Славата на старите станимашки винари – Ганка Маринова
Когато през 1706 г. френският пътешественик Пол Люкас минава през Станимака, той пише следното за града: “ Станимака е значителен градец, населен само с християни. Околността му е покрита с хубави лозя, които дават превъзходни вина. Тук едно нещо ми се видя необикновено: бъчвите за вино достигат 40 педи дължина и 6-8 стъпки височина, а линовете пък, в които правят виното, са големи колкото четвъртита стая и са измазани с цимент , смесен с дървено масло, поради което изглеждат, като да са от червеникав мрамор.
Впечатленията на френския пътешественик се потвърждават по-късно и от Константин Иречек, който посочва като главно занятие на местните жители производството на вино и ракия и търговията с тях.
Двата основни сорта грозде, които се отглеждат тук са памидът и маврудът. По високите баири се засажда памидът, който не е взискателен в почвено отношение и заема по-слабите и измити почви. Маврудът заема низините, като по-взискателен сорт се ползва от по-богатите почви, за да донесе и обилното плодородие, на което разчитат станимаклиите.
Според една стара статистика разцветът на местното лозарство продължава до 1898 г., когато заетите с лозя площи са били 56 834 дка. В края на XIX в. лозарството претърпява голям удар. Най-напред болестта пероноспороза, а след това и филоксерата унищожават старите лозя и въпреки усилията на местните производители този отколешен и доходен поминък никога вече не може да достигне старите висоти. За спасяване на поминъка лозарите водят упорита борба – заменят старите сортове с нови, американски, като за целта се откриват разсадници за снабдяване производителите с лозови пръчки.
За да се справят по-лесно с трудностите, лозарите започват да се обединяват в дружества, като Станимашко лозарско дружество „Грозд“ през 1900 г., Лозарско кооперативно дружество „Св. Трифон“, в които се включват едни от най-видните местни производители – Яков Николов – Рупеца, Щерю Кузмов, Тома Боев, Г. Чорбаджака и др. Така в началото на 20-те години на XX в. лозята заемат 20 667 дка. или почти 1/3 от площите преди 1898 г. Настъпва времето на т. нар. „ново лозарство“.
Въпреки трудностите и несгодите, които са принудени да изтърпят местните жители, два са големите празници за града, свързани с лозарството – това е зарязването на лозите и големият гроздобер през октомври. Зарязването на лозите става по време, когато зимата е вече на път да си отиде. Открива се време за неуморен труд, което започва с един от най-веселите и шумни празници – Трифон Зарезан, който неизменно става пред параклиса „Св. Трифон“. Празникът е съпроводен с пехливански борби, курбани и разбира се, без латерни също не минава.
Но ето какво пише в своите спомени един от най-старите лозари Щерю Кузмов за резитбата на лозята: „Веднъж идват резачите при баща ми и нещо „мубедисани“ мълчат, като ги пита баща ми как са рязали лозето. Накрая един вика: „Нас ни е халал и хляба дето ти ядохме днеска бай хаджи“, „Че защо?“ – го пита баща ми. „Защото лозето е измръзнало и ние рязахме сума ти пръчки“. Пък баща ми вика: „Аз съм стар човек, чуйте какво ще ви кажа – мавруд не измръзва. Пролетта ще покара с гроздето напред. Гледайте да видите.“ И наистина стана така. Покараха пръчки отделно от главата. Като се реже маврудът от година на година се разширява кютукът, става „манастир“, започват да се допират кютуците и тогава се реже до главата и се оставя да покарат нови пръчки. Подмладява се значи периодически. Имаше маврудови лозя 80-100 годишни… Рязането на лозята е ставало от по-старо време с косери. Резачите се състезаваха така да режат, че като закрепиш една пара на отреза да се задържи. На мавруда оставаха едно око, на памида две, рядко три очи“.
Временният упадък, който понася местното лозарство в началото на миналия век, не намалява славата на Асеновград като един от най-крупните лозарски и винопроизводителни райони.
(снимката е илюстративна)
