ЗА РОДОПИТЕ С ЛЮБОВ

Туристически пътеводител
ПаметСъбития и разкази

Последните робски дни за Станимака – д-р Светозар Тошев

Отрано задуха порязът през тази тревожна година. Замръзнаха калните пътища на войната, сняг затрупа поля и рътлини. Смълчаха се села и градове. Край Балкана се водиха жестоки, кръвопролитни боеве. Тревожни слухове тръгнаха всред народа. Турците се каниха да колят и убиват, да палят селата и градовете. Подплашени турски бегълци проточиха върволици по пътищата, бягаха към Одрин и Бяло море. Ден и нощ през Станимака преминаваха те: пешаци с натоварени мулета, с коне и коли.

На 15 февруари 1878 г. затрещя земята от топовни тътнежи, край Филибе пламнаха огромни огньове. Пътят от Куклен до Станимака се задръсти от бегълци и башибозуци. Не мина много време и в града нахлу турска войска. Гъсти колони пехота и артилерия задръстиха тесните му улици, тропотът на оръдията и безцелна стрелба разтърси простора. Войската се окопа край града. Над старата Станимака надвисна грозна опасност.

Студената беззвездна нощ смени бързо късия зимен ден. Снежни облаци виснаха над планината, притулиха небосвода. Никъде не светна прозорец, не се чуваше никъде човешка реч. Спотаени в приземията, останалите в града очакваха своя край. Преди да мръкне, през кепенци и пердета те добре видяха десетки турски топове да пъплят по Баделема, видяха в следния миг и надвисналите над града техни дула. А стръмнините над „Свети Ян“ и „Свети Димитър“ грейнаха от алени аскерски фесове. Пехотата зае позиции по тях и се окопа.

Домът на Георги Пертакоолу светна в мрачната нощ. Светлината открои почти всички негови прозорчета, очерта контурите на голямата къща в Метошката махала. В притихналия от уплаха град изтрополиха конници, изцвилиха уплашени коне и спряха пред тежките двукрили дъбови порти на чорбаджийската къща. Меката светлина на газени фенери се разля и в двора и пред портите и. Вътре се чу припряна суетня, ратаи тичаха из двора и разтвориха широко пътните порти. Конниците изпълниха застлания с плочи чорбаджийски двор. Беше пристигнал с щаба си турският главнокомандуващ – Сюлейман ага.

Чорбаджи Петракоолу очакваше с трепет високите си гости. Адютант-настанител още през деня се вести пред чорбаджията и се разпореди за предстоящото пристигане на пашата. Все пак чорбаджията се изненада от прибързаното му пристигане.

– Буйрунус, паша ефенди, буйрунус – покани любезно хитрият чорбаджия, стисна с две длани ръката на пашата, опря в нея челото си в знак на покорство, и продължи.
– От вчера ви чакаме. Хайде бързо да вечеряме, път сте вървяли!

Сюлейман ага скочи от коня си, последваха го и людете му. Ала току-що изживян спомен притъпи съзнанието му, попречи му да отговори на чорбаджията. Преди три часа само бяха му сервирали вечеря в уютната стая на началника на гарата в Пловдив. Пашата се настани удобно в мекия стол, навъртяха се край него първите му помощници. Прясно приготвеното чеверме примамваше с приятен мирис, събуждаше апетита на изгладнелите турски войни. Цял ден не бяха яли. Тежките боеве край Марица и Пловдив не им дадоха мира нито миг. Надвечер престана грохотът на оръдията, затихна и пушечната стрелба. Сюлейман паша помисли, че настъпват часове за отмора и се разположи добре в затоплената стая. А вън зимата бушуваше с все сила, вятърът свиреше по запустелия перон на гарата. Завчас казаци изтрополиха по него, звъннаха саби, тряснаха изстрели, избухнаха бомби. Храбреците на капитам Бураго заемаха бързо гарата. Изненадани, турските офицери побегнаха панически, изоставяйки вкусната си вечеря на руските богатири . . .Сега беше друго. Тричасов конски пробег ги отделяше от руските авангарди, нощта беше затулила в мрак пътищата. Поне през нощта не беше възможна нова изненада.

Чорбаджи Петракоолу обикаляше с хората си около гостите, изпълнявайки всяка тяхна привичка. Нито вкусната вечеря, нито старото станимашко вино (Петракоолу беше прочут винар) не разведриха лицето на угнетения паша. По някое време той измъкна току-що получена депеша и я зачете на слисалия чорбаджи Петракоолу. Разгневен от неуспехите, султанът заповядваше на пашата да изгори Пловдив.

– Филибе ми се измъкна от ръцете, но Станимака е в клещите ми. Нея ще опепеля! – процеди през зъби пияният и разгневен паша. Очите му гледаха със злоба уплашения чорбаджия.- Аман паша ефенди. Смили се! Ние сме верни поданици на султана, обичаме нашият падишах. Голям зарар ще ни сториш! Вчера пак умувахме как да помогнем в тази тежка война… Още тези дни ще съберем султанските данъци за цялата година и ще ги проводим веднага на нашият обичан повелител… Нека той купи с тях джепане, нека да храни войската си, която се бие с московците…
 – проплака умилително уплашеният Петракоолу.

Сюлейман ага го погледна изпитателно, омекна злият пламък в кървясалите му очи. Паша-потурна, той си помисли за своята родина, спомни си, че за пари уби и съвестта, и вярата си и прие изляма. А сега султански пари щяха да му предадат; те можеха да станат негови.

– Добре чорбаджи Георго… Веднага да започне събирането на данъка. След ден-два аз лично ще го изпратя на султана. Добър е Аллах Най-сетне ще го дари с победа!

След малко по улиците на запустелия град тръгна чудно шествие. Няколко смели турски аскери вървяха напред и охраняваха от своите хората на чорбаджи Петракоолу, а те, от врата на врата, осветявани добре от силните фенери, които носеха сами, тропаха и викаха:

– Ей люде! Отваряйте! Ние сме аргатите на чорбаджи Георги Петракоолу… Жълтици събираме от всяка къща за султана, за пашата… Инак касабата (градът) ще изгорят!

Поглеждаха през пролуки уплашените станимаклии и мятаха доброволно по 2-3 жълтици в чорбаджийския широк пислюллия фес, който добре познаваха. В часове на ужас всеки с радост дава „белите“ пари, скрити за „черни“ дни, да спаси дома си от пламъци и челядта си от поругание. Зер в някои още бяха живи спомените за кърджалийските пожари.

На сутринта чорбаджи Петракоолу изсипа пълния с жълтици фес в дисагите на Сюлейман паша и обнадежден вече, тръгна дори сам из махалите да пълни с жълтици феса си. „Милостта“на пашата не трябваше да бъде подценена…

А боят край село Караагач беше в разгара си. Небето над Куклен и Долни Воден се покри с пушечен дим. Полето ехтеше от топовни гърмежи, екотът на битката събуди родопските бърда. Над Станимака залетяха първите руски снаряди, падаха по Баделема и по височините над Метоха и прогонваха и последните турски части. Фронтът на поробителите беше рухнал… Чорбаджи Петракоолу напразно бързаше за дома си за да изсипе втория фес жълтици в дисагите на „милостивия“ паша, ала не го завари. Сюлейман паша и щабът му наново бягаха подплашени на юг…

В старата, измъчена Станимака изгря първият ден на свободата. По застланите с цветя улици, под развяти църковни хоругви, всред песни и молебствия влязоха победно казашки разезди и непобедимите полкове на Трета гвардейска дивизия, предвождани от генерал Виктор Десидерович Дандевил.

Беше 6 януари (18 януари – нов стил) 1878 година.