Столетницата от село Орешец

Беше есента на 2015 г. Тъкмо завършвах събирането на материала за моята книга „Земя благословена„ (алманах на храмовете, манастирите, параклисите, аязмените извори и войнишките паметници в община Асеновград). Орешец беше едно от последните села, които проучвах чрез разкази на местни хора.Беше хубав слънчев ден. Обагрените с цвят склонове на Добростанския рид блестяха като люспи на змия под последните слънчеви лъчи. Един от най-интимните моменти, които природата ни дарява.

Паркирах на малкото пространство пред храм „Св. Никола“. Това място в Орешец е сякаш кораб. Вие сте на тази малка палуба, а всичко край вас е бездънно море.

До църквата видях една прегърбена фигура. Приближих се и се разпознах в нея жена на преклонна възраст. Заговорихме се. Седнах до нея. Продължихме да говорим. Слушах и се върнах някъде много назад във времето. Там, където вече повече от две години рових, събирайки разкази.

Баба Йорданка Вълчева е родена през 1922 г. Тя беше жив свидетел на историята, която търсих. Детските и спомени бяха ясни и тя ми разказваше с охота спомените си. Аз слушах и записвах.

Милата женица. Толкова и стана драго, че разказва и има кой да я слуша. Това е нещо, което липсва на възрастните хора. Младите, някак забързани в ежедневието и скоростта на съвремието преминават наоколо. Поздравяват и тръгват. А възрастните искат на прощаване да разказват…

Тогава баба Йорданка караше своята 93-та година. От тогава минаха няколко години. Не знаех дали е жива, но знаех, че съм имал щастието да запиша разказите и гласът на тази невероятна родопска жена.

(Преди две година общината и връчи плакет по случай 100-годишнината и и много се зарадвах, че е още жива. Към момента не зная. Ако е жива ще е на 102 години)