Липсващата история на Лъкински район

Преди около 150 години, районът около село Джурково се е наричал „Пладнището“. Тук са се събирали всички билюци от Лъкавица, Борово, Белица, Среброто и останалите махали в района, за да започнат своя път към Беломорието.

С разкритите артефакти от най-древни времена, става ясно, че районът е бил населяван от дълбока древност. При толкова, вода и паша това е напълно разбираемо. Първите писмени извори (с изключение на малки податки в османски документи) за този район са от началото на 19 век и са предимно административна и църковна кореспонденция.

За този район никой не знае нищо. Дори местните хора не знаят от къде са се преселили техните баби и дядовци. Миграционните процеси тук са били изключително динамични, но не заради лошите условия на живот, напротив. Изверването, опустошенията, безчинствата тук са следвали едно след друго. И те са били дело на хора от родния корен.

В далечните Родопи справедливостта, която е можело да бъде налагана от редовната османска армия е била мираж. Населението е било с ниска грамотност, нямало е богати хора, които да водят кореспонденция с официалните власти и това е било причина за  ширещото се тук разбойничество. Исторически личности като Гунгаля, Емин ага, Дели Панайот са „колели и бесели“.

Това е една част на Родопа планина, напоена с много кръв и сълзи. Въпреки всичко, жилавият български корен е оцелял и е дал щедър „дамазлък“. Отдавна вратата на разделението и различията е залостена и населението живее в сговор, но помнейки грешките и учейки се от тях.

(снимка – джурковската местност „Сюлюманкоското“)