2013 – 30 ноември – 1 декември – Преход от Орехово до хижа „Персенк“ и опит за изкачване на „Малък Персенк“ (2074 м)

Никога не съм бил по-разочарован от преход в планината. Може би ми дойде и прекалено честото ходене в повече, може би ми дойде в повече прекаленото емоционално обвързване с хората, с които ходим заедно, може би ми дойде и най-много в повече неуспеха. Аз съм такъв човек, че неуспехите ме мотивират и ме карат да се впускам към победите и успеха с още по-голяма страст, но в случая всичко бе срещу мотивацията ми. Но нека да започна от начало.

Около 08:45 бяхме на моста след село Орехово. От там започват два маршрута – единия по черния път за кола, който след 12 км и много криволици води право до хижа „Персенк“, и другия, по който ние щяхме да вървим, който в половината си разстояние също бе черен път и минаваше напряко през дере и беше около 8 км до хижата. От самото начало бе ясно, че
е тежко, сняг имаше доста и със всеки метър нагоре се увеличаваше. След около 4 км се стига до края на черния път. В горния край на ниви и поляни имаше няколко постройки от които пътя се разклонява. За хижата вие следвате пътя, който минава през един каменен мост и следва малката рекичка, която качвайки се нагоре ще виждате да лъкатуши в ляво от вас.

След 3 часа, 8 изминати километра и 700 метра денивелация стигнахме хижата. Там ни чакаше момчето, което бе домакин. Камината вече беше запалена, условията в хижата бяха много добри, и идеята ни бе да хапнем набързо и да продължим към двата Персенка. Така и направихме и в 13:45 вече бяхме на старта за „Римския път“. Това е една отсечка от около 6 км, по която щяхме да се движим. Заради дебелия сняг не успяхме да разберем що за път е.

От тук започна нашето изпитание. Около 35-40 см сняг, който превръщахме в пъртина, което страшно много усилваше умората. Това как да е. Стигнахме до историческа местност „Мезаргедик“. За нея местните хора разказват, че на това място два рода са се избили за една мома в кръвопролитен бой. До скоро все още са личали гробовете на загиналите в тази трагична свада. Други легенди разказват, че тук е било последното сражение на храбрите защитници на Родопите с настъпващите османски орди при падането на Второто Българско царство.

Заради падналия сняг и нападалите дървета възможност да намерим пътеката просто нямаше и затова започнахме да следваме логиката и просто да се качваме нагоре. Вече бе 16:00 а ние виждахме връх пред нас, който за да стигнем трябваше да слезем до една седловина и пак да се изкачим до него. На фона на снежната покривка, падналите дървета и липсата на каквато и да е маркировка това нямаше как да стане и се върнахме обратно до „Мезаргидик“ и от там по пътя за хижа „Персенк“. Адски е демотивиращо да не си успял да постигнеш нещо, което си виждал и е било пред теб през цялото време.

На другия ден не тръгнах за „Модър“. Нямах желание. По-добре, че не го направих, иначе можеше да се пребия някъде. Валеше дъжд и всичко бе киша. С джип ни закараха до половината път до Орехово и от там за час слязохме до колата. Поне за следващите няколко месеца ще почина.