2013 – 24 август – През хижа „Момина сълза“ и стария римски път

Започнахме нашия преход с надеждата, този път всичко да е по план и да преминем по този стар друм. В 08:15 тръгнахме по познатата пътека от параклис „Св. Трифон“ – Високата пещ и стигнахме до мостчето, от което тръгва пътеката за Момина сълза и Безово. След около 300 метра е мястото за почивка, където двете пътеки се разделят – наляво е за Гонда вода и Безово, а надясно за Момина сълза.  Следващата почивка бе белязана от един интересен факт – тъкмо се разтоварихме за глътка въздух и нещо в гората започна да шумоли. Огледахме се и видяхме групичка диви прасета – около 5-6. Толкова близо до Асеновград, направо се втрещихме.  Продължихме нагоре и с надеждата да срещнем някоя мечка, но уви…

Хижа Момина сълза е в отчайващо състояние. Само една охранена котка и две дрехи на простора издаваха, че тук изобщо има някакъв живот. Параклис „Св. Никола“ вътре е много зле, но благодарение на металните скоби, които са вбити в него с бетон дават знак, че той ще се противи на обратите на времето още дълги години. Тъжна гледка като цяло.

Пътя за Бачково е приятен и се вие по гънките на планината. Минава се край доста изоставени сгради, за които знам че са били места, в които монаси от манастира са давали различни обети и живеели, изпълнявайки ги. Има много от т. нар „Бачковски градинки“, но вече запустели и само големите каменни зидове напомнят за тях.

От Момина сълза до Бачково се стига за около час и половина спокойно ходене. В селото се излиза от страната на „Старата ракиджийница“. Пихме вода, починахме малко на сенчестата пейка срещу кръчмето, носещо култовото име „Три кротушки“ и тръгнахме да превземаме каменния друм.

В началото пасажите са добре очертани, виждат се и големите подпорни зидове, но колкото повече се ходи напред, толкова повече си личат белезите на времето. Има и един фрагмент от каменен мост, който обаче се е срутил незнайно кога, и сега пътеката утъпкана от краката на стотици поклонници, туристи и пътници минава над него. Голям проблем за нас беше това, че всичко бе обрасло с гадни и коварни малки храсти, които безжалостно ни драха и шибаха. Около 45 мин след качването ни на този друм стигнахме много красиво място. Бяхме точно над ВЕЦ-а, който беше до първия тунел. От там се виждаше Костницата на Бачковския манастир, както и Асенова крепост и Асеновград. Под нас беше река Чая, която прави завой около Тунела и чудните вирчета, които ние наричаме „Джакузитата“.

От тук обаче стана интересно. Пътя започна да се разклонява постоянно, храстите става все повече до момента, в който вървяхме с 1 км в час в пресечена местност, обрасла и пълна със сипеи. Минахме може би 30-40 метра и виждайки, че просто няма шанс да минем слязохме на черен коларски път на около 100 метра от моста пред тунела от страната на Синия вир и заведенията пред него. Излязохме на шосето и с нежелание извървяхме участъка до Луковица и стария каменен мост над Лясковската река, за да се включим отново във видимата част на каменния друм. Най-интересното, което не знаех и ме втрещи е че между Луковица и Лясковската река има басейн с олимпийски размери !! И е на 4-5 метра от шосето. Само че времето така е вилняло там в подло съдружие с човешката безстопанственост, че ако не ти го покажат никога няма и да предположиш, че такова нещо съществува.

Около 16:00 вече вървяхме последните си метри преди Асенова крепост. Хубаво място, но трябват доста пари за да се превърне в нормална пешеходна пътека. При всички положения си струва, защото нямаме нормална пешеходна връзка между Бачково и Асеновград, а да се ходи по шосето просто няма смисъл да коментираме. На фона на това обаче, че нямаме един заслон дето се вика, ние сме тръгнали за други неща да мислим… Все пак той си седи там – обрасъл, осакатен на места, забравен и недокосван, но надяващ се отново песента на стъпките да зазвучи по него.