Тежките врати на асеновградските училища и още по-тежките кепенци на разбирането на будителство

Имало навремето един революционер. Той бил роден в Трявна и едва ли приживе е знаел, че на негово име ще бъдат кръстени десетки училища, че и едно такова в Асеновград. Не, не е знаел.

Помня как, когато аз бях ученик, тежките врати на училищата бяха онази линия на страхопочитание, която ни караше да стъпваме почти на пръсти. „Ами ако падне и ни затисне?“ – казвахме си уплашено.

Това беше преди 30 години.

Днес тези врати още стоят на входовете на училищата и все така се мъчат да произведат нужното уважение към тях, но заради вече различния свят, в който живеем, децата много-много не ги отразяват. Да, ама всеки удар с това дебело желязо боли, колкото и да ти е дебела главата.

Чудя се аз, как тези допотопни врати, дебели колкото купол на танк, съвместяват днес своето съжителство със STEM кабинети, с термоизолаци, със соларни системи. Редом до последните „писъци“ на модата в архитектурните иновации, тежките врати все още стоят като спомен от миналото, готови да джаснат някое дете по главата.

Директорите ли? Виж, директорите са друга работа, а особено в Асеновград. Директорите в Асеновград са подходяща публика, на която може да разкажеш за даскалите във Възраждането, за будителите, за хората, които са давали живота си, за да образоват. Виж, това те не са го чували и може би ще им е интересно.

Актуални с прическите, безупречния външен вид, защото видиш ли, той е основополагащ за крайния резултат – грамотни деца.

Роденият в Трявна и самоубил се в Русчук революцонер, на който е кръстено това асеновградско школо, дали знае, завалията, че му ровим костите с нашите глупави терзания за входните врати? Не, не знае. Не му и трябва. Зер, той живота си даде, млад, зелен, за по-добри бъднини. Нещя той богатства и пари, а искаше свобода с човешки правдини.

Вратата, вратата. Да ги махаме тия порти и повече одухотворени да преподаваме, а не ократикатурени.