Чичо Мильо от Джурково пазеше звънът на чановете

Винаги, когато си отидем на Джурково, заварваме тишината. Старите къщи с големи пукнатини и петна от влага по овехтелите фасади. Като старци, които се припичат на слънце и се радват на последните им отредени от Създателя мигове живот. Стане ти тъжно едно, стегне те нещо в гърлото, но това е. Няма връщане. Отива си селото…

В тоя момент, заблее овца. Чули нейната песен, други овце заблеят, сякаш да не останат по-назад и да им се чуе и на тях песента. Агънцата и те мъчат да пригласят с тънките си гласчета. „Беееее“, „Меееее“, „Бееее“.

Чуват се и тежките тюмбелеци. Мъжките авторитетно стъпят, та тяхната походка тоси тежкото „Дръъън, дръън“.

„Има живот!“ – викаш си.

Покаже се от към „Сливата“ и стадото. Най-отзад върви и чичо Михаил, с радост подбутващ стоката си към най-хубавите стръкчета пашалък.

– Хей, чичо Мильо, здравей! Абе тъкмо си викаме, няма никой в това село и виж каква изненада, че си тук по нашата махала!
– Ха здравейте, син! Аааа, че то ние по мегдана много са не въртим, оти асва си иска паша.

Чичо Михаил е син на Каньо Радков (Куц Каньо), за който ви разказах преди време. Чичо Михаил е наследил от своя татко обичта към стадата. Чичо Михаил е от онези хора, за които звънящите чанове са символ на живота. Знае си всяка овца по име, строява си ги, курдисва си ги да си вървят в пътя, гледа да се приберат препълнени от паша.

Стадото стряска, макар и за кратко тишината в Джурково, а за чичо Мильо, звънът на чановете е като туптенето на сърцето. Не тупка ли – животът си е отишъл…

––––––

Чичо Михаил си отиде от този свят. Още едно от родопските стада замлъкна.