място, едно такова богато съчетание на природа, история, традиция и курортни възможности, да остане незабелязано и неизползвано и още пък – толкова близо до един град, който копнее за глътка пресен балкански въздух. Работата е в това – да се предотвратят пораженията върху манастира и местността, които идват от неговото сегашно запустение и забрава и да стане той един оазис за отмора и съзерцание, една „обител“ за патриотическо възпитание.

(снимка – Изпращане на гости-курортисти в манастир Св. Крик – края на XIX в.)