Васил Левски, Станимака и скривалището на Апостола в Мулдавския манастир
Много години поред един въпрос не дава мир и покой на асеновградските историци. Въпрос по-скоро на чест и историческо достойнство. Въпрос, породен от историческата необходимост да се докаже, че ние, асеновградчаните, винаги сме били част от България и заедно с нея сме кроели планове за отхвърляне на турската тирания.
Именно затова въпросът бил ли е Левски в Асеновград винаги е бил тема, върху която не един и двама историци са разсъждавали и са излагали своите научни гледни точки. Какви са доводите да се смята, че Апостола на свободата е бил в Асеновград, воден от своята мисия и житейско мото – организиране на въоръжена съпротива срещу тиранина? Къде е мястото, на което е отсядал и е заклевал посветените в „страшната тайна“? Кои са били неговите най-близки и верни съратници?
Това са въпроси, на които са дадени доста обширни отговори. Някои от тях искам да обобщя тук, без да претендирам, че моите изследвания се основават на сериозна самостоятелна историческа проучвателна работа. Те се базират по-скоро на задълбочен прочит на местната преса и периодика, а събраната оттам информация ще се опитам да представя в следващите редове.
Къде е отсядал Левски в Асеновград?
На първо място, за да се отговори на този въпрос, трябва да се разгледа политическата и етническата обстановка в града. По това време, през втората половина на XIX век, борбите между българи и гърци са били в своя апогей. Българската общност искала свои храмове, свои училища и право на самостоятелен обществен и духовен живот.
Логично е тогава евентуална мисия на Апостола в града да е била свързана именно с хората, утвърдили се като лидери в борбата за църковна и политическа независимост. Сред тях са били Отон Иванов и Георги Христолов. Именно с тези хора се свързват сведенията за пребиваването на Левски.
Д-р Светозар Тошев изказва мнението, че старата двукатна къща на улица „Отон Иванов“ № 2, която вече не съществува, както и съседната ѝ къща, намирала се на улица „Странджа“ (също несъществуваща днес), са били „бунтовната“ крепост на старата Станимака. Първата къща е била на вече споменатия първи свещеник в храм „Свети Димитър“ – Георги Христолов, а втората – на Христо Нареченеца, също човек с голям борчески и патриотичен дух.
Когато Левски е идвал в града, тези къщи са били сред любимите му места за посещение. Вероятно именно тук са се провеждали тайни заседания на революционния комитет. Според семейни предания Отон Иванов е заровил комитетския архив в зида, който е разделял двете къщи. За съжаление, впоследствие той така и не бил потърсен. Няма по-логично място за укриването на архива от това, където е бил създаван и съхраняван – самите къщи. Едва ли би било разумно да се тръгне през града с книжа, съдържащи планове за бъдеща борба срещу властта.
През 1974 г. Васил Ангелов Христев, потомък на Нареченеца, предава в Музея на Възраждането в Пловдив стара абаджийска ножица с надпис „1870“ и от другата страна – „Карлово Стоиль“. В дома на Васил се пази още и дървена поставка за гладене, която Васил Левски оставил заедно с ножицата в дома на Нареченеца, където бил отседнал.
През 1974 г. Костадин Буюклиев в своя статия във вестник „Асеновградски зов“ дава много добро описание на мястото, за което се е смятало, че е служило за убежище на Васил Иванов Кунчев – Левски при посещенията му в района на Асеновград.
То представлявало голямо приземно помещение, намиращо се в западното крило на манастира. Предназначението му вероятно е било да служи за склад. До самото скривалище се стигало през тесен процеп, намиращ се в близост до външния зид. То се състояло от две помещения, разделени със стена, в която имало малък отвор, през който човек можел без особени усилия да се провре.
В първото помещение, на височина приблизително метър и половина, се намирал дървен нар, дълъг около два метра и широк над метър. На вътрешната стена на същото помещение имало зазидан отвор, който водел към големия манастирски склад.
На тавана на второто помещение, което било с почти същите размери като първото, имало отвор с дървен капак, водещ към бившата игуменарна на манастира. След като в игуменарната било поставено ново дюшеме, капакът престанал да се вижда отгоре и останал достъпен единствено откъм долната страна – от тавана на второто скривалищно помещение.
В това скривалище Васил Левски е бил в относителна безопасност. Възможностите за придвижване от него били няколко. Той лесно можел да преминава от едното помещение в другото, да излиза в манастирския двор, да се придвижва към манастирския склад, както и да преминава от скривалището в игуменарната и обратно.
Вероятно, ако Левски действително е бил тук, той не е бил сам. Скривалището навярно е служило и на някои от неговите съратници. Именно голямата маневреност на това укритие е позволявала на преследвани от османската власт хора да намират сигурност в него. Тази света обител винаги е давала подслон и грижа на революционерите, преследвани от властта.
Може би малцина знаят, че манастирът е служил и като убежище на въстаналите срещу властта през 1923 г. Свещеник Михаил Христев пише, че когато група комунисти от село Червен – Никола Бакалов, Запрян Иванов и други – били обявени за нелегални и подложени на преследване, те се укрили в манастирската гора, която в онези години била висока, гъста и буйна.
Повече от месец монасите от манастира се грижели за тази група, като им носели храна и дори им осигурявали подслон. По това време „скривалището на Левски“, за което става дума тук, било пълно с цял арсенал от оръжия. В него имало пушки без затвори, руски пушки, бомби и едрозърнест барут, съхраняван в копринени торби.
Когато не било възможно да се укриват в скривалището, преследваните намирали убежище в старата манастирска фурна, която през 1974 г. – времето, когато отец Михаил пише за манастира – вече била разрушена.

