Женски патила и теглилки на Рожен

Било лято, някъде през 30-те години на миналия век. Дошъл ден „Свети Панталей“ и няколко джурковски жени тръгнали пеш към Роженските ливади, за да участват в събора и да се разтъжат с роднините от Момчиловци, Соколовци, Проглед и Стойките. Сред тези жени била и моята прабаба Рада.

Тръгнали през Сарборун, Ахматица, Караманица да вървят право на Рожен. Още с тръгването ги загърмяло, после дъжд валял, после градушка ги ударила. Зорлен-йорлен, стигнали. Мокри, намръзнати. Нито да ти е на хоро да се хванеш, нито ти е мохабет да правиш.

Криво-ляво изкарали нощта и тръгнали наобратно. Че време хубаво, слънце едно пекнало, доволно че е господар на небето, всичките облаци фукнало зад хоризонта. Вървят сербез бабите, запяли.

Преваляйки Сарбурун, от към Кадънин бук изревало будно. Мечище!

– Търчи Лику, търчи Мику, търчи Раду, крати ни са животяс…

Бегом към село.

Стигнали близо. Седнали бели като платно. Седяли и не забелязали как буреносни облаци се събрали над главите им. Ударил гръм и разпарчетосал борика към билото.

То не било една беля. Хайде пак бегом към село. Стигнали.

Прабаба до края на живота си, когато станело дума за Рожен казвала:

– Още аднъж? На Рожен без мъж? В со дъж? Никогъж!!!