ЗА РОДОПИТЕ С ЛЮБОВ

Туристически пътеводител
ИкономикаЛозаро-винарствоПаметСтанимака/Асеновград

Лозарството дава изобилието на станимаклии – Калина Гачкова

Не бяхме богати, но не и бедни, въпреки, че баща му, хаджи Георги Милчев, самарджия по професия, сам издържаше четиричленното ни семейство.

Като юноша започна да помага на татко и бате ми Наско, за да остане самарджилъка и негова съдба.

Но ние имахме и десетина декара лозя, които сами обработвахме. А те допълваха семейния ни бюджет. По-точно казано, създаваха изобилието, поддържаха богатите традиции, празничната обстановка, онази духовност, която те кара да се чувстваш човек.

Лозята са големият фактор, довеждащ до широкото общуване не само със съседи, роднини, но и с далечни наглед хора.

Не малко бяха и хората от Лясково, Яврово, Добростан и другите балкански села, които ежедневно идваха в самарджийницата, в приземието на къщата ни (на днешната улица „Богомилска“ 3), за да вземат готовите самари или да поръчат нови.

Впечатлена съм от готовността и радостта, която изпитваха много от балканските приятели на татко, когато идваха да ни помагат за гроздобера. В тези септемврийски дни колоритният ни град ставаше още по-интересен и неповторим. Ехото от бъчварските чукове се стелеше навред и се смесваше с песните, с мелодичния звън на чановете от многото керванджийски мулета и проточеното мучене на впрегнатите волове, теглещи препълнените с грозде шарапани. Всичко живо се трудеше. Едва ли по това време имаше къща, която да не правеше най-различна зимнина от грозде. Мармаладите и петмезите в най-различни съчетания – с резенки от тиква и дюли, ябълки и др. бяха като задължителен асортимент. Много семейства буквално свещенодействаха по приготвянето на балсуджуци и булама. Няма да забравя кака Марийка Манчева. Тази благородница по рождение, рано овдовяла от щастливия си брак с прочут лесовъд, бе вълшебницата на буламата. С файтон я взимаха от къща на къща, за да не губи ценно време и извърти по нейната рецепта поредния омаен пухкав деликатес.

И ние събирахме тонове грозде. Имахме в изобилие не само за ядене в прясно състояние от него до пролетта, но и за всичко от споменатата зимнина, за алкохолно и безалкохолно вино, както за домашни нужди, така и за продан. В графата „домашни нужди“ влизаха порядъчни количества за гости и за раздаване на близки и приятелите балканджии. И ромите тогава, непропущащи празник, особено Гергьовден, идваха да поднесат музикалната си честитка. Посрещахме ги с „добре дошли“ и ги изпращахме с по някой лев и традиционно – с по бутилка вино. И те са хора, и те имат семейства и деца – това бе философията на татко. Той иначе с бате ни учеше на труд, но никога от тази си гледна точка не ни разрешаваше да му лъскаме обувките. Всяка събота това правеше идващия у нас негов познат бай Юсеин, когото щедро възнаграждаваше. Пак от принципните си съображения татко често пъти наемаше закъсал файтонджия, за да ни отведе на черкуване в Бачковския манастир или пък на празничен излет, най-често в околностите на Асенова крепост.

Виното е благословено от Бога, пиянството – проклето – казваше в някои моменти татко. И до последните дни на щастливия си (според нас) 87-годишен живот, почти ежедневно на обяд и вечеря като френски възпитаник консумираше по 150-200 грама от елексирната течност. Ежедневно до последния си миг от живота слизаше в работилницата, унаследена от брат ми, хем да поработи като за загрявка, хем да си поговорят с някого.