Меленето на жито и печенето на хляб в миналото на Лъкинския район

Навремето в махалите, около района на днешния град Лъки е било практика в семействата да има много деца. Това автоматично означавало и нужда от осигуряване на повече храна.

В Родопите не са били малко домакинствата с повече от десет души, което изисквало мелене на около 100 килограма жито на седмица. Меленето обикновено е ставало на някоя от многобройните воденици по малките, но буйни дерета, за което хората са давали „уям“, т.е. част от житото (обикновено 5 кг на 100). По-известните воденици са били „Табаковата“ и „Чужумовата“ над Лъки и „Ахмедовската“ воденица под Джурково.

Печенето на хляба е ставало, след като тестото се замесвало в нощвата (дървен съд, подобен на корито). Около два часа се чакало неговото втасване, след което се разделяло за парчета за печене. През това време пещта хубаво се опалва и загрява (фурнисва се), а след това се почиства с влажен парцал на дървен кол (метилник). В почистената и нагорещена пещ се поставяли хлябовете и се пекли около час, час и половина.

Хлябът е бил, е и ще бъде Алфа и Омега за българите. Той е онази частица Божественост, която от незапомнени времена се слага на трапезата, и чието разчупване неслучайно се полага на най-възрастния член на семейството.

„Никой не е по-голям от хляба“, гласи поговорката. Колко труд, пот и пришки по ръцете означават тези думи…