2011 – 25-27 юли – Три дни на Джурково

Не бях ходил години на село, а толкова много исках. Най-накрая ми писна и си хванах стопа до горе. От Асеновград – Юговското ханче – рудник Джурково – разклона за село и така с три коли и за по-малко от час и половина бях под селото. По една стръмна пътека, позната ни от едно зимно приключение, за което ще пиша на друго място, след половин час бях на центъра на Джурково. То е е изключително живописно място, сгушено сред най-високите възвишения на средните Родопи с надморска височина около 1400 1500 метра. Моите пра-пра баба и дядо се заселили в селото в началото на миналия век, в резултат на попадането на село Момчиловци (от където са едните ми корени) в градниците на Турция и невъзможността на жителите на изконно български села да живеят нормално. Историята говори че „сделката“ с предните жители (българо-мохамедани), вероятно помохамеданчени през ислямизацията на Родопите през 17 век е била една торба сол, с която Момчиловци купили селото.

Първата ми работа бе да снимам храма в центъра на селото „Св. Богородица“, построен през 1913 година в рамките на три месеца. В центъра на селото още има и дом за деца с увреждания, благодарение на който има ежедневна автобусна линия с Лъки два пъти на ден – сутрин и вечер. Освен това е механата се чуваше весел глъч – някой бе сложил софрата от рано.

Прекия път от дома за къщата ни, която се намира почти на най-високото място в селото, направо в гората беше обрасъл със зеленина и храсти.
Качих се до вилата и с умиление си пропомних всички детски мигове, ваканциите, безгрижието. Учудващо от почти всяка къща в нашата махала се чуваха гласове или музика. То там е такава тишина че ако някой говори на 1 км ще го чуеш.

Майка ми беше ходила предния ден и бе започнала да чисти тревата, която бе плъзнала навсякъде. Плюх си на ръцете и започнах със задния двор, после предния, после бутнах старата пейка и ограда, и започнах да правя нова. Малко преди да се свечери направих една обиколка из махалата и тръгнах към „Сливата“, само че си личеше, че там отдаван никой нищо не гледа, защото пътя бе почти заличен от буйната растителност. Върнах се и реших да поработя още малко. Вечерта обаче дойде, а и аз нямах сили за нещо повече. Почетох малко книга и заспах дълбок сън.

На другата сутрин познатата картинка – довърших оградата, започнах да правя път до градината, като копах стъпки и в тях слагах тикли, нарязах цялата стара ограда и складирах дървата до магарето на долния двор. Близнака ми се обади, че идват с Ива и аз много се зарадвах, защото знам че му харесва много там.

Така в ранния следобяд веселата дружинка начело с Миджу-Миджу дойде. Гостих ги с компот от касис, сок от малини, овче месо.

Хапнахме и решихме да се поразходим. Мислих да ги заведа до „Табаковата лочка“, където да снимам параклиса „Св. Дух“, после да идем до „Св. Георги“ и да се прибираме. Разходката през гората беше прекрасна. Излязохме на „Табаковата лочка“ то там приказка. Снимах сгушения сред огромните ели малък параклис „Св. Дух“, пихме по една студена вода и обратно.

До „Св. Георги“ не можахме да стигнем че Ванчо трябваше да си пие някакви антибиотици, че предния ден имаше проблеми с мъдреца. Отидохме в къщи и започнахме да се готвим за вечерята. Познатата тактика с кулинарната стратегия – пържоли на тикла, сок от малини, компот от касис, салатка. Рай.

Вечерята мина повече от добре, направо надухме гайдите и като се ламбурнахме по леглата и за 1 минута заспахме като заклани.

Станахме сутринта и а да тръгнем за „Св. Георги“ и то закапа. Чудихме се какво да правим и в крайна сметка решихме да тръгваме за града. Запалихме и надолу, но решихме да идем и до възпятия от нас „Рудник „Дружба“ и „Бозова бичкия“. Снимахме, пихме студена вода и малко по-малко тръгнахме към Асеновград, като само спряхме в Лъки да снимам тамошния храм „Св. Николай Чудотворец“.

Изкарах три прекрасни дни в това вълшебно място.